Мюмюн Тахир

В сърцевината на философията на изкуството е естетиката като раздел на философията, която изучава специфичния опит за духовно овладявене на реалността.

Осъзнаването на едно явление, неговото опознаване следва - от по-близо или от по-далече - самото явление. А понякога са необходими векове и дори хилядолетия само за намиране на подходящото название на определен кръг от явления или изследвания, което пък от своя страна дава най-силен тласък за тяхното по-нататъшно развитие. Такова е отношението на философската естетика - възникнала в Германия в средата на XVIII век в изследванията на Александър Баумгартен - спрямо реалното и дълговековно развитие на естетическите идеи от VI пр. н. е. в древна Гърция до средата на XVIII век в Западна Европа. Даденото през 1750 г. от Баумгартен наименование естетика за науката, която се занимава със сетивното познание и поради това в някакъв смисъл е синоним на учението за красотата и изкуството изобщо (а не само за дадено изкуство - поезия, живопис или музика), не се свежда просто до даване на наименование, до измисляне на нов термин, който само по-точно да обозначи онова, което е било добре известно и преди възникването на новия термин наименование, пише Исак Паси. Според него, Александър Баумгартен е създател ако не на нова наука, то поне наука, осмислена по нов начин, създател ако не на нови категории, то поне на категории, интерпретирани по нов начин.

В своята „Естетика” Г. Хегел отбелязва, че  предмет на естетиката е обширното царство на красивото, а по точно, нейна област е изкуството, и то изящното изкуство. Разбира се, името естетика всъщност не е съвсем подходящо за този предмет, защото естетика означава наука за сетивото, за чувството, и тя възникна в това значение като нова наука, или по-скоро като нещо, което тепърва трябваше да стане философска дисциплина в школата на Волф по времето, когато в Германия художествените произведения се разглеждаха с оглед на чувствата, които трябваше да пораждат, например чувствата за приятно и за възхищение, за страх, за страдания и т. н. Поради несъответния или, още по-точно, поради повърхностния характер на това име бяха направени опити да се образуват и други имена, например калистика. Но и това се оказа незадоволително, защото науката, която се има пред вид, разглежда не само красивото изобщо, а само красивото в изкуството. Затова нека и ние си служим с името естетика, понеже, доколкото е само име, то е безразлично за нас, а освен това за сега така е влязло в обикновения език, че може да се запази като такова. Обаче същинският израз на нашата наука е „философия на изкуството”, а по-определено - „философия на изящното изкуство”.

Изкуството е творческа дейност, при която естетичното съзнание се превръща от  съпътстващ елемент в основна, първостепенна цел. Естетичното е непосредствена чувствена експресивност на вътрешния живот на човека, улавяща в себе си двустранния процес на опредметяване на човешката същност и очовечаване на природата, както и безкористно възприемане и преживяване като самостоятелна житейска ценност от него. Затова изкуството се приема като област на човешка дейност, в която естетическото, въплътено в художественото, има съдържание, метод и цел.

Всеки човек има чувство за красота и човешкият  свят я включва във всичкото й многообразие; интуитивно това е ясно на всички. Всеки е способен на любов и в по-голямата си част от хората обича красивото, прекрасното, възвишеното. Съответно, малко хора приветстват грозното, безобразното, низкото. Въпреки това, наивно - интуитивното разбиране за света на красотата не е достатъчно, за да се уверим, че я разбираме и възприемаме. Тук, както обикновено в проблемните ситуации, е необходимо да се намеси философията.

Интересното е, че до средата на XVII век философите не отдават дължимото значение на нещата в сферата на красотата. Философите на античността, Средновековието, Ренесанса смятали за самостоятелна раздели на философията логиката и етиката, но не и естетиката.  Чак през XVIII Александър Баумгартен я диференцира като самостоятелна философска дисциплина - като наука за сетивното познание. Тя въвежда реда на чувствата срещу реда на разума. Нейните обекти са изкуството и красотата, която според Баумгартен е съвършенството на сетивното познание, като целта на естетиката е да постигне това познание. В случая чувствата не се разглеждат  от психологически аспект, а като инструмент на познанието. В теорията си той изхожда от троичното деление на душевните способности: чувство, воля и разум (етиката се занимава с волята, логиката - с разума, а естетиката - с чувствата).

