Тодор Янчев

Тук е началото. От белия вратник
пред малката къща, която ме помни.
Мама излиза - от слънцето златна -
грее в ръцете й рисувана стомна.

Плисва пред мене водата и дума
някаква своя отронва за сбогом.
Свети край пътя пролетна шума
и чучулига се спуща отгоре.

Близко е слънцето, думам, близко,
греят полетата в слънчево злато.
Стигам до белия изгрев и искам
да го докосна с ръката си.

Ала той се е отместил нагоре,
и неуловими, и недостижими -
викат ме, викат ме тези простори,
пълни с пролет, пълни със зими.

Колко ли дълго така се скитам,
все тъй запътен, все надалеко,
та до изгрева в житата и през тревите
вече оставям безкрайна пътека?