ЖЪТВАРСКИТЕ ЛЕТА
Мисля си за някогашните жътварски лета… Още от дете помня, че в сушави години се правеха „пеперуди”.
Това е един народен обичай, по време на който в жегата млади жени излизаха по мегданите, вдигаха и спускаха ръцете си и плискаха прахта и напуканата земя с вода от медник.
Пееха, а в гърлото им беше заседнал камък. Мъката гризеше сърцата, защото неведнъж тия, които оряха и сееха, гладуваха след сушите. Тогава в селата хлябът не се продаваше, а до Русе бяха ходили малцина; Русе беше много далече.
Рядко се случваше някой да се е качвал на влака, макар че село Горна Манастирица си имаше гара. Влаковете минаваха като черни светкавици…
Помня и ужаса след градушките. Наведени глави, в очите - сълзи. Най-добре е изразил това Яворов. Класовете - пребити, полегнали, покосени.
А когато пшеницата, ечемикът и ръжта оцелееха, равнината ставаше златна. Хората бяха весели и още по-добри. Тогава започваше оня жътварски унес, който завинаги се е заселил в душата ми…
Всичко работеше от тъмно до тъмно. При първи петли в дворовете се впрягаха коне и волове и колите потегляха с всичката челяд към нивята. С цървули, с бели забрадки, със сърпове и паламарки.
Трябваше да се бърза - да не завали, да не мине буря. Зърното, узряло вече, лесно се ронеше и затова работата беше най-спорна, докато житата още не са изпръхнали, рано, когато са меки стръковете им.
Всеки поемаше чакъма си, вдигаха се тежки ръкойки и се слагаха на стърнището. Един от мъжете (най-якият) ги събираше, правеше големи снопи, които едва се носеха на рамо, като ги завързваше с въжа от ръж, защото те са по-дълги и жилави.
За такива „въжа” ръж се засяваше в края на нивите. После всички пренасяха снопите, връзвачът ги струпваше на кръстци.
После ги прекарваха в дворовете или на крайселската поляна, където правеха дълги и високи кладни или островърхи копи. След това се чакаше единствената селска вършачка. И се пълнеха хамбарите.
След това - водениците на Баниски Лом. След това - първите опърлени погачи, от които майките отчупваха по парче на всекиго за здраве и берекет догодина…
Жътвата е благословен работен празник. Тя траеше по цял месец. Започваше се мълчаливо. След това от хълм на хълм, от мера на мера се чуваха протяжните жътварски песни.
Пееше една жена (майка ми) и когато спреше, другаде продължаваше друга. Кръстовете и ръцете премаляваха, но никой не се изправяше, за да не го нарекат мързелив. Потта се изтриваше с опакото на дланта, както си наведен.
Ние жънехме със свако Димови. Закъсаше ли някое от децата и останеше „коза”, всички бързаха да му помогнат. Върнал се от работа по влаковете, тате идваше по-късно.
Тогава свако Димо вземаше един голям сноп, целия златен, и го изправяше с класовете нагоре. Тате слагаше някой лев за цигари и се включваше да помага, най-обичаше да скубе ръж за въжа…
Когато всичко се пожънеше, се правеше „брада” с китка от цветя и на мекия чер път до нивата се играеше хоро.
На зърното се гледаше като на Божа дарба. Никой не пипаше щурец или пъдпъдък между браздите.
Хлебните трохи се считаха святи, беше грехота да се хвърлят. Събираха се в шепа и се изяждаха.
Хората умееха да правят празници - сборове, седенки, беленки (на мамули), чуканки (на слънчоглед), ладуване, хора в неделя на мегдана с гуслари и кавалджии, сватби, именни дни.
Човешкото сърце беше празнично в труда си, в жътварския си захлас. И ми се струва, че днес нещо в него липсва - може би тези народностни обреди, тези малки наглед свещенодействия на духа, които го изпълват с трепети и чувства…
Но съм убеден, че всичко това е останало в кръвта на българина. То е корените на неговата душевност.