Гръцкият термин естетически означава отношение към чувството, което  обаче се разглеждало само като момент на познавателна или практическа дейност. Когато се е изяснило, че светът има не само  сетивно-емоционално, но и самостоятелно значение, настъпило времето на естетиката, в рамките на която е започнало осмислянето на ценността красота.

Дискусиите по въпроса какво е това естетическо, в това число и  красотата, продължават и днес. В зависимост от философската позиция, природата на тези въпроси се разбира различно. Материалистите виждат красотата в самите обекти; това означава, че изкуството като въплъщение на красотата трябва да бъде реалистично. Обратната гледна точка поддържат субективните идеалисти, т. е.,  че естетиката се интерпретира само като чувство. Съвременната философия преодолява противопоставянето на субекта на обекта. Тя разглежда естетиката като чувство - ценност, насочена към причинителя на това чувство. Става дума не за всички ценности, а само за тези, които експертите признават за съвършени. Така естетиката е чувство - ценност, насочена към разкриване причините на това чувство и постигане на необходимата степен на съвършенство.

Човекът признава за естетически не грозното и низкото, а красивото, прекрасното, възвишеното. Ето защо, ако един художник (артист) се представи пред нас неуспешно, ние казваме: “Това не е изкуство”. От друга страна, когато наблюдаваме умелите му  действия, майсторите често казват: “Да, това вече е изкуство”. Т. е. ние даваме своята естетическа преценка.

Красотата, както и всички естетически ценности, е органично свързана не с мисълта и действието, а с чувството, емоцията. Най-съвършените мисли наричаме истинни, което не означава, че мислите не могат да бъдат красиви (Нерядко възкликваме: Каква красива мисъл!).

Историята на естетиката е изпълнена с драма, ентусиазъм и разочарование. Основното заключение от нея е, че  разбирането за красотата се определя от споделената философия, промените в нея и концепциите за представите за красотата. Тя е естетическа интерпретация и също е подлежаща на еволюционно развитие - еволюцията на красивото е свързана с еволюцията на обществения идеал. Постоянно се натъкваме на примери, когато отричани преди произведения на изкуството след време се превръщат в негови образци и се възприемат като шедьоври.

Естетиката на древността се характеризира с подчертан космизъм, но това е принципът на всички антични философии. Платон например обективизира красивото и се занимава само с него, като всички философски рефлексии изхождат от това. В общ смисъл въплъщението  на красотата е космосът, всичко останало е красиво  толкова,  колкото се доближава до неговата изначална хармония.

Естетиката на Средновековието се характеризира с принципа на абсолютната духовна личност. Сега всичко земно, красиво е символ, отражение на духовната красота на Бога. Естеството на всички изкуства се променя - видимата красота е проява на невидима красота. Целта на изкуството е приближаване на човека към Бога, затова формата се канонизира и изграждането й се извършва по строго установени правила.

В естетиката на новото време вниманието се прехвърля върху субекта. Епохата на Ренесанса за образец на красотата провъзгласява самият човек, неговото тяло и чувства. Така - особено в кварточентото - се стига до своеобразното му обожествяване. Развитието на точните и хуманитарните науки налага все по-отчетлива диференциация на познанието, появяват се различни течения, школи, теории, насоки и хипотези, които се опитват да отговорят на нарасналите потребности на времето. Класицизмът се опитва да обедини посредством рационалистични формули този разнопосочен процес и въздига хармонията в идеал. Силно влияние оказва в това направление философията на Рене Декарт с неговия идеал за яснота и рационализъм, а постиженията на класицизма са свързани с търсенето на хармонична яснота и благородство на стила, точна логическа организация, простота и строгост на формата, вярност към природата. Класицизмът е продиктуван от патоса на политическата свобода, националната независимост, социалната справедливост, идеите за равенство на хората. Така се очертават рамките на философията на новото време - несъмнено един от най-динамичните и най-благодатните периоди за изкуството, време на духа и творческите търсения.

През XX-ти век има нови “смени” във философията и с нея в изкуството. Шейсетте години налагат определени тематични образци и методологии, които стават предпочитани за дълъг период - това е времето на екзистенциализма, на социалните вълнения и конфронтации, културата на битничеството, на сърдите млади хора, на модерния абстракционизъм и пр.

