Христо Черняев

Роден съм през един северен февруари (Водолей), 1930 година във Варна.

Родителите ми живяха там петнайсет години.

Най-напред, според крайморския обичай, ме окъпали в дървеното корито с току-що донесена морска вода, за да съм кален и здрав и кожата ми да се осоли, за да имам мириса на българин, а не, да речем, на някакъв чужденец.

Този своеобразен български ритуал там се тачеше стриктно и всеки, след като отрасне, в себе си се гордееше от това. То придава лъчение, както на тялото, така и на духа, което прави силен и пълноценен човека.

Освен това, обичаят, дошъл от дълбините на времето, недвусмислено подсказва единството на две противоположности: постоянството (брегът) и зовът на безкрайните простори (морето).

Така че през целия си живот човек е дърпан и разкъсван от тях, но погледнато с вселенски очи, именно това гарантира неговото житейско равновесие…

Първите шест месеца съм бил все сърдит и много съм плакал. Минала една циганка и ме чула, когато мама ме държала на ръце в градинката пред квартирата ни. Казала: „Туй дете има лоша кръв.” И тази лоша кръв трябвало да изтече.

Страх не страх, мама й повярвала и циганката направила с бръснач дванайсет дълги резки на гърба ми. И разбира се, от болки не съм имал сили да плача, затова после мама казвала, че веднага съм млъкнал.

Тя ме повила в пеленките и вечерта едвам ги развила - били залепнали в засъхналата кръв по гърба ми. И наистина лошият ми характер изчезнал.

Във Варна сме живели в няколко квартири: в Сесимес (квартал Аспарухово), у Червенаков (къщата беше на ул. „Крали Марко” в съседство със сегашния дом на Дружеството на писателите), но последната ни квартира, която помня, беше една голяма стая в къщата на дядо Генчо на ул. „Рали Мавридов”, близо до училище „Арабаджиев”.

Там, главно в градинката и на тихата забутана уличка, беше голямото ми сладко детство - до шестгодишна възраст.

С брат ми Кънчо, който е с две години по-малък от мен, тичахме като луди, имахме си приятели от близките къщи. Аз бях с дълга косичка и с несекваща жажда за игра навън.

Когато ме подстригаха за пръв път, ме сложиха на големия стол и аз, едва ли не примрял от страх, очаквах да ме боли всеки жив косъм, когато го режат. И после се учудвах и се хвалех с геройството си, че не съм плакал при подстригването.

А когато тичах навън, петите ми се удряха отзад. Много ме обичаше дъщерята на хазяите - кака Ветка. Тя беше мила и хубава. Често ме милваше вечер в градинката с чувствителни пръсти, когато бивах притихнал след дългите игри.

Брат й го виждах рядко - бе пристанищен работник, но все го уволняваха, та беше безработен. Ходеше с една моряшка фланелка с бели черти. Бяхме адаши с него.

Тогава училището „Арабаджиев” имаше много висока ограда до която се издигаха, наредени в шпалир, онези високи дървета, дето раждаха дребничък като маслинки кафявочерничък плод, назоваван от нас бробонки.

Така наричахме и самите дървета. Те имаха гладки прави стебла и ни бяха една от най-първите тогавашни радости. Бробонките са южен плод, който притежава особен вкус и този вкус, след като си изплюл твърдата мъничка костилка, дълго продължава да сладни по небцето и езика ти, по устните.

И - така е останал да ми сладни през целия ми живот. Това романтично дърво и сега вирее във Варна - има го по улиците и в парковете.

Незабравима, но страшна за възрастта ми игра беше, когато на брега на Черно море играехме на моряци. Щом във Варна се загубеше някое дете, родителите му първо го търсеха по морския бряг.

Някои деца в съседните къщи ги биеха предварително, като майките им назидателно им обясняваха, че не бива да ходят там. И въпреки това…

Ами че езерото вдясно от Аспаруховия мост, както се казва, беше под носа ни, зад старата гара. Там винаги бе пълно с рибарски лодки, имаше някакви дъсчени мостчета към тях.

По двама-трима, щом успеехме да избягаме от къщи, тичахме натам и едно от големите ни удоволствия беше, когато, стъпили на някое клатушкащо се мостче, притихвахме и се вглъбявахме в себе си, потопили погледи в синята вода.

