Илия Илиев

Беше преди време. Когато чакалите все още не бяха се навъдили толкова много и зайците изкачаха от всеки храст.

Тази заран се застягахме отрано. Откриваше се ловът на зайци и нетърпението ни беше обхванало още от предната вечер. В раницата беше събрано необходимото, пушката - избърсана от дебелия слой смазка, патрондашът пълен.

Недочакал звъна на будилника, синът ми вече закусваше с любимата си попара от препечен хляб, сирене и масло. Баба му изпращала и посрещала три поколения ловци, стоеше права до него и се радваше на младежкия му апетит.

От двора се чуваше и радостното скимтене на Вихра. Кучето беше усетило приготовленията ни и танцуваше пред колибата си своята утринна аеробика.

Едва се разсъмваше, а на сборния пункт в покрайнините на селото най-ранобудните вече ни чакаха. Сред тях беше и съседът ни Антон със своя Татунчо.

Младото му куче беше най-нетърпеливо от всички и непрекъснато опъваше повода си до задушаване. Тръгнахме, а Татунчо - най- отпред - ще скъса повода от нетърпение.

- Меракът си е мера-а-к! - обясняваше поведението на кучето си Бай Анто. - Дамазлъкът му е такъв!

Не се намери кoй да спори с него, защото всички знаеха, че на Татунчо той ще разчита този сезон. Наистина младо е, но с негова помощ кучето бързо ще се научи да разгадава заешките хитрини.

Стигнахме Решковия баир и се наредихме по Скелята, нашарена от вървища на животни. Бай Антон едва успя да откопчи нашийника на дърпащия се Татунчо. Спусна се той към гората, но преди да я стигне изведнъж се обърна и хукна презглава към стопанина си.

После клекна на пътеката пред него и там си остана. Какво ли не прави бай Антон, за да го отпъди от себе си, но кучето все в краката му.

Примери се той и заедно с Татунчо притихнаха, съзерцавайки есенните багри на гората.
Моята Вихра, която през целия път до тук вървеше послушна след сина ми, се спря и подложи врата си пред Тошко, за да я отвърже.

После я видяхме как в края на келемето завъртя опашка и влезе в гората. След малко чухме припрения й силен лай. Беше хванала следа. И вдигнала заек от ятака. Намесиха се и другите кучета и подгоненият заек бързо превали Рашковия баир.

Гората около нас отново притихна. Спряхме се със сина на пътеката и зачакахме. На стотина метра по-нагоре бе застанал и бай Антон. Татунчо все така си клечеше на пътеката и съзерцаваше.

Докато се надявахме, че Вихра ще завърне хваналия очите си заек по южните склонове на баира, ние със сина ми тихичко си говорихме.

Увлечен от своите наставления и проникновения анализ на някои тънкости при заешкия лов, аз неволно съм ритнал пред себе си камъче.

Търкулна се камъчето към близкия храст и той като че ли оживя. Изскочилият изпод краката ни заек се втурна да бяга нагоре по пътеката.

Понечих да вдигна пушката, но бързо я свалих - заекът бягаше по посоката на бай Антон.

Вече си мислех, че негов ще е късметът, когато видях как бягащият като стрела заек се насочва към кукналия насред пътя Татунчо.

Засиленият по добре очертаната пътека заек така се сблъска с кучето, че то изквича като след удар с дрянова шибалка.

Но бързо се съвзе от шока и отново зае обичайната си поза. Само дето Татунчо не можеше да скрие недоумението си от спонтанно избухналия ни смях.

Изненаданият бай Антон едва успя да каже само: „Бре, заекът му със заек, че той ще вземе пушките, бе!!!”.

Чул смеха ни, отсреща се обади и колегата от съседната пусия:

- Тоше, какво става при вас, бе?! Каква е тая гюрултия?

- А, нищо! - провикна се през смях и синът ми, но вече със затрогваща сериозност довърши: - Само дето един заек наби кучето на чичо Антон!

- Как така го наби?! - недоумяваше пак съседът.

- Ами така, бе, чичо Райчо! Ритна му един крак и замина! - отново все така отзивчиво дообясняваше синът ми.

Не се разбра после какво стана с Татунчо, но на следващия ловен излет той вече не беше не беше с бай Антон.

Така кучето направи единственото нещо, което можеше - да спести поводите на своя стопанин за присмех.