ТРЕТИ МАРТ
Ако попитаме който и да е българин какво е трети март, ще чуем почти един и същи отговор. Трети март е национален празник на България, който отбелязва нейното освобождение от османското владичество.
Но така ли е всъщност? Аз се наемам да докажа, че този празник е символ на една мечта - мечтата на нашия народ за силна и обединена България - като България от времето на Симеон Велики.
Трети март отбелязва първата стъпка към създаване на независима българска държава. Той определя граници на страната ни в обема на границите на Независимата Българска екзархия, утвърдени от султана през 1870 г.
Тези граници включват Северна България (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).
Но дори и за руската царска дипломация е била ясна невъзможността да остане валиден този договор. Следва Берлинският конгрес, на който България е разпокъсана на части и фактически са унищожени договореностите по мирния договор от трети март.
Под натиска на Великобритания и Австро-Унгария е ревизиран Санстефанският мирен договор, България е разпокъсана.
Създава се васално на Османската империя Княжество България между Дунав и Стара планина, включително Софийския санджак, начело с княз и с Временно руско управление в България.
Територията между Стара планина и Родопите образува автономна област Източна Румелия - поставена под пряката военна и политическа власт на султана.
Останалите територии от Санстефанска България (Македония и част от Одринско) са върнати на Османската империя. Пирот и Враня са дадени на Сърбия, а Северна Добруджа - на Румъния.
Берлинският договор фактически обезсмисля резултатите от Руско-турската освободителна война и жертвите на Априлското въстание. И дотук със сухите исторически факти.
Неизброими са страданията и жертвите на хората, засегнати от това поделяне на Балканите между така наречените Велики сили.
В Добруджа се настанява румънска власт, която се разпорежда по-жестоко и от османците. Оромно е разочарованието на народа ни. Но ще последват - Съединението през 1885, Сръбско - българската война - едни чутовни подвизи за народа ни.
Ще последват Балканската, Междусъюзническата, та дори и Първата световна войни, където България поставя националния идеал - обединението на България - на първо място.
Ще последва удавеното в кръв Илинденско- Преображенско въстание за освобождението на Македония. Нашият велик поет Яворов се е сражавал лично за свободата на тази част от България.
Ще последват безбройни опити на българския народ да възвърне своята историческа цялост. С героизъм, с жертви, с чутовни подвизи - като овладяването на „непревземаемата” Одринска крепост, например…
Упорито и непреклонно народът ни се стреми към обединение.
И като става дума за поетите не мога да не отбележа факта, че Вазов три години след осбождението пише “Епопея на забравените”.
Три години, само три години и поборниците за българската свобода, дейците от Възраждането - всичко е забравено. Забравени са опълченците на Шипка, Левски, Ботев, Паисий, Раковски, Бенковски… Народ без национална памет е обречен.
Бертолд Брехт отбелязва, че никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите. Е, нашите поети не са мълчали. Били са в първите редици на борбата. И в преносен, и в буквален смисъл.
И не случайно след подписването на унищожителния за България Ньойски договор, който нанася един съкрушителеин удар по мечтата ни за обединение, именно при Дядо Вазов идват хората, застават под балкона на къщата му за да поплачат за България. Това е бил и скръбен плач за загубените надежди и мечти за България от Трети март.
За отбелязване е фактът, че сред великите сили само Русия винаги е била на наша страна. И е за отбелязване фактът, че тя винаги е била в малцинство. И съдбата ни е решавана, без да ни питат и без да се съобразяват с нас.
Дано и днешните политици най-после проумеят, че против Русия и в съюз с нашите довчерашни врагове никога няма да процъфтим и да достигнем мечтата си за обединена България. Дори се намери един бивш президент, който в речта си за Трети март пропусна да спомене руската армия…
По този повод ще ви споделя един факт, който ме изуми. Навярно мнозина от вас са били в Белград и знаят за Кале мегдан - една от неговите забележителности. Та там сред другите неща видях и една доста модернистична и стилизирана фигура на жена.
И надпис: “Волимо Француску јер она нас је волела”. - „Обичаме Франция, защото тя ни е обичала.” И годината е 1918. Оказва се, че Сърбия е била сред победителите в Първата световна война. И Франция й е била съюзник. Затова, сто години по-късно, Сърбия заявява на света, че я обича. Толкова за благодарността на сърбите.
Какво да кажем ние? За руските войници, които са лели кръвта си за нас? И предишният ни президент дори си позволи да не ги спомене… Без коментар. Някой беше казал, че благодарността е Божествена добродетел. Явно, до божественост нашите управници още не са достигнали. Но народът ни благодари. По много начини. Чрез братска обич, песни и легенди.
И да се върнем на трети март. През 1991 година Народното събрание възстановява този национален празник. Което му прави чест. Защото връща символа и мечтата на българите там, където им е мястото. В паметта, в радостта, в празника.
Ще дам пример за още един национален празник, който въплъщава мечтата на цял народ за по-хубав свят.
Всички са чували за щурма на Бастилията. Всички знаят за Френската революция и нейния лозунг „Свобода, братство, равенство”. Но малцина знаят, че Бастилията е била един изоставен и занемарен затвор с всичко двама затворници и един подпийнал надзирател.
А щурмът на Бастилията е останал в историята и легендите. Защото е бил символ. Символ на една мечта. За установяване на един по-справедлив свят. Излиза, че французите също са увековечили в своя национален празник една мечта.
И излиза че с установяването на Трети март като празник, българите се нарежда сред най-цивилизованите народи в света.
Където им е мястото.
Честит ни Трети март, българи!