Един от най-често срещаните мотиви по това време е смъртта на изкуството. Хегелианският постулат за красивото в изкуството е игнориран от различни, често противоречащи си течения, школи и направления. Те по самостоятелен начин поставят въпроса за нуждата от естетиката, след като изкуството е мъртво и само рефлектира върху себе си,  лишавайки познанието от самата естетическа необходимост да бъде разкривано, респективно да се получи удоволствие от него.

Различни тези и теории конструират насоките на естетиката на 60-те години на XX век. Придобиват известност постиженията на европейската естетическа мисъл: поетиките на Гастон Башлар, първите трудове по историософия на Пиер Шоню, структуралистичните постановки на Ролан Барт и Цветан Тодоров (както и тяхното категорично опровергаване от Алексей Лосев, за който всичко е предмет на естетиката; впоследствие от структурализма се отказва и самият Цв. Тодоров), анализите на езика на изкуството на Витгенщайн, определяне на метафизическата същност на изкуството от Дерида, естетиката като пълен заместител на етиката в едно близко бъдеще,  когато доминантата ще е на естетиката на самото съществуване и прочие повече или по-малко радикални естетически позиции. Така се стига до естетиката на постмодернизма, поставил ударението върху конкретната форма, върху конкретния текст (всяко литературно, а и всяко художествено произведение на словесността се разглежда като текст, анализът приема атомистични черти - тоест, разлагат се и се подлагат на интерпретация всички отделни части на текста - през лексемата и фонемата до отделния знак и в тяхното единство и начин на постройка се дефинира смисълът и се определя ценността на произведението).

Постмодернизмът придава самостоятелен смисъл на изкуството, което съответства на дисперсията, на деконструкцията, като подобна  интерпретация смята самия реализъм за вид остаряло разбиране на изкуството. Така че смисълът на различните естетически направления се определя от тяхната философия,  а разнообразието от философии съответства на многообразието на естетиката. Философията може да се сравни с телескоп, който ни позволява да видим далеч. За разглеждане на подробностите е необходим микроскоп (науката и изкуството често изпълняват тази функция), метафорично се изразява А. Канке, т. е. къде творците търсят красотата, в кои стилове, естетики и художествени практики  я откриват.

Някога  Ф. М. Достоевски написа: „Красотата ще спаси света.” Защо обаче досега не го е спасила? Малко ли шедьоври на изкуството е имало в историята на човечеството? - пита  Ю. Борев в своята „Эстетика”, - Джонатан Суифт след издаването на „Пътуванията на Гъливер” очаквал светът да се поправи, да се избави от злото и несправедливостта. И сатирикът бил много огорчен от това, че светът дори десет години след излизането на неговото съчинение не се е поправил. „Ревизор” не унищожи нито рушветчиите, нито бюрократите. Шекспир не избави света от Яго, Пушкин - от Салиери, Молиер - от мизантропите и лицемерите. Как тогава изкуството да изпълнява  обществена дейност?”

Независимо от различните стечения на обстоятелствата и въпреки тях, човекът винаги е отправял взор и надежди към красотата. Като тема тя е присъствала и присъства в творчеството на писатели, поети, музиканти, художници и пр., които неименно изтъкват нейното благотворно влияние върху човека и формирането в него на естетически усет и отношение към предметите и явленията в действителността.

Но все по-често ставаме свидетели на това как хора, които се възхищават на красивото, а животът им е повече от отрицание на всякаква красота. Бездуховността не е следствие на материалния недоимък. Как иначе бихме си обяснили например  отсъствието дори на една книга в домовете на заможни семейства, уличния език в отношенията между публично известни хора? Наблюденията недвусмислено говорят, че много често икономическото благосъстояние, изпреварило нравствеността на своите притежатели, е удобна почва за ниска култура на духа. Има много хора, които живеят при най-добри материални условия, но си остават зли, безсърдечни и свадливи. Мнозина следят най-новото в поезията, посещават изложби и концерти, не пропускат премиери. Историята показва, че в живота често срещаме „културност”, която доброволно се поставя в служба на антихуманни и реакционни цели, „ученост”, която обслужва смъртоносните стихии на войната, разпалват омраза между народите. Лишени от нравствено съзнание, от чувство за обществен дълг, за много хора на изкуството, науката, литературата, културата е безразлично за добро или за зло ще бъдат използвани изобретенията и теориите, произведенията им. Те с готовност ги сервират на всеки, стига да получат очакваните облаги - пари, внимание, почести. Такива бихме могли да ги определим като хора с големи умове, но с малки сърца; те не могат да ценят живота и чувствата на другите. В малцина у тях ще намерим отражението на естетичната култура в собствения им живот.

