НОЙ
НОЙ
Пак този следпотопен дъжд -
не спира да вали и жвака
в ботушите на сто войни
поели в крак към преизподнята.
Вали над Сирия, Ливан, Ирак…
Набъбнал на омразата живака
нагоре все пълзи към Арарат,
където Ной на кораба господен
е пуснал и последния си гълъб
да търси обетована земя.
В просъницата - някъде отвъд,
отвъд съня ми нощем
все тъй без котва и без път
Ной плава сред Потопа още.
КЕРБАЛА
Библейското стълпотворение
набъбва пак във Вавилон -
все тъй Ефрат и Тигър носят
вълни от мъдрост и безумие.
Изглежда, Бог отново е преплел
човешките езици,
защото от Багдад до Кербала
говорят пак минохвъргачките.
Във хаоса от нечовешка реч
долавям капките на желъди
сред призива на птици виещи гнезда
дочувам майчиното слово
и питам набедените пророци:
Нима Балканът няма
десет поднебесни кули,
та трябва другаде
да търсим Вавилон?
МОЛИТВА
Спасителю,
светът се причестява за последно
и чака ново възкресение,
но още е по пътя на Голгота.
От Южния небесен кръст
той влачи сянката
на твоето разпятие.
Сега е с гвоздеи забита
в сърцето на Балкана,
където струйнало кърви България.
Луната разцъфтява със бодли
над челото й изранено.
Народът сам катери козите пътеки,
а горе гмеж апостоли
разпънали са шатри
и всеки вика: „Дръжте Юда!”
Остана ни една, единствена молитва:
„Спасителю,
спаси ни от спасители!”
ПЛЕМЕНЕН РЕФЛЕКС
Сърцето ми е с двойна клапа
изпускаща добро и зло -
сърце човешко е.
Набъбва с болката
на вечното страдание.
И струйва с радостта
на всяко сътворение.
Но пещерно ръмжене
долавям в него като гледам
как идолоизбрани люде
секат със своя лик монети
на наковалнята на вярата.
Тогава се отваря клапата
от племенна ненавист -
добре, че някога преди Христа
сме имали и Тангра!
ПОСЛАНИЯ
Огромното изпъкнало око
на телескопа в Порто Рико
немигащо се взира във звездите
да зърне знак от божи промисъл.
И милиони чифтове очи
пробойват земното небе
да доловят човешки знаци,
кръстосващи вселената.
Дали не са кодирани в щурците
послания от прежни времена,
а ние да се взираме в безкрая
със закърнели сетива?
Дали в градежа на мравуняци
не е записан някакъв модел -
поличбата на кратка временност
на свят, във който да се взрем?
А може би все тъй вторачени
в незримото отвъд земята,
слепеем за послания,
излъчвани от мравки и щурци.
ХАНЪТ
От копитата на коня се търкулва
лунната подкова над Мадара.
Лунен призрак е ездачът,
но ще може ли на три копита
сам да продължи във времето,
без четвъртия си знак за щастие.
Затуй, научил се от степни вълци,
не цвили, а протяга врат и вие
срещу лунната подкова,
потъва наполовина във скалата
и бавно вкаменява българският сфинкс.
ХВЪРЛЕН КАМЪК
Къде е днес, приятелю,
онази дума - хвърлен камък,
която е причастие
по-свято и от залък?
Къде е мъжката ръка,
която казва всичко
между живота и смъртта,
с едно-едничко стисване?
Кръвта на прежното побратимство
изтича вече безвъзвратно,
какъв по-Страшен съд, приятелю, -
живот без кръв, без кръст, без брат?
