Мюмюн Тахир

- Вижте само заглавията на тия вестници! - Фикрет не дочака съгласието на останалите и зачете: „Мъртво бебе, намерено в боклука”, „Четиригодишно момче, зарязано на автогара”, „Хлябът поскъпва. Гладът ударя децата”, „Отмъкнат е джипа на известен брокер”, „Обир за милиони гори финансова къща” - Искате ли още? Това е за нашето добро ежедневно настроение? - той погледна към останалите и хвърли отвратен вестника на масата. - С това пълнят тия парцали всеки ден, превърнали са страната ни в кочина.
Фикрет и Борис бяха завършили учителския институт в града и оттогава бяха неразделни. В лятната градина на кафенето до пазара, където бяха седнали, ги намери Валери - той донесе стиската вестници, които предизвикаха гнева на Фикрет.

Борис побутна с нокът пъстроцветната купчина и понечи да каже нещо, но замълча. До промените с Фикрет учителстваха в съседното село Доброволка.

И преди селото не беше от най-многолюдните, но след сътресенията хората започнаха бързо да обедняват, безработицата ги натисна и един по един заминаха в чужбина.

Останаха само старците и тук-там някое нерешително семейство. В селото вече нямаше деца и втора година откак училището беше закрито, а двамата приятели бяха без работа.

Валери беше хладилен инженер, но работеше като заместник-управител на пазарите. Не говореше за политика и всячески избягваше разговорите на тая тема, но приятели го бяха предупредили, че новите политикани търсят начин да го уволнят, та да сложат свой човек на неговото място.

Валери не даваше вид, че е притеснен, сподели информацията някак между другото и на шега, но се усещаше, че това го гложди.

- Истината е, че в живота на хората се настани несигурност, че ги е обзела безнадеждност и отчаяние. Заглавията, които преди малко прочете, са само върхът на айсберга - кой знае каква е цялата истина!- Валери беше прозорлив, можеше с няколко изречения да определи проблема и да го обясни ясно и разбрано. - Хората са по-нещастни отвсякога, чувстват се излъгани и унизени. Непрекъснато ги заливат с какви ли не простотии, а виновни за целия тоя ад няма. И няма и да се намерят, защото тези, които ги търсят, също са в кюпа.

- Медиите наистина бълват помия всеки миг. Откъде само ги изравят тия думи бе, братче? - обади се Имдат. - Това е съзнателна гавра, нарочно се сипят само цинизми и гнусотии, та да забравим и как се говори нормално. А родните политици ни превърнаха в манкурти… - додаде с погнуса Имдат.

- Какво е това манкур? - дяволито попита Фикрет.

- Не манкур, а манкурт - поправи го Имдат, - робовладелците от племето на жуанжуаните надявали върху обръснатите глави на пленниците прясно одрана кожа от врата на камила. Топлата кожа прилепвала към черепа подобно днешната плувна шапка. Когато изсъхвала, тя стягала главата като менгеме, косите враствали в нея и не намирайки изход, се обръщали и краищата им отново се забивали в главата. Мъченикът или умирал от болките, или ставал безпаметен, превръщал се в манкурт - роб, който не помни миналото си. Безсловесна твар, абсолютно покорен и безопасен…

В този момент редом с тях до тротоара спря лъскава лека кола. Шофьорът изфорсира двигателя, той изрева и колата блъвна кълба синкав бензинов дим. Прозорецът се отвори бавно и в рамката му се показа мазното лице на Карото.

- К?во ша кажете, пичове?! - Карото сияеше като китайски фенер. - Докараха ми я от Австрия, чистак нова е - той отвори вратата, излезе тежко от фолксвагена и без да пита, се намести в свободния стол, като димеше с цигарата си.

- Скивайте само тия тенекии наоколо! - Карото обходи с ръка курдисаните пред олющените панелни блокове стари и износени москвичи и лади. Сред тях неговият фолксваген наистина изглеждаше като булка.

- Разбира се, честито, ама не чух доколко е чистак нова? Та колко е нова, казваш? - попита Борис, от чиято ирония Карото се понабояваше.