Много често срещаме поклонници на красотата, които по характер са невъзпитани, злобни и постъпват нечестно и подло.  Мнозина, които са обрекли живота си на изкуството, често изменят на красотата, а други възхищавайки й се, сеят смърт. „Много фашистки надзиратели в концентрационните лагери бяха любители на музиката и дори създаваха оркестри от затворниците. Музикантите носеха красота на надзирателите, а надзирателите - смърт на музикантите”, отбелязва Ю. Борев.

В историята на човечеството нерядко техническо откритие се е превръщало не само в нови блага, но и в нови нещастия за хората. Средновековният монах Б. Шварц изобретил барута за фойерверк. Обаче това, което е създадено за забавление, станало нещастие - барутът се превърна в средство за разрушение и убийства.  Електромагнетото, с помощта на което неофашистките ултраси изтезавали хората, също е рожба на техническия прогрес, както и хладилникът в нашата стая. Атомният взрив в Хирошима и Наказаки също е продукт на техническия прогрес. Няма истински прогрес, ако постиженията на науката и техниката не се използват в името на хуманността и мира.

Много автори са подчертавали, че още в древността Аристотел прокарва ясна граница между изобретателността на ума и неговото нравствено съдържание. В сравнение с практичния ум, отправен само към доброто, изобретателността може с еднаква сила да бъде обърната и към доброто, и към злото. Миналото и съвременността са изпълнени с примери на вандализъм на ума и на гения - от примитивните оръдия на труда, превърнати в средство за лов, до неутронната бомба и други още по-чудовищни средства за масово унищожение…Един от най-изявените философи и енциклопедисти на Изтока Ал Фараби смята, че разумен се смята само онзи, който е умен и съобразителен, като при това е и добродетелен човек, използващ своите качества за извършване на заслужаващи похвала действия или за да се избегнат порочни действия. Той отбелязва, че хората се въздържат да нарекат разумен човек онзи, който използва своя интелект злонамерено и в ущърб на доброто, истината и красотата.

И нека още веднъж да се запитаме дали е приемлива  мисълта, че красотата ще спаси света?  Не е ли преувеличил Ф. М. Достоевски значението и възможностите на красотата? Преди да се отговори на този въпрос е необходимо да се уточни, че тази крилата мисъл е изречена под формата на въпрос от героя на романа “Идиоти” Иполит Теренджеев:

„- А вие сте броили и минутите, докато съм спал, Евгений Павлич - каза той присмехулно, - цяла вечер не откъсвате от мене очи, забелязах… А! Рогожин! Току-що го сънувах - пошепна той на княза, като се намръщи и кимна към седналия до масата Рогожин. - Ах, да - каза той, прескачайки изведнъж от един предмет на друг, - къде е ораторът, къде е Лебедев? Значи, Лебедев е свършил? За какво говори? Вярно ли е, княже, че вие сте казали веднъж, че „красотата” ще спаси света? Господа - извика той високо, като се обърна към всички, - князът твърди, че красотата ще спаси света! А аз твърдя, че той има такива весели мисли, защото е влюбен. Господа, князът е влюбен; убедих се в това преди малко, веднага щом влезе. Не се червете, княже, ще ми дожалее за вас. Коя красота ще спаси света? Коля ми разправи това… Вие ревностен християнин ли сте?

Не е важно кой е изрекъл тази мисъл: Княз Мишкин или Иполит Тренджеев. Мисълта е на самият Ф. М. Достоевски, но тя не е  твърдение, а въпрос. Като всеки гениален автор, той избягва да е проповедник, той само поставя проблема и избягва да дава отговор; предоставя тази възможност на внимателния читател, който съобразно с образованието и културата си да отсъди дали това е правилно или не; да си изгради мнение, въз основа на своя житейски опит.

Възможно ли красотата да обуздае разрушителните човешки страсти, да умъртви егоизма, злобата, омразата или изобщо да ликвидира злото в неразумния, безмилостния, ненаситния свят? Ще победи ли красотата цинизма, егоизма, потребителството, хедонизма, користолюбието, агресивността, корумпираността, коравосърдечието, самочувствието на всепозволеност и т. н ? А  любовта, доброто, истината не са ли по-способни да спасят света отколкото красотата?

