Георги Майоров

Днешният свят поставя човека пред абсурдни, непримирими помежду си противоположности. Особено при младото поколение.

Завършили дадена специалност, много от младежите са принудени да се реализират в обслужващата сфера, широко разтворила обятия предимно за чужди инвестиции.

И вместо да изнасяме продукция за стабилен просперитет, изнасяме хора.

Затова правя опит да си обясня как се трасира пътят на писателя и каква е неговата съдба, особено в провинцията. И в близкото минало, и в настоящето. Съдба, примерно, като тази на поета Васко Попов от град Сопот.

Той има здрав дух, но къде по-напред да го вложи?!

Подбалканската яка отдавна е окриляла големите български имена - Дякона Левски, Ботев, Вазов. Не зная дали това е накарало поета Васко Попов да избяга от Асеновградското село Избегли и да се приюти под крилото на Стария балкан.

Дали защото има духовната професия на педагог, или по друг повод?! По-вероятно е заради наплива към индустрията?!

Във Вазовските машиностроителни заводи стоманата калява поетичната му съблазън и още през 1978-а година става носител на националната литературна награда ,,Димчо Дебелянов”.

Въпреки това отличие, по лични причини той не бърза да се самоиздава. Така и до днес членува в Съюза на писателите само с една книга. И е похвално, има стойностна поезия.

Но защо първата му книга - ,,Мир на мечтата”, излиза чак през 1992-а година?!

Погледнато от днешния ден, той е от средното поколение творци. За това поколение се носеше мълвата, че е притискано отгоре и подбутвано отдолу, та не успява навреме да реализира дарбата си в книги.

Такова твърдение е под въпрос. При Васко Попов не е така. Той е видян и възнаграден още при първите му поетични опити.

Причините са трудно обясними и непримирими една спрямо друга.

Възможно е битието да го е поставило между две противоположности - стомана или дух, административни неволи или писателски, дом или поезия?!

Развитието на дарбата винаги е непредвидима. Бог дарява, но съдбата разполага с живота на човека. И всеки избира и твори своята съдба. Професия и призвание се борят.

Нима Пейо Яворов с техническата професия на телеграфист, с морзовия ключ не изчуква магическата си поезия и впечатлява целия свят?!

А какво става с Васко Попов?

Тъкмо през десетилетието на усмирения у него поетичен дух, той вдъхновено и с ентусиазъм води борба в голямата индустриализация на България.

Това беше върхово вдъхновение за всички. Всекидневието му е изпълнено с неотклонната грижа за развитието на мощностите на завода. Погълнат е от тази идея. Дръпва юздите на Пегаса, успокоява го. Личното му творчество залинява. И поетичният му порив.

Това ни казва и първата му книга - ,,Мир на мечтата” - мечтата да става поет. И се изнизва първото десетилетие, без твърдо да залага картата си на писателското поприще.
Още по-критични са десетилетията на демократичните промени. Илюзии и неведение.

Възниква битово-духовният въпрос ,,Накъде?”. Трудно е да се отговори, камо ли да се вземе твърдо решение - такъв ще бъда! Лашкането е непредвидимо. Словото, книгата, писателството е изтикано на заден план. Поругават се традициите на българската класическа литература, отричат се най-светлите имена на българската култура.

Обезсмисля се творчеството. Обезсмисля се смисълът да се пише и издава. Сякаш сврака в човешките клони с крясък е изкълвала бучката сирене на доброто в обществото. И безсмислието няма край.

Имам и лични впечатления от писатели, като Радослав Ранчин, които не могат, или не намират смисъл да издават книгите си. А ние не им вдъхваме увереност докрай достойно да служат на българското слово. Защото българската книга е в немилост сред широко рекламираните за бестселъри долнопробни книги от Запада.

Притиснат до стената и от беднотията, не всеки може да си позволи лукса да издава своите книги. С наложения Данък добавена стойност и на хартията, до крайния продукт налогът расте като снежна топка.

Всичко това засяда на гърлото. Литературата и културата загубват опорната точка от държавата и в практиката е неприложим дори лостът от първи род, за да въздигне духа.

Хлябът и духът е клисав. Обезсмислен е всеки смисъл.

Макар активно да участва в културния живот на Сопот и Карлово, в дружеството на писателите, в Общинския съвет, Васко Попов не намира смисъл да издава книгите си. Та до сега.

А новите му стихове са твърде актуални, родолюбиви и стойностни.

Всред големия колектив на работническата класа проумява живецът на народностния дух. И в стиховете си боготвори онези българи - маята на простичките добродетели, които са в основата на всеки възход на България, но които ,,както тихо живеят - така си отиват, / най-сърдечните синове на народа ни”.

В аритметична прогресия расте глобалното ускорение. Няма време човекът да бъде човек. Дори авторът, макар и с висок дух, самоубийствено живее. Няма го целебното, топлото общуване помежду ни. За окриляне, за себе мобилизиране на духовните сили.

В подготвената за печат книга ,,Облак и верига”, Васко Попов развенчава днешното продажно време и племе:

Свободата е мрак.
Свободата е студ.
Свободата е самоизмама.
Тя е много далече от теб и от тук.

Свобода имитация, а творчеството отрича имитационните средства. Всяка неистина й причинява болка. Более и поетът: ,,Драма, дълги стонове, / къса любов, / полутъжни веселия”.

Тогава как поетът да пее, когато навсякъде среща покрусени лица, пърхащ дух на прилепи в пещерата на бели дяволи. Лиричният герой се превръща в ,,роб срещу хляб и постеля”. И духът на книгата не излиза за печат. Ще почака още. До личното авторско пришествие, което все се отлага.

Сарказъм срещу бившия още неопростен грях, срещу прекрасния гняв в ,,очи, в които вече бях”. Защото миналото не се поправя. То само изостря сетивата за бдителност.
Спотайван, духът дори пред физическата смърт не бива да си отива. Защото иначе настъпва и смърт за обществото.

Сред безсмислието на всякакъв смисъл в живота, неиздадените книги на Васко Попов още чакат сгушени в скута на родолюбието. Очакваме техния разбунтуван ден.

Съдба поетична и съдба човешка. Непримирими до крайност. До победа на Разума и сбъдване на Доброто!