Оня се посмути и като присви очи, отговори небрежно:

- Е, не е съвсем нова де, карана е, обаче от някаква баба. Нали знаете - има такива, дето си държат колите цял живот в гаража. Наши момчета работят във Виена и при възможност докарват я кола, я някаква техника. Докопали са добър бизнес, трябват само известни връзки и, разбира се, виза - поясни Карото.

- И как нашите момчета отиват там? Я раздуй малко информация! -намеси се Имдат.

- През „зелената” граница. Рашко бе, от махалата, той ги урежда тия работи срещу 300 дойче марки. Половината взима преди тръгване, останалото - след прехвърлянето оттатък границата получава другият му ортак. Казвам ви, добър бизнес са докопали - усмихна се Карото.

Четиримата се спогледаха. Карото изпи чаша кафе, побъбри някоя и друга минута, метна се на колата си и отпраши да я показва из другите кафенета.

Настъпилото мълчание наруши Валери:

- Момчета, възпитаният и благородният нямат вече място в тая страна. Парите са новото божество, всичко живо им се кланя и хич не си мислете, че някой оттук нататък ще ви оценява по това какво знаете и какво можете. Карото за съжаление е прав, аз мисля да се присъединя към тия юнаци… Е, не да премятам разни далавери през границата, но ще си потърся някаква работа там, защото тук ми омръзна да треперя пред всеки издигнал се идиот. Вие на какво мнение сте?

Действително, след промените хората бяха изпълнени с надеждата, че дребните страсти и боричкания ще стихнат, че действително животът ще прегърне хората с усмивка и те ще могат свободно да изявяват своите способности и да живеят пълноценно.

Вместо това - престъпност, корупция, крадци; безработица, бедност, безнадеждност, несигурност и отчаяние.

Прииждаше въпросът, дали не се връщат времената, когато всяко второ дете умирало от глад, в забравени години, когато братска длан е вдигала брадва над братска глава за педя земя; дали не се връщаме поне сто години назад, за да сърбаме попарата от общата паница на озлоблението и да пием застояла вода от бунарите на времето…

Навред хора-нарциси, които се опиват от аромата на своето честолюбие, а преди не смееха зъб да обелят пред властта, защото така им отърваше.

Сега сякаш бяха забравили това и не стихваше стремежът им да заемат възлови места в държавната ясла - единствената им трудова дейност щеше да бъде пазарлъкът за по-висока служба и големи заплати.

Мнозина от тях не тежаха на мястото си. Партийците си уреждаха партизаните. После други партийци изритваха сегашните и назначаваха своите.

Нямаше нужда новоназначените да са способни и принципни, напротив - трябваше само да са удобни и послушни, а най-много успяваха тези, които с невежеството и некадърността си не представляваха заплаха за своите шефове.

Вадеха кестените от жарта, като в замяна биваха възнаграждавани за лицемерието и безгръбначието си…

- Какво ме интересува твоята философия за човешката духовност! Какво ще ми даде тя на мен? Важното е да ми бъде пълен джобът - с ехидна усмивка каза на Имдат едно от песнопойните славейчета на демокрацията, готово да превива гръб пред сегашните началници, а после пред следващите…

Нещо вътре в него се разбунтува - това вече е прекалено. На него му се искаше освен джобовете и главите да са пълни… Доблестният винаги е лоялен и почтен… Не сваля шапка и не целува ръце…

- Не се намесвай в нищо. Стой настрана - го предупреди Ангел, репортер в местен вестник - Човек, който знае за какво става дума, не би могъл да се осъществи в това ново време.

- Стоенето настрана също означава да вземеш страна - отговори Имдат…

Не искаше да изпадне в положение „стискай зъби и се усмихвай”. Не беше и от хората, които си слагат памук в ушите, за да не чуват истините или да си затварят устата, за да не изрекат това, което мислят.

Смяташе, че въпреки всичко човек трябва да се развива, да гледа напред, да се образова и да бъде полезен на обществото. Впрочем, още когато наближаваше краят на гимназиалния курс, осъзна, че трябва да е зад кормилото, а не обикновен пътник.