Отговорът зависи от смисъла, който се влага в понятията свят и красота. Има красота само на формите, линиите, цветовете, тоновете. Независимо от това, че тя може да гали сетивата, да пленява погледа или слуха, тя е външна, формална, безсъдържателна; тя не дава нищо на душата. Би било проява на наивност да се очаква такава красота да преобрази света, да „спаси света”.  Красотата на формата притежава нравствено значение, когато е одухотворена от здрава мисъл, от благородно чувство, от морална извисеност и хармония в техния универсален смисъл.

Важното не е външният вид на човека, не са и красивите черти на лицето и състоянието на фигурата. Красивата фигура може да радва погледа,  да буди приятни усещания, да развива фантазията, но тя не може да облагороди човешкия характер. Това са в силите на вътрешния свят на човека, неговите духовни качества - доброта, отзивчивост, човечност, разумност, благородство, творческо отношение към живота и неговите блага, съзидание, дисциплина на духа, вяра в хуманизма, красота и добро, алтруизъм, стремеж към съвършенство, чувствителност и любов към всички живи същества, живота в неговия конкретен и вселенски аспект. Самото съзнание за това изпълва живота със смисъл. Съвкупността от духовни ценности като радостта, надеждата, любовта, съвестта, мъжеството, доброто, верността, приятелството, уважението към по-възрастните, способността да се бориш със собствените недостатъци и пороци, изпълва нашия живот със смисъл, но взети поотделно в определени случаи, те могат да изопачат и принизят  смисъла на живота - стремежът само към радостите и наслажденията може да се превърне в егоизъм; героизмът и мъжеството - да породят високомерие и безсърдечие…

Крилатата мисъл-въпрос на Достоевски, че красотата ще спаси света, би могло да бъде продължена с въпросите от какво и от кого и за какво и за кого? Имайки пред вид цялостното творчество на руския писател, не е трудно да се отговори, че красотата е спасение от мизерията, униженията, оскърбленията,  подземията… Ще го спаси за подобряване на социално-икономическия живот на хората, за издигане на тяхното културно и образователно равнище.

Но вече сме в началото на Четвъртата индустриална революция  (други смятат, че сме на прага на роботизирана революция), т. е. в живота ускорено навлизат роботизацията, изкуствения интелект, 3D и 4D технологиите, квантовите компютри, възобновяемата енергия и развитието на дигиталните икономи и държави. Прогресът преди всичко се свързва с движение по посока на по-доброто, по-съвършеното, по-красивото, или в най-лошия случай - по посока на по-малкото зло. Но съвременната цивилизация лишава човека от дистинкция -  „способност за оразличаване, идентификация; способност за кодифициране и диференциране на ценностите, изнамиране на средства за тяхното йерархизиране, фиксиране разграничението между обектите и явленията в действителността или между елементите на съзнанието. Всяка цивилизация изисква да се различава главното от второстепенното, дългосрочното от непосредственото, правото от задължението. В този контекст дистинкцията е съществен признак за зрелостта и устойчивостта на една цивилизация. Липсата й означава упадък, хаос, безпорядък, разложение. Крайният резултат от това за големи човешки маси е индегенизацията със сериозни деструктивни последици. Това е процес на постепенно заличаване на следите от социализация, възпитание, образованост, цивилизованост, модернизация и връщане към състояние на първична посредственост, примитивизъм и духовен партикуларизъм”, отбелязва проф. О. Загоров.

