Георги Н. Николов

В науката нумерология числото седем има своето важно място. Както сочи едно изследване, „чудесата на света са седем, дните от седмицата са седем, има седем смъртни гряха и седем ноти. В християнството Бог е представян като седмия от шестте лъча на Сътворението” и т.н.

Седем на брой, явно съвсем случайно, или пък не, са и включените новели в книгата на Златимир Коларов „Среднощен етюд за стари глупаци” - изд. КЛМН, С., 2019 г.

Взети заедно, или разгледани поотделно, и „На последния ред в киното…”, и „Бедната душа”, „Телефонът на доверието, „В края на часа по рисуване”, „Черно-бяла снимка от стар албум”, „В отблясъците на свещта”, „Зарко”, са примери на задълбочена философска проза, родена под талантливото перо на Златимир.

Съградена върху галерия от рисунки на делника, в който участваме и когото познаваме, тя хвърля мост между реалността и фантастично-подсъзнателното.

Подсказва, че личността гради своята орис само до известна степен. Че е частица от необятния космически хоризонт, където се разтварят безброй поколения в причудливата матрица на време и пространство.

За да отстъпят мястото на нови човеци, които също ще се лутат в хаоса от себеподобни, улисани в мимолетни грижи и дела.

Докато се събудят от еднообразието на съществуването си и прозрат, че над земния практицизъм съществува нещо по-висше, благородно и одухотворено: „Ако Бог е рекъл, ще разбереш това, което те интересува, ще разбереш и нещичко за себе си, ако ли пък не - просто лети и се опивай от красотата на простора и безкрая на Светлината в очакване на божествения миг, в който сърцето се пречиства, мисълта се прояснява, а душата се отваря да приеме Божието послание за всемирния порядък и вселенската хармония на видимия и невидимия свят, което е искра, звезда и чувство, но не думи, не и мисъл, защото думите сковават, а обременени с грижи и борба за хляба, мислите се разколебават и отклоняват търсещия от пътя към Светлината…”

Именно Мракът и Светлината са двата взаимно изключващи се полюса, между които гравитират персонажите на Коларов. Привидно те са много обикновени, някак слети в сивотата на уличната тълпа.

Но всеки от тях е разжарено огнище, в което среща си дават доброто и злото, за да изведат чрез единоборството си отговор на вечния въпрос - защо живеем. Защо съществуваме на планетата и какво ще оставим след себе си.

Можем ли да спрем мига, в който се оглежда образът на любим човек, или ще го оставим да отлети, завещавайки ни самосъжалението, че не сме реагирали точно както бихме желали.

Но това идва после, а редуващите се сценки от нещо случващо се в нас и покрай нас оформят, моделират съдбата ни в проекцията на настояще и бъдеще, стъпили върху минали факти и събития.

Логично възниква въпросът: кой е двигател на потока от събития, в чийто център се намираме? Ние самите ли, или случайността? Господар на живота си ли е мисълта, впримчена в биологичния ни образ, или всичко е предопределено от нещо по-висше, разумно и мъдро?

Физиологичните потребности ли са водещи в краткия ни престой на земята, за сметка на одухотвореността?

Що е красиво и кое - грозно? И къде е онзи телефон на доверието, достатъчно мъдър да ни упъти в правилната посока на нашите въжделения?..

Сюжетът във всички новели на „Среднощен етюд…” са подчинени на вечния, болезнено-любопитния, енигматичен ребус защо ни има.

Какво искаме от заобикалящата ни действителност, достойни ли сме да я променим и в каква посока. Не, обща посока трудно може да се намери в безброя индивидуалности, прилични на тревожен мравуняк.

Всеки от нас има своя пътеводител и цел, към която се стреми. По-често за наше собствено добро и много по-рядко: за доброто на ближния. Понякога тя се оказва обезсмислена от пошлостта на момента, в който се оказва героят.

Друг път мечтата, както в „Зарко”, остава забулена в неизвестност на границата между реалността и полета на съзнанието с вплетени в него фантастични мотиви. Но във всички новели на сборника персонажът се стреми къде успешно, къде напразно, да фокусира събитийните послания в личното си „аз”.

Да ги направлява в желания ракурс и на финала да изпита удовлетворение. Да се почувства полезен и значим.

Защото една от централните теми в книгата на Златимир е темата за самотата. За отчуждението, алиенацията и неумолимо ронещите се листи от календара, които не можем да върнем обратно.

Появява се бездна между нас и останалите човеци - отначало почти незабележима. Но с напредването на възрастта - плашеща и трудно преодолима поради циментирания вече стереотип на заключените за всеки и всичко врати на дома.

Вписваме се безлики в обществото и животът ни набира скорост покрай нас, оставяйки ни сами с нашето безсилие да го спрем. Да бъдем адекватни на менящите се негови закони и принципи на човешко общуване.

Разбира се, това може да се промени. Необходима е една привидно „банална” трагедия, за да завещае жилището си Асен Канев за доброто на нероденото още дете.

Писмата на Бедната душа са панацея за нечии съдби, останали далеч назад в годините, в забравата и измамното добруване. Чифт нови пантофи означават за Мария Коева и нова, цветна страница в равното й откъм емоции и случки съществуване.

Близост и разбиране очаква и психологът Дарий Гълъбов след доброволното си оттегляне от човешкото общество, дразнещо го дотогава в грохота на големия град.

А любовта, макар несбъдната, осмисля алкохолното съществуване на героя „В отблясъците на свещта”.

Златимир Коларов е вещ психолог и майсторски ни подсказва, че мястото на обикновения човек (а има ли необикновени люде, освен в преданията?) е сред своите себеподобни.

И трябва с нещо да им бъде полезен. Да ги подкрепи в труден момент, за да очаква помощ от тях в неочаквани тегоби. Да проумее, че философията на нашето съществуване не се корени в индивидуализма, а в стремежа да вършиш добро.

Да обичаш, за да получиш взаимност и да отвориш душата си за разноликия грохот на света. Който може без теб, но ти без него не можеш…

Много може да се говори за седемте новели в новия сборник на Златимир Коларов, но те не бива да се преразказват и трябва да бъдат прочетени.

По редовете ще срещнем галерия от човеци, всеки забързан към своето щастие - истинско или химерично, или към своята Голгота.

Сюжетите са и нашенски, и достойни за всяко населено място на света. Където живеят, дишат, любят и очакват своя звезден миг разноезични хора. Всеки със своята съдба и предречена в коловоза на битието орис. Днес - в България, утре някъде другаде. А всички сме сътворени по образ и подобие Божие, макар и много несъвършени.

Страниците са наситени с мъдро откровение, почерпано от автора в странни ситуации и срещи с различни, нестандартни съдби. Това е проза, стигаща до съзнанието и душата на читателите от всякакви възрасти.

Можем само да очакваме, че след успеха на „Среднощен етюд за стари глупаци” авторът ще ни среща с още и още подобни творби, където откриваме без усилие и самите себе си.

Не знам дали блестящата проза в сборника има нещо общо с магическото число седем, но с дарбата на своя създател - категорично да!..