ПТИЦИТЕ ПЕЯТ
ПТИЦИТЕ ПЕЯТ
Бялото булчинско зимно платно
пролетен вятър разкъса.
Птиците пеят: Ах, дано! Ах, дано
есента дойде по-късно!
Те ме люлеят на бели крила,
ала не зная къде си.
Вятърът вие висока ела,
връх извисила във песен.
Вятърът вие и кърши рога
на бързоноги елени.
Панделка пъстра - небесна дъга -
връзват поляни зелени.
Бялото булчинско зимно платно
пролетен вятър разкъса.
Птиците пеят: Ах, дано! Ах, дано
есента дойде по-късно!
РАЗПЯТИЕ
Самотата бавно ме убива,
но ми позволява и да мисля.
Няма ли те - ти си по-красива.
Тръгваш надалече - по си близка.
Вятър името ти разпилява.
Снегове дълбоки го затрупват,
но дъхът ми преспите стопява
и поникват светлите ти букви.
С теб вървим по пътища различни.
Всяка кръв посока си избира.
Не умират малките рекички,
щом любов голяма ги събира.
***
Белите зимни къдели се късат.
Кротки кокичета светят свенливо.
Южни акорди предвестно поръсват
хора, дървета и зъзнещи ниви.
Косове дръзки в нощта чуруликат.
Дрянови пъпки - сияние в мрака
и минзухар със иглика се викат.
Повече никой не може да чака.
Чуваш ли? Никой… Но тебе те няма.
Ти си светлинни години далече.
Пее се песен: Светът е за двама.
Свят без любов е свят безсърдечен.
Кой е Орфей и коя Евридика
в нашият век все по-безпардонен?
Мигли да вдигнеш - зората ще бликне.
Цвят ще накичи замръзнали клони.
Зимата - стръвна вълчица - катери
скатове северно-зли там, където
Слънцето денем и нощем трепери,
ако не си ти до него в небето.
НЕ СЕ НАДЯВАЙ
Не се надявай отсега нататък
на жертвени приятели, Приятелю.
Учи се да живееш в самота.
Морето те изхвърли на брега
и няма никаква надежда
отново да се върнеш във игрите
на яростни вълни и дръзки чайки.
Не чакай да усетиш нова тръпка
от дива,
от разтърсваща любов.
Дърветата ти казват, че си нисък
за техните високи плодове.
Вълните вместо с романтичен плисък
налитат като морски зверове.
Така завършват плахите живота -
без лудост,
без любов
и без мечти.
Продънени, изплюти стари лодки.
Но вятър млад над бездните лети.
НИЕ С ТЕБЕ
Дните като зрели кестени
капят по земята.
И съвсем,
съвсем естествено
пожълтя гората.
И съвсем, съвсем естествено
клоните са голи.
Есента обрули песните
на вековни стволи.
Ние с тебе, осланени,
греем любовта си.
Някой въглени отнема -
иска да угаснем.
Някой като вълча зима
дебне есента ни.
Той не знае, че те има
в песента ми.
МИМОЛЕТНОСТ
Хълмовете побеляха
от внезапен сняг.
Пътищата онемяха.
Белотата няма бряг.
Спят затрупани полята
без межди и без следи.
По небето зимно ято
летни спомени реди.
И крилата му изписват
нотите на песента.
Пада бавно, пада искрен
сняг замислен над света.
Ти въздъхваш - прах се сипва,
боровете ронят смях.
В стъпките ти ситно-ситни
младостта съзрях.
Тичам, искам да я стигна.
Ах, дано не е лъжа.
Мисля си - ако премигна,
остарял ще продължа.
СТАРИ ДЪРВЕТА
Стари дървета - грози ги опасност.
Тя е във корена и във върха.
Пролет ухаят.
Есен угасват.
Те не познават вкуса на греха.
Праведно прави. Високи и криви -
имат ли своя тъга като нас?
Палави някога - днес полуживи.
Дом са на птици, дошли от Парнас.
Нямат записани спомени. Могат
утре да станат на пепел и дим,
но ще превърнат себе си в огън -
кротък,
семеен.
Неповторим.
2016
МОЛБА ЗА ПРОШКА
Простете ми греха, жени любими,
че аз забравих страстните ви устни,
във пазвите - малините най-вкусни,
очите - закачливи и свенливи,
косите, люшнати от вятър ниви,
бедрата ви - светкавици във мрака.
Какво от любовта натам ме чака?
За нищо на света не ща без нея
минута безлюбовно да живея.
ТИ
Когато застана във бяло пред мен,
зад облака Слънцето губеше тръпка,
но слънчев бе този мой есенен ден,
разпъпил във тебе две пролетни пъпки.
И аз се превърнах в немирна пчела,
която събира нектар ароматен,
но щом ме погледна, опърлих крила,
безсилен да литна обратно.
ЛИРИЧЕН ЗАВЕТ
Ти си сетната есен, която
ме отделя от зимните дни;
грейка ласкава, циганско лято,
завет, който не ми измени.
И не може през мен да премине
онзи вятър безчувствен така,
че сърцето към теб да изстине
като камък в полярна река.
В най-безпътния мрак те намирам
по импулсите на любовта.
Предпочитам лирично да свиря
до последния дъх на света.
Анонимен, но все тъй космичен,
във концерт със високи звезди
аз признавам - и днес те обичам
след столетия, както преди.
***
Мисля си: за всички е добре
да се правиш, че не виждаш нищо.
Стихва оскърбеното море.
Огънят е тихо пепелище.
Времето след време, може би,
ще издуха до прашинка всичко,
но това, което то уби,
е, че аз престанах да обичам.
Трудно ми е да те утеша,
нито някой друг това ще стори.
И светците божии грешат.
подлост е грехът да се повтори.
2016
ОСТРОВЪТ
Макбет уби съня на краля Дънкан.
А кой убива моя сън без жал?
Мъчително душата се разсъмва,
преминала през кръв, сълзи и кал.
Разкъсал всички обръчи на мрака,
не търся Пенелопа - зная, че
след всички изневери във Итака
платно за вярност никой не тъче.
Но Островът на любовта правечна
от Омир с древна мъдрост надарен,
спасява се в античната далечност
и много надълбоко нейде в мен.
2016