Най-ярката характеристика на съвременното общество е постоянно задълбочаващата се пропаст между бедността и богатството, с демонстрация на безнаказано и разрушително използване на природните ресурси. Днешният свят се състои от шепа безмерно богати и милиони бездомни, гладуващи, лишени от елементарни условия за живот хора. В Декларацията към Програмата за устойчиво развитие до 2030 г. на ООН светът днес изглежда по следния начин: „милиарди наши граждани продължават да живеят в бедност и са лишени от достоен живот. Увеличават се неравенствата…, съществуват огромни несъответствия във възможностите, богатството и властта… насилственият екстремизъм, тероризмът и свързаните с тях хуманитарни кризи, принудително напускане на родните места и насилствената миграция на хора - са заплахи, които могат да предизвикат обрат в напредъка, постигнат в областта на развитието през последните десетилетия. От една страна, стоят старите проблеми - бедност, война, безработица, краен национализъм, от друга - климатични промени, фанатичен тероризъм, технологична революция, застаряващо население в развитите страни и бум на раждаемостта в бедните страни, масова миграция с тенденция да се засилва във време, когато придвижването и достъпът до информация са по-лесни от всякога.” Концентрацията на богатството се е увеличила още повече през 2018 г. и 26-имата милиардери вече притежават толкова пари, колкото и половината най-бедно население в света. Това се посочва в доклад на неправителствената организация Oxfam и призовава държавите да облагат най-богатите хора. Според цифрите на неправителствената организация, 26 души разполагат с толкова пари, колкото и 3,8-те милиарда най-бедни души на планетата. През 2017 г. техният брой е бил 43.

Всичко, което предлага цивилизацията - пише Стивън Хокинг, - е продукт на интелекта. Той е свързан със статистически и икономически идеи за рационалност, т. е. със способността да се вземат добри решения, да се съставят планове и да се правят заключения.  Това е същият учен, който заявява, че хората са биологични роботи без съзнание, без разум и без свободна воля и без душа: „Трудно е да си представим, че можем да имаме свободна воля, след като поведението ни се определя от физичните закони - така, че изглежда, ние не сме повече от биологични машини, а свободната воля е просто една илюзия”, пише той в книгата си „Великият дизайн”. Според него хората не са същества със съзнание, т. е. те не са способни на състрадание, любов, мъка или на собствени решения, идващи от свободната воля. Всъщност той не е новатор в тази област, а се явява привърженик и последовател на метафизичния детерминизъм, който поддържа разбирането, че всичко в света е подчинено, обусловено, детерминирано като реална промяна, движение и развитие. На каузалността се подчиняват и човешките действия, а усещането, че проявяваме „свободна воля”, е илюзия. Според най-ярките представители на теологичния метафизичен детерминизъм Августин, Калвин, Лутер  и др., всичко в света и в живота на хората винаги и безусловно е детерминирано от всемогъщата воля на Бога. Животът на хората, следователно, е предопределен във всички негови направления и прояви. Лутер пише: „Да потвърждаваш свободната воля, значи да отричаш Христа”.

Свободата на волята е понятие, означаващо възможност за безпрепятствено вътрешно самоопределение на човека при изпълнение на едни или други личностни цели и задачи. Волята е съзнателен и свободен стремеж на човека към осъществяване на целта, която за него представлява определена ценност. Волевият акт, изразяващ ангажимент (отношение), има характер на духовно явление, коренящо се в структурата на човешката личност. Волята е противоположна на импулсивните стремежи и влечения, на виталните потребности на човека. Понятието „воля” се отнася за зрялата личност, която напълно си дава сметка за своите действия и постъпки. Материалистичният метафизичен детерминизъм пък отрича божественото провидение, но обосновава всеобщата казуалност и абсолютната необходимост на явленията в света с неговата обективна същност и природа, в които няма място за свободна воля (Демокрит, Спиноза, Дидро, Хелвеций, Холбах).

Майк Адамс смята, че пълната неспособност да бъде призната стойността на съзнанието у живите същества е принцип и сърцевина на злото, върху което е изградена модерната наука. Самото отсъствие на състрадание (или съпричастност) е причина за възхода на великото зло. Позовавайки се на Саймън Бейрън Коен, професор по психология от Университета в Кеймбридж, Адамс допълва, че злото се поражда там, където умира състраданието. Коен обяснява как психопатите нямат „никакво състрадание” - това означава, че не признават и не ценят мислите и чувствата на другите.

Стивън Хокинг смята, че ако компютрите продължават да се подчиняват на Закона на Мур и удвоят изчислителната си мощ и капацитета на паметта си на всеки осемнайсет месеца, в крайна сметка те най-вероятно ще изпреварят хората по интелект в някакъв момент през следващите сто години. Когато изкуственият интелект по-добър от човешкия в проектиране на изкуствен интелект, така че да може да подобрява самия себе си без човешка помощ, ние можем да се изправим пред експлозивно развитие, което да доведе до машините, чиито интелект превъзхожда нашия така, както нашият превъзхожда интелекта на охлюв. Когато това се случи, трябва да се погрижим компютрите да имат цели, отговарящи на нашите. Проучванията в областта на изкуствения интелект напредват равномерно и че най вероятно въздействието им върху обществото ще се увеличи.