Трябва да си на терена, а не на трибуните, казваше някога учителят му по физкултура Георги Георгиев, който твърде рано си отиде от този свят.

Настани баща си под големия дъб, който с жълъдите си безмълвно броеше годините и бдеше над рано починалите му братя. Вечерта каза на старата си майка:

- Мамо, не се притеснявай - и тебе ще те настаня.

И взе страна.
- - -
Преди да тръгне на гурбет с приятелите си, Имдат каза на приятелите си, че ще се отбие при Яшар Али, за да се сбогува - най-близкият приятел на баща му.

Чичо Яшар Али беше сърдечен, гостоприемен и предприемчив. Не бе религиозен и не страдаше от суеверия; със своята начетеност минаваше за един от най-мъдрите хора в тези краища; за него казваха, че е врял и в малко, и в голямо гърне.

Отглеждаше чушки, зеле, пъпеши и дини в местността Сапдере - работата му спореше. Откакто се пенсионира, не се прибираше вкъщи; по цели дни работеше на градината си. Няколко пъти го каниха на началнически длъжности, но той упорито отказваше.

Веднъж му предложиха да оглави местния клуб на партията; той отклони поканата с мотива, че вече е възрастен и няма възможности да се занимава с политика. Жена му редовно му натякваше:

- Мъжо, не ти ли омръзна да работиш в тази градина като къртица?

Чичо Яшар Али й отговаряше ласкаво:

- Какво говориш!? Изпитвам удоволствие от градинарството. Нека работата да бъде много, а печалбата - малко. Душата ми иска работа. Знаеш, че без захмет не се яде мед.

В интерес на истината трябва да отбележим, че работата в градината действително доставяше удоволствие на чичо Яшар Али. Всяка година, когато природата се раззеленяваше и зеленчуците узряваха, старецът сядаше пред колибата, наблюдаваше я и се усмихваше като тревица, току-що почувствала пролетта.

Истинска наслада изпитваше, докато гледаше дините и пъпешите, които узряват към края на юли и началото на август. Удоволствие бе за него да разреже узряла диня и да почерпи с нея минаващите покрай колибата ожаднели пътници.

Ако видеше косач с коса на рамо, който се връща от ливадите, го канеше в колибата си, разрязваше една диня и я поставяше пред гостенина. Докато гледаше как той сладко си хапва, духът му се освежаваше, душата - се успокояваше.

- Аз съм човек, който е видял и ада, и рая на тази земя, - казваше той на младежите, които често го навестяваха. - Вие сега се събуждате. Аз и преди не съм вярвал на хаджии и ходжи. И запомнете добре: моята гостолюбивост е свързана с човечността ми. Всички ние трябва да сторим не злини, а добрини. Пред този, който върши добри дела, зло не се появява. Това е истината. Впрочем, тези неща съм научил от възрастните хора, а сега вие можете да ги намерите във всички книги…

Днес чичо Яшар Али седеше на трикрако столче пред къщата си и наблюдаваше прибиращите се от къра селяни. Последните слънчеви лъчи хвърляха мека и приятна светлина, галеха нежно върхарите на Бакаджък и се готвеха да се скрият зад него.

Миришеше на отиващо си лято - една сърдечна миризма, сладка и болезнена. Чичо Яшар Али жадно поглъщаше тънките силуети на околните дървета и дълбоко въздишаше. Отдалече видя силует и като закри очите си с длани, сякаш отпъди някое видение, напрегна взор и позна Имдат. С пъргавина, не характерна за него, стана и се затърча да го посрещне:

- Дано да е на хаир идването ти, момчето ми?!- някак особено попита той.

- На хаир е чичо, на хаир е. С приятели ще заминем на работа в чужбина, та дойдох да се сбогуваме - усмихнато отговори Имдат.

- Седни, седни да си поговорим - чичо Яшар Али подаде и на Имдат трикрако столче.

После се провикна:

- Адиле, Имдат ни е дошъл на гости. Направи ни по един чай.

