МУЗЕЙ
В квартала, в който живея, тече голям ремонт. За първи път от създаването му през 70-те.
В квартала, в който живея, големият ремонт продължава вече 10 месеца. Преживяхме дискомфорта от тоновете прахоляк през пролетта и лятото.
Все по-леко преживяваме и тоновете кал през есента и зимата.
Защото заживяхме в щастливо предчувствие. Защото вече се оформят прекрасните резултати от неочаквания ремонт.
Оптични кабели. Нови тротоари и паркоместа. Дръвчета и декоративни храсти. Градинки. Ще грейне кварталът! А училището вече грее. В нюансирано карамелено. Детската градина ? и тя. В жизнерадостно бонбонено розово - както й приляга.
Радваме се на големия ремонт - не го очаквахме. Ще бъде модерно, ще бъде красиво!
… Ще бъде модерно и красиво! Ала за кого?… Вървя по улиците на квартала и въпросът не ми дава покой. Вървя по улиците на квартала и наблюдавам хората.
30-годишните почти ги няма. 30-годишните, тези, за които сега е времето да създават семейства и дечица.
20-годишните са още по-малко. 20-годишните, тези за които времето за семейства и дечица ще настъпи скоро. Много скоро.
… Ще бъде модерно и много красиво в квартала ни. Но без децата ни, които вървяха по разбитите тротоари и като част от играта прескачаха дупките по кварталните улици.
… А красивото училище вече е полупразно. Крепи се на „мъртви души” (публична тайна!) и нечия благосклонност. А красивата детска градина вече е невиждано просторна за своите питомци…
Вървя по улиците на квартала и се радвам на големия ремонт. И продължавам да се питам.
Защо едва сега?
А и защо ли се прави въобще?
Изведнъж прозрението изтрива всички няколкомесечни мисли и чувства. Прозрението дава жестокия отговор. Музей! Кварталът ни постепенно се преустройва в музей.
Музей на открито.
На българския град от Времето на Великото обезкръвяване.
За по-голяма автентичност в началото ще ни има и нас, малкото останали аборигени…
На фона на последната национална катастрофа ние, аборигените, ще преживеем първите мигове на слава в живота си.
Във всички посоки на света посетителите на музея ще отнасят нашите образи.
Обезцветени от изплакана мъка очи. Застинали надолу ъгълчета на устата. Застинали от все още лекото недоверие, че сами успяхме да съсипем 13-вековната си родна твърд.
…Ще се прославим ние, последните аборигени от музея под открито небе.
Музеят - паметник от Времето на Великото обезкръвяване.
…В кой квартал живея ли?
Има ли значение?
Градът също няма значение.
Значение има само едно: Това е в България. Това е България…
В квартала, в който живея, месеци наред се работи усилено.
Благодаря за музея!
22 - 23.02.2019
В. Търново
