Славчо Николов

Пълзи към другата си слава
нагоре младата лоза
и хоризонтът се спасява
за миг във нейната сълза.

В плашилото се смее вятър.
Изкъпва вечността дъждът.
Не спират цял живот оттатък
и красотата да кълнат.

Със толкова слънца изгрели
в листа над лудата земя
през черни дни, през нощи бели
пълзи лозата все сама

със ранобудната надежда,
с простила всичко тишина…
Пълзи лозата - златна вежда
на свойта малка планина.