Разговорът им потръгна и приказките удължиха времето.

- Особена е нашата съдба - подхвана след кратко мълчание чичо Яшар Али. Разказваше той сякаш от устата му капеше мед от майско време. - Никой не знае откъде сме дошли по тези земи. Всичко се е случило много отдавна, дори баща ми не бил роден, нито дядо ми. Животът ни всякога е бил неспокоен, несигурен. Често сме бягали от нещо - по петите са ни следвали я чума, я разбойници, я крамоли, я данъци… Затова може би живеем край път. Нашите села са били крайпътни станции с ханове, одаи, месчити и дълго време са изхранвали и били изхранвани от пътници.
Къщите ни са накацали по хълмовете, надвесили се от всички страни над дълбоки и широки пропасти; към тях вървят безброй тесни и стръмни пътеки, утъпкани от хора и животни. Но всички са свързани с големия път, който идва от Тракия и води към Гюмюрджина. Той тръгва от Пловдив, минава през планината, след това покрай нашите села и през Маказа слиза към Беломорието. Хората идвали по този път и оставали близо до него. Самият той се превърнал в граница, която вечно ни е разделяла от роднини и близки. Затова връзката ни с тях е била като да развържеш възел. За мнозина от нас светът започва и свършва в границите на селото. Отсреща има пещера - легендата разказва, че другият й край излизал в центъра на Гюмюрджина. При смутни времена хората се криели в него и повече не излизали - разказваше спокойно в онази прощална вечер чичо Яшар Али.

- Чичо, кажи ми нещо повече за тази пещера. Истина ли е, че единият й край излиза в центъра на Гюмюрджина? - детското любопитство на Имдат се пробуди, очите му заблестяха.

- Беше много отдавна, някъде към 1945-1950 г., когато затвориха границата с Гърция. Тогава кажи-речи съм бил на 16-17 години. Като разбрах, че единият край на пещерата излизал в центъра на Гюмюрджина, реших да проверя. Ако се окажеше вярно, си мислех тогава, ще отида там да се видя с роднините си и разбера какъв живот водят от другата страна на планината - макар да казваха, че който е влизал в нея, повече не се връщал. Вроденото ми любопитство беше ме хванало за яката и ме тласна в приключението. Не само това - към него ме подтикна и затвореният живот, който водехме тук, невъзможността да отскачаме отсреща, онази граница, която делеше близки и роднини. Когато са теглили кльона, гробищата на нашето село са останали от другата страна; на празниците не можехме да отиваме там и да се поклоним на близките си. Това ме тормозеше. Един ден напуснах селото с кучето Саръ и се отправих към пещерата. Влязох вътре и се придвижих към вътрешността й. Вървях трудно, дори лазех; по едно време пътят стана стръмен и водеше не право напред, а се спускаше надолу. Не се отказах, продължих. След още петдесетина метра пътят свърши. Оказах се в нещо като салон, където имаше невероятно много сталагмити, сталактити и драперии по стените. Насочих прожектора към една от тях, откъдето пещерните бисери отразяваха хиляди цветове. Изумителна красота! Когато човек иска да опише нещо, търси думи. Това, което видях, не може да се опише. Аз само гледах и се наслаждавах.

Чичо Яшар Али млъкна; осезаема тишина се възцари наоколо. Дълго двамата общуваха мълчаливо. После чичо Яшар Али стана, отиде до огнището, разрови жарта и като се върна, имаше вид на току-що събудил се човек. Докато се отпускаше на миндера, въздъхна:

- Вътре беше толкова светло, сякаш от всички страни грееха слънца. Реших да продължа, защото усещах и дишах друг въздух - значи вече съм близо до другия край на пещерата. Но не ми било писано… Докато слизах по стръмните камъни, се подхлъзнах, паднах и си счупих крака. Два дни и нещо останах там. През нощта заедно със Саръ заспивах в една суха ниша. През деня то не спираше да лае и добре, че не спираше. Благодарение на него десетина комшии се потекоха на помощ и ме извадиха от пещерата. Ако не беше ми се счупил кракът, щях да изляза в другия край на пещерата… Има изход!