Стоим на прага на важни открития във всички области на науката; светът ще се промени неимоверно през следващите години. Тогава според Стивън Хокинг ще разберем какво се е случило по време на Големия взрив; ще открием как се е появил животът на Земята; може и дори да се открие дали има живот другаде във вселената. Ще продължим да изследваме космоса около нас и да изпращаме в него роботи и хора. Чрез научните постижения и технологичните иновации ще погледнем навън към вселената, като в същото време се опитваме да решим проблемите на Земята. В крайна сметка ще създадем подходящи условия за човешката раса на други планети, като излезе от пределите на Земята и ще се научим да съществуваме в космоса.

Всичко това предизвиква въпроса  кой е способен да разбере напредналата наука и технологии? Кой, как и в името на какво ще ги прилага? Защото е реална опасността те да бъдат използвани срещу човешкия род, който няма да бъде в състояние да се противопостави.

Докато краткосрочният ефект от изкуствения интелект зависи от това кой го контролира, дългосрочният се определя от това дали той може изобщо да бъде контролиран. Появата на свръх интелигентен изкуствен интелект може да бъде на-доброто или най-лошото нещо, случило се някога на човечеството, все пак се сеща Хокинг да зададе подобни въпроси..

Ако се случи най-доброто, то тогава съчетанието между красотата и изкуствения интелект, благородството на душата и героизма на светостта,  действително може да спаси света и да направи човешкия живот по-добър; да бъдат решени проблемите, свързани с глобалното затопляне; да се намери пространство и ресурси за все по-увеличаващото се население на Земята; да се ограничи бързото измиране на другите видове;  да се разработват  възобновяеми енергийни източни; да се спират на замърсяването и деградацията на океаните, обезлесяването и епидемиите.

В книгата си „Общият смисъл на изкуството” Владимир Соловьов пише, че  трите задачи на изкуството изобщо са: 1) пряка обективация на най-дълбоките вътрешни състояния и качества на идеята за живота, които не могат да бъдат изразени от природата; 2) одухотворяване на природната красота и чрез това, 3) увековечаване на нейните индивидуални проявления. Това именно означава превръщане на физическия живот в духовен, т. е. в такъв, който, първо, носи в самия себе си своето слово и откровение и е способен непосредствено да се самоизразява; който, второ, е в състояние вътрешно да преобразява, да одухотворява материята или истински да се въплъщава в нея и който, трето, не е подвластен на материалния процес и затова ще пребъде вечно. Съвършеното въплъщение на тази духовна пълнота в нашата действителност, осъществяването на абсолютна красота в нея или създаването на световен духовен организъм е висшата задача на изкуството. Напълно е ясно, че изпълнението на тази задача трябва да съвпадне с края на целия световен процес. Засега историческото развитие продължава, ние можем да имаме сама частни и откъслечни предвиждания на съвършената красота. В своите най-велики произведения днешните изкуства улавят отделни проблясъци на вечната красота в нашата действителност и ги продължават по-нататък, като предусещат, дават да се почувства нетукашната, бъдещата наша действителност и служат по такъв начин на природата и красотата на бъдещия живот.

Животът е прекрасен сам по себе си. Човек, който обича красотата и проникнат от чувство за стил, търси красота не само в природата и изкуството, но и в обикновения човешки живот, в самите взаимоотношения между хората. Красота има във великодушния жест, в проявите на доблест, във всяка постъпка, в която се корени благородството. Изключително много красота има в светлите порови на младия човек, в крилатите му мечти, в надеждата за по-добър живот и в непрекъснатите усилия тя да бъде осъществена.  Красив и достоен за внимание е животът, богат на прояви от обич, благородство, вяра, доблест, възвишеност, висока нравственост,  на  съпреживяване на радостите и мъките, възторзите и страданията, нуждите и потребностите на хората. Красотата и изкуството са една от многото сили, които действат в обществото. И те биха могли да допринесат за подобряването на живота, за облагородяването на човешките отношения, или биха могли „да спасят света”, когато разрешителните сили не унищожават природата и това, което създава изкуството.

