Драгни Драгнев

Красив и топъл ден. Природата цъфти, пее и ликува. Отвсякъде блика живот. Земята и небето се сливат в прегръдка.

Този ден съм спътник на Дора Габе из равнината. Придружавам я за срещите й с децата на Добруджа. Трогнат съм до сълзи. До мига, в който се спускаме в родното й село Дъбовик.

От Дъбовик пътят ни продължава към морето, но слизаме в котловината на село Батова. Тръгваме край реката… Нагазваме в буйната растителност на местността Чашката, а оттам пристъпваме през гората…

Забелязвам, че с едничък порив на погледа Дора Габе обхвана целия пейзаж, опнат около нас.

„С какви ли не слова възпява и слави гората нашият народ! - възкликва писателката. - Как ли не я нарича галено и свойски, за да изкаже обичта си, поклон да й стори… Как мислиш?”

Животът й е неделим от живота на народа, здрава тъкан ги свързва и люлее, продължавам на свой ред, увлечен от първата й мисъл. Сливат в едно песен и плач, радост и тъга, хубост и вечност, бунт и свобода, история и бъдеще…

Отново Дора Габе: „Гората… Това са зелените небеса на българската земя… Тържество на природата… Вулканите на раждащата й сила… Без гората просторът би и загубил свето трептене и движение…”

Гората… Не са ли това крилете на земята ни, в които звъни нежност и бушува буря, съсредоточавам се в същия поетичен маниер… С легенди и вековни тайни, с образи на светци и народни герои е населена гората… Добри и зли сили я кръстосват… Преплитат се хиляди гласове и стъпки…

„Без нея как да си представим нашата родина…От памтивека до днес тя вее зелени пламъци на гръдта й - поема в нова посока Дора Габе. Ограбвана… Ранявана… Сякана безмилостно… Превръщана в пепелище… Гората оживява от соковете на земята, от любовта на човека, от гнездата на птиците… Песен й връща крилете… Вятър я милва, лудува в пазвите й, кърши клони и заспива в прегръдките й…”

На мига се сещам за стихотворението на Дора Габе „Гост” от 1928 година: „Ами дъбовете ни, чиито корени дълбоко се всмукаха във нашите кладенци до дъно, и пиха от сърцето на земята сока, шумят ли още тъй, и на шумът им тайните размесват ли се още с нивите презрели?”

Една вселена е гората, подхванах нова мисъл… В утробата й пониква и цъфти живот, пълни душата й с възторг, със страх, с надежда и отчаяние, с добро и зло.

„Това богатство живее като организъм, понякога беззащитен - обади се писателката, наведена над облачета горски цветя - съсънка, синчец, теменуга… Всичко тук чувства ръката на човека, слънцето, тънките саби на дъжда, сините длани на вятъра… Имам усещане, че милиони тръпки пронизват сърцето на гората и тя вика, плаче и стене, размахва разтревожени криле, като че се готви да се откъсне от земята и да полети…”

Омайва ме образният език на Дора Габе, като крачим насам натам из просторите на гората и приказваме едно-друго… И неусетно навлизаме в Батовската долина с диханието й на вечна пролет…

Река Батовска е единствената непресъхнала река в Добруджа, започвам аз. Тече в тези североизточни предели на равнината, додето стигне до курорта Албена и село Кранево и се спусне в прегръдките на морето. От хилядолетия е жив изворът на реката изпод Франгенското плато край село Куманово високо над Варна…

От две страни по пътя на реката се разстила широка и дълбока долина, покрита с буйна зеленина и вековни дървета.

„В този подвижен пейзаж реката изглежда тайнствена, скрита между неудържимата растителност и ниските, тесни рамене на бреговете си…Дирята й лъкатуши дълго, преди да приближи село Батово, откъдето днес носи името си, продължавам уверено, понеже и друг път съм минавал оттук. От Батово реката се вие и извива между селата Църква и Оброчище, а накрая се урва свободно в лонгозния резерват Балтата, на една педя от морския бряг… Да ви кажа, ако не знаете, че Балтата е главното находище на блатното кокиче, от което още се прави уникалното българско лекарство Нивалин. Лекарството се прилага при заболявания на периферната нервна система и на гръбначния мозък, още и при детска церебрална парализа и увреждане на централната нервна система.”

„Да, долината на вечната пролет, така древните гърци наричали поречието в североизточните краища на Малка Скития - добавя с усмивка Дора Габе. - Римляните пък го кръстили Гераниум, Здравец, извор на здраве и красота. Край устието на реката, към своя последен пристан, преминал римският поет Овидий, когото императорът изпратил на заточения в Томи, днешния румънски град Констанца. В книгата си „Писма от Понта” Овидий излива в стихове възторга си от пленителната красота на долината, проснала се в погледа му.”

В по-късно време, продължавам аз, турският пътешественик Евлия Челеби прекосява долината, в „Пътуване по България” Константин Иречек подробно описва срещите си с „разкошната Батовска гора”.

Добруджанците, например знаят, че долината крие легенди и предания, но живеят и спомени за народни закрилници… Десетилетия наред тук са бродили хайдутите Караиван и Щерю Певтичев, Жельо войвода, Димитър Калъчлията, Стоил войвода…

След освобождението от турско робство най-известният измежду тях - Пейо Буюклията, угаснал в самота в малка воденица край село Батово… От поколение на поколение се предават имената на тукашните хайдушки сборища Бялата скала и Сламата. Дълги години в местността Славната канара се провежда през лятото съборът „Песни и танци от слънчева Добруджа”…

Тук още личат стените на късноримска крепост и скален манастир, както и незаглъхнала каменна чешма от Възраждането… Има и следи от кръстоносците на Владислав Варненчик, преследвани, хванати в клопка и избити от турски башибозук по онова време.

Стигаме до Славната канара. Мястото прилича на широко, дълбоко гнездо в зелените пазви на гората, заобиколено отвсякъде с вековни дървета. Чува се как шурти чешмата и как й пригласят птиците, надвиснали над нея…

„Гледай колко богата и разнообразна е флората на долината - разтупка се сърцето на писателката. - Виж тежките корони на дъба, виж отсреща топола и цер… Преди да стигнем дотук видяхме бряст, върба и липа, както и източен бук… Боже, колко щедрост и красота около нас… Видя ли преди малко, в по-ниското, дивата лоза…”

Всичко видях и по-рано съм виждал божура и момината сълза, например. Игликата, да речем, не е само жълта, а сбор на много цветове - синьо, лилаво, виолетово, червено…

Да не казвам, че съм чувал славеите да пеят над игликата, като че се обясняват в любов на цветята…