Георги Михалков

Някои села, високо в планините, трудно се стигат. Никой не ги знае, никой не ги вижда. Закътани са в сенчести гористи пазви, спотаени са и притихнали под надвесени скали или са плъзнали като стадо бели овце към стръмни върхове. Виждат ги само орлите, които бавно и величествено кръжат над тях.

Там, горе в планината, е и село Звездино, а хората, които живеят в него не знаят едно село ли е, или две, защото има Горно и Долно Звездино. По-скоро са две махали на двата бряга на река Луда Була.

А реката наистина е луда. Буйна, страшна, иде от планината, скача, блъска се по камъните, бучи, трещи и грохотът й се носи далече като рев на разгневен змей, скрит в горските дъбрави.

От години стара люта вражда гори между Горно и Долно Звездино. Никой не знае кога е започнала и за какво, но хората от двете махали непрестанно враждуват и не смеят да преминат реката, да отидат в другата махала, защото там ги очаква смърт.

Момците от Горно Звездино не вземат за невести моми от Долно Звездино и обратно. Ако през годините някой по-смел момък от Горно Звездино се е престрашавал да вземе за жена мома от Долно Звездино, това е било най-големият и най-страшният грях.

Живеят хората на двата бряга, гледат се подвежди, но не преминават реката. Тя е като кървава граница и всеки се пази и стои по-далече от нея.

Но веднъж стана чудо. Незнайно как Любен, момък смел и силен от Долно Звездино залюбил Яна от Горно Звездино. Как са се срещнали, кога и къде са се видели? Това е тайна, която само те си я знаели.

А Яна беше хубава. Стройна, висока с очи като на сърна и с коса като черен въглен. Само като погледнеше някого, огън запалваше в душата му и нищо вече не можеше да го угаси.

Любен, момък-планина, имаше ръце като чилик, дървар, който можеше и най-дебелото дърво да отсече. Лицето му, загоряло от слънцето, приличаше на изпечена погача, а очите му, сини и ясни, като планински извор.

Любовта им е била толкова силна, че нищо не можело да ги уплаши. Нито заканите, нито проклятията на близките им.

Една нощ Любен тайно минал реката, за да вземе Яна и да я отведе в Долно Звездино, но станало най-лошото. Любен и Яна се удавили. Не се разбрало какво точно се е случило, дали двамата паднали в бързите води на Луда Була, когато я пресичали, или някои са ги проследили и удавили.

Цяла седмица никой нищо не знаел за Любен и Яна. Изчезнали безследно. Но едно овчарче видяло телата им долу, в едни храсти до брега, там, където реката тече по-бавно и не е така буйна. Погребаха ги поотделно. Любен - в Долно Звездино, а Яна - в Горно Звездино.

Нито него, нито нея можеха да прежалят. Но най-голяма беше мъката на чичо Замфир, бащата на Яна. Тя му беше едничкото чедо и той се стопи, стана като сянка. А беше силен като вековен дъб. Косата му побеля като пряспата сняг на връх Божи камък, лицето му посивя като пепел и светлината в очите му угасна.

Майстор зидар беше чичо Замфир и много къщи беше иззидал в Горно Звездино, но откакто Яна почина, не подхвана повече работа. Седеше на каменните стъпала пред дома си, там нависокото, до боровата гора, и гледаше в една точка.

Гледаше надолу към реката, към Луда Була, и мълчеше. Мислеше ли нещо или си спомняше за Яна, когато беше малко момиче и я носеше на раменете си, тичаше с нея през гората и усещаше, че щом Яна е до него е по-силен и по-бърз от елен.

Един ден, когато лятото пак дойде като босоного зачервено хлапе и дните станаха по-слънчеви и по-топли, чичо Замфир каза:

- Така не може. Така не бива. Мост ще направя над Луда Була.

И захвана да гради моста. Никой преди него не беше и помислял за мост над Луда Була, никой не беше искал да има мост и да го прави, но чичо Замфир реши и го започна.

Селяните от Горно Звездино казваха, че е полудял, полудял от мъка по Яна и се захваща с нещо, което няма да може да направи. Други му се чудеха, а трети му се смееха, но той не послуша никого.

Градеше моста и мълчеше. Носеше камъни, сечеше дърва, правеше подпори. От изгрев до залез слънце работеше, отдаден на градежа, но през нощта някой или някои рушаха това, което чичо Замфир беше правил през деня.

Той не се отказваше, продължаваше да гради моста. Беше решил да види кой ще излезе по-упорит. И успя. Над Луда Була се опъна бял каменен мост, протегнал се като здрава десница към отсрещния бряг.

На един камък до моста чичо Замфир изсече думите: „Този мост съградих в памет на Яна и Любен и го нарекох Мостът на любовта.”

Дълго време никой, нито от Горно, нито от Долно Звездино, не се решаваше да мине по моста. Стоеше той над Луда Була, хората мълчаливо го гледаха, но знаеха, че това е Мостът на любовта.

Можеш ли обаче да спреш децата. Те първи започнаха да играят от двете страни на моста, първи започнаха да минават по него и нито заканите, нито заплахите на родителите им можеха да ги спрат.

Децата пораснаха, създадоха семейства и Долно и Горно Звездино стана едно село.

гр. София, 17. 02. 2019 г.