Не усетиха как слънцето се втурнало в изплетените като дантела облаци и изчезнало зад Бакаджък. Почувстваха вечерния хлад.

- Синко, хайде да се приберем вътре. Утре път те чака. - каза чичо Яшар и двамата мъже се влязоха в къщата, в която цареше аромат на тишина, чистота и ред.

Чичо Яшар Али не мигна цяла нощ. Мислите го въртяха в леглото, но въздишките му падаха косо. Няколко пъти жена му каза да стане, да се поразтъпче и пак да си легне.

Винаги бе живял в гранични времена и много пъти му беше се случвало да посреща и изпраща свои близки, но този път сякаш беше друго.

Не можеше да разбере защо образовани хора не могат да си намерят работа в родината си; получават рани тук, а отиват да ги лекуват в чужбина.

И в миналото е имало такива, които са отивали на работа в чужбина, най-често в Ксанти, където работели за богатите производители на тютюн. Но нали? Нали сега е демокрация? Да, но някои хора натрупаха по съмнителен начин несметни богатства.

Те демонстрират безпардонно имането си, като хвърлят огромни суми за луксозни коли, апартаменти и други имоти, безсмислено трупат скъпоструващи и лъскави предмети за дома и удоволствия. Това ли е демокрацията? - питаше се в леглото чичо Яшар Али. - Шепа хора живеят в охолство, а останалите - в трудно съществуване, мизерия, недоимък… Сети се за двамата души от село Звънче, които изпънали шии в магарешки хомот, за да орат. Нямали добичета. Нямали и пари да си ги купят. Във въображението си виждаше безработица, липса на средства за препитание, деца без образование. Бедност…

Безсънието го върна към онези години, когато учеше в схлупена къщурка с две стаички, в една от която нощуваха селският овчар и закъсали пътници; в другата бяха разположени две успоредни скамейки, високи колкото децата да могат да сложат лактите си, седнали върху подвити крака, направо на земята, застлана с рогозки.

Четяха на глас, колективно, за да запаметят непонятните текстове. Представи си и дългата жилава дрянова пръчка, която стигаше до всички ъгли на помещението. Боже!…, - въздъхна чичо Яшар Али. Какви са ти пътищата, боже?

- Яшар Али, хайде ставай. Събуди и момчето, че път го чака! - подкани го жена му, която също не бе спала цяла нощ. Вече беше сготвила тарханата и я сервира с туршия от зеле и зелени домати.

Мразеше сбогуванията чичо Яшар Али. След закуската седнаха с Имдат на дървената пейка под асмата; запалиха ритуално по една цигара. Мълчаха. Между две дръпвания старият го прегърна и поглеждайки го благовейно, рече:

- Имдат, синко, какво да ти кажа?! Никой не знае как най-правилно да изживее живота си. Всеки сам понася неизбежните затруднения в него. На всеки от нас е дадено ограничено време, но не знаем колко е то, докато не свърши. Но нещо ми подсказва, че ще си намериш съкровището.

Имдат се озадачи и любопитно погледна стареца.

- Да, да. Ще си го намериш. Живо е съкровището, но сега е рано да се говори за това. Хайде, синко, тръгвай! Господ да те пази… - каза чичо Яшар Али и погледна гората, която изглеждаше великолепно със светлата си гръд.

Слънчевите лъчи облизваха върховете на дърветата в нея и това сякаш му подсказваше, че денят ще се превърне в същинска прелест. Лек полъх докосна главата му и той се сети, че наближава времето за автобуса.

И в този миг видя, че от возилото слезе един човек и тръгна към селото; стъпваше грациозно като прелестна и стройна газела. Като се приближи до голямата топола, Яшар Али разпозна, че това е млада девойка, облечена в синьо виолетова бяла рокля и възкликна:

- Моята мъничка сърничка, внучката ми Адалет! - После се обърна към Имдат:

- Не си тръгвай, синко, остани за обяд.