Емануил Мутафов

На 18 т. м. почина любимият Йордан Йовков, белетристът на селянина от нашето поле (Златна Добруджа).

Йордан Йовков отрони бисери, които със съвършенството си се наложиха без критика на най-взискателните бижутери в нашата книжнина.

Вредил се между първите белетристи у нас още с разказа си „Балкан” той стана най-любимият и най-четеният от нашите писатели.

Три тома разкази и последвалите ги „Последна радост”, „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан”, „Жетварят”, „Чифлика край границата”, „Ако те можеха да говорят”, голям брой разкази печатани в разни вестници и списания, драмите му „Албена” и „Боряна” свидетелствуват за голямата творческа продуктивност на автора на „Балкан”.

И от всичките му произведения вее човечност и вяра в доброто като начало и двигател на живота; и тази човечност Йордан Йовков открива дори у звяра, както великите писатели в руската литература.

Озверен е Индже. Отдето мине, запустяват поля и села, докато най-после от себе си се отвръща, вслушва се в жалбите на родните поля, изречени чрез един старец, и става мощен покровител. Тогаз всичко, та и гората заплаква за Инджето. („Старопланински легенди” - „Индже”).

Под влиянието на нахлулите от чужбина идеи за социалното неравенство избухва страшна разпра в с. Люляково между чорбаджи Вълчан и Гроздан. Вълчан разорява Гроздана, а Гроздан търси случай да унищожи Вълчана. Настава време за полска работа, и цяло село е из нивите.

Кипи благотворният труд. По едно време подплашени коне бясно бягат, влекат каруца, а в каруцата е безпомощен Вълчан. Още малко и каруцата с конете и стопанинът им ще се строполят в страшна бездна. Работещите в полето селяни са изтръпнали, кой и как би могъл да помогне на нещастника?

Но ето, за чудо! По риза, разгърден бяга Гроздан през глава, с риск за живота си пресреща конете, улавя ги, обуздава, укротява ги. Гледа цяло село и на очите си не вярва. Спасителят е Гроздан, спасеният - Вълчан.

Под благородната треска на труда при нуждата да се спаси човекът, се събужда у озверения Гроздан човекът, и тежък товар пада от гърдите на селяните. Вълчан и Гроздан са примирени, в село настава мир и сговор, за общо благо, за да се творят ценни блага за човека („Жетварят”).

Така Йордан Йовков открива духовните ценности на труженика из златните полета на майката родина. Трудът в нея е незаменим капитал и нравствен преродител.

Погледнете само ковача Йордан зиме, когато няма работа, той е опиянчен, вардаля се в калта като прасе, но замахне ли чук, за да кове желязо и да му придава желана форма за нуждите на плуг, каруца, то Йордан се цял преобразува и подпрян на чука си, той е някак си особено хубав, силен, самоуверен в собствените си сили и в изкуството на ръката си.

Художник да рисува живота в Добруджа и нейните синове в мир и война, Йордан Йовков ни въвежда в тяхната среда и нам се струва, че чуваме техните гласове, слушаме техните разговори и свади, виждаме ги, познаваме ги (Те все си имат първообрази в действителността.)

Йордан Йовков е роден през 1884 год. в Жеравна, но отраснал в с. Чифут-куюсу, край старата румъно-българска граница.

По него време в Добруджа цъфтяха български училища, на брой повече от 256 (а сега?), имаше българско училище и в с. Чифут-куюсу, където Йордан Йовков получи първоначалното си образование.

Следвал е гимназия във Варна, а довършил средно образование в София.

След това се записал в юридическия факултет на Софийския университет, но незавършил още образованието си, се принудил да търси препитание.

Такава е често тежката участ на българския писател.

С онова, което грее в сърцето му като благотворно слънце за всички ни, да търси хляб, за да крета едва в житейския път.

Дано смъртта на незабравимия възбуди по-голямо желание, за да се четат произведенията му, та в душите на читателите да израсне недоизказаното от познавача на светлите страни в душата на българина труженик на полето!

——————————

в. „Варненски кореняк”, г. VIII. бр. 3, 1 ноември 1937 г.