Тя напираше към брега и се връщаше, вълните плисваха босите ни крака и леко ни се завиваше свят, след което сладостно усещахме, че морето ни отнася, сякаш че пътуваме нанякъде - към неизвестното и вечния безкрай.

Това захласнато състояние на духа и тялото не се забравя. То е усещано само от тези, които са родени край морето и са живели до скалистото и жълтопясъчното му крайбрежие.

Струва ми се, че именно това замайване от досега с вечното движение се е пренесло и в стихотворението ми „Море и суша”, писано в годините на средната ми възраст.

…Вече имах братче, което растеше. Бяха ми купили едно бяло дървено конче с черна грива. Всяка вечер, преди да си легна, го яхах, докато очите ми почнат да залепват за сън. Много мъчно ми биваше, когато и Кънчо - братчето ми - често взе да се качва на кончето.

Тъй и не можахме да го поделим, но то ми беше толкова мило, че после, където и да отидехме да живеем, го вземахме със себе си. Мисля, че и сега главата и шията му (от дълго яхане това беше останало) са на тавана в къщата ни в село Горна Манастирица. Кончето стана мой символ за цял живот.

То беше израз на жаждата ми за простор, за далечини. Докато (много по-късно) написах стихотворение за кончето - една от най-хубавите ми лирични творби, заради която в едно тоталитарно време трябваше да изстрадам насъщната си мечта за волност, за устрем в живота…

Мило конче, дето изтръгваш искри, когато копитата ти чаткат по камъните, помниш ли топлината на коленете ми при препускането ни по необозрими ширини? Аз и сега горя с твоя вечен полет, когато надбягвахме ветровете. То беше летене!…

Особено очарование имаха варненските вечери - от заник слънце до среднощ, през пролетта и лятото, че и през топлата крайбрежна есен.

Не помня през тридесетте години на миналия век, някой от работническия квартал да е ходил на плаж. Плажът беше, така да се каже, за сухоземните богаташи, тези, дето идеха от вътрешността на България.

Нашият квартал имаше еднакви ниски къщички с цветни градинки. Там живееха рибари, докери, железничари, тъкачки от фабрика „Христо Ботев”.

Вечер не само в квартала, но и в цяла Варна миришеше на пържена риба. Баща ми имаше 24-часов работен ден и често, като се връщаше от работа, донасяше риба, всеки път различна. Аз от малък съм пристрастен към рибата - пържена, на фурна, на скара, на жар, солена, чирози…

А пък рибената чорба ни беше най-редовното ядене. Мама и при приготвянето на рибата беше на висотата си - да си оближеш пръстите. И досега пиететът ми към рибата не е намалял. Тя е хем лека храна, хем никога не омръзва, както не омръзва хлябът. С какво детско настървение съм смукал ония едри копчета на калкана.

Няколко паламуда винаги висяха на връв на балкона, да ги клатушка влажният морски вятър, та да стане месото им крехко и лесно да се отделя от гръбнака. Соленият вкус на паламуда и неговата тлъстина са неописуем деликатес.

Понякога баща ми донасяше пълна кошница с живи раци от Гебеджанското езеро, също много вкусни, след като мама ги свареше в тенджерата. Те ставаха червени. Първо дръпваш щипките им и сладко-сладко ги смучеш, после - онова белезникаво меко месце. Мале мила, нямах насищане. И миди ядяхме…

Родителите ми все търсеха начин поне да се приближат до родното си село. С оглед на това баща ми се премести, пак като железничар, на гара Горна Оряховица. Това беше през 1935 година.

…Раздялата с Варна и с хазяите не беше лека. Плакахме и ние, и те. Дядо Генчо и кака Ветка ни помагаха за багажа и дойдоха на гарата. Един свят се откъсна от погледа ми и остана завинаги в сърцето ми…

Вагонът, в който бяхме натоварили багажа си, най-сетне бе откачен на гара Горна Оряховица и изблъскан в една глуха линия с пача трева между релсите. В същия вагон живяхме цяла година.

После вятърът отвя баща ми на гара Бяла, Русенско, която е съвсем близо до родното им място. И така се озовахме сред роднини и близки в село Горна Манастирица.