„Когато виждаме Земята от космоса, ние виждаме себе си като цяло - пише Ст. Хокинг. - Виждаме единството, а не разделенията. Съвсем прост образ с много силно послание - една планета, една човешка раса.” Независимо от това, че сме свидетели на бездуховността, порочността, алчността и пр., които ни заобикалят, не е трудно да видим, че в  света преобладава красотата, доброто, благородството. И това не ни ли дава основание да продължаваме да търсим онова, което осмисля нашето битие?

Естествено, в живота има мнозина, които живеят в условията на еднопосочна и безвъпросна комуникация и смятат, че всяка нова концепция и разбиране за прогрес, всяка форма на съпротива срещу наличното битие преследват някакви груби утилитарни цели, поради което те трябва да бъдат отхвърлени. На това ги приучили животът без стремления и порив, чувството за празнота и самота, безкрайното усещане, че животът е безсмислен и пр. За тяхната позиция е характерен нежеланието от ангажиране с дълготрайни политически  и граждански позиции  и оттам включването в разработването на дългосрочни стратегии.

Всъщност различните проявления на живота, които се извеждат в една или друга обикновена житейска ситуация, в изкуството или във философските системи, са все прояви на стремежа на разума да победи своята ограниченост във времето, своята крайност и смъртност, да се обезсмърти съзнателно или несъзнателно чрез определени актове - било то чрез творчеството в изкуството, в управлението и властта, в определен занаят или професия, в спорта, чрез създаване на семейство, отглеждане на деца и т. н. Та какво друго е „волята за власт” обявена от Фридрих Ницше за главен мотив за живота на човека и стремежа му да стане „свръхчовек” като се обезсмърти, загивайки трагично в прехода над бездната от тълпата към „свръхчовека”, ако не друга версия на темата за победата на живота над смъртта и обезсмъртяването на човека, обобщава П. Ганчев.

Смисълът на живота и изобщо смисълът неизменно присъства във всекидневното общуване между хората. В процеса на размисъл постепенно стигаме и до убеждението, че понятията смисъл на живота и тайната на живота са синоними. Ние съществуваме твърде кратко на този свят. Знаем, че на всеки е дадено ограничено време, но не знаем колко е то докато не свърши. Нерядко се улавяме, че сме изпълнени с неудовлетворение от постигнатото - струва ни се, че е малко, че сме  прахосали земното си време за маловажни неща, а би могло да извършим по-полезни, по-дълбоки и по-смислени дела.  И въпреки това сме подвластни на едни и същи парадокси - изпитваме например истинско страдание, когато загубим пари, предмети или имущество, но с учудващо разточителство губим времето си във всевъзможни лекомислени или определено празни занимания и не разбираме, че животът изтича през пръстите ни.

В  писмото  си до  Клаус Ман от 1933 г.  Стефан Цвайг: „Лично  аз вярвам, че единственият отговор, който можем да дадем на злепоставянията на нашите усилия, е художественото постижение. Аз не съм полемична натура; през целия си живот съм писал винаги само в полза на неща и хора, никога против някаква раса, класа или нация, или пък против отделен човек.” А в есеистичната си книга „Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски” отбелязва „… Еразъм и неговите съмишленици смятат за възможно постигането на прогрес чрез просвета и се надяват, че както отделната личност, така и цялото общество ще могат да превъзпитат чрез едно по-масово разпространение на образованието, писмеността, науката и литературата.”

В това отношение задължение на хората на изкуството, хората, които най-добре познават и изразяват въжделенията и нуждите на своите народи е да отразяват пълноценно живота им. Като жреци и магьосници на душите, със силата, мощта и благородството на таланта си да обясняват и преобразуват света, който да стане по-добър, справедлив и красив. Защото техният глас се чува във времето, защото е гласът на самото Време. Чрез словото те имат възможността и способността да преобразуват разединението в хармония и градят духовните мостове между народите. Гласът на творците е значим, с него те зоват за мир и човечност, винаги говорят на човешки език, който винаги крайно ни е необходим.

Необходимо е, както отбелязват и много изследователи, да приемем разумна и възвишена философия, обхващаща действителността на съзнанието, разума, душата и свободната воля, чрез които бихме могли да придобием мъдрост, свобода и мир, за да съхраним истината, доброто и красотата.  След което можем с увереност да се произнесем, че не красотата сама по себе си, а съзнанието за нея ще спаси света.