СТАРОМОДНИТЕ ОБУВКИ
Затича и скочи в движение. Вратата на автобуса изсвистя и като не можа да се затвори, взе да мачка рамото й. Тя поби крака на стъпалото и напъна напред.
Балтонът пред нея поддаде, вратата прегази гърба й и се затръшна. „Утринна загрявка” - така може да нарече в някое от следващите си предавания завоюването на сутрешния автобус.
Но веднага се отказа - не е оригинално и е съвсем в стила на шефа - вижте как добре познаваме препънките на делника! Разбира се, Слава няма да му направи удоволствието да се предаде.
Ще отстоява своята линия - без лековати нотки, без угодничество пред слушателя. Иначе за какво бяха тия пет години борба срещу предписанията?
На спирката при Радиото направо изпадна през вратата. Вятърът брулна косата й, разлисти крайчеца на папката и предаването за утре припляска между меките корици.
Ако сега шефът го разпише без възражения, щеше да бъде чудо невиждано. Другите материали - как да е, но нейният запис за изоставените деца хич не се връзваше с неговото разбиране за бодро настроение. Че бодростта да не е безветрие, безчувствие и безборбие!…
Според шефа първата сутрешна грижа на радиото било доброто разположение на духа на трудовия човек, когото трябвало да оставят да си пие спокойно кафето.
Затова той отхвърляше всички проблемни материали, а даваше преднина на информацията за бита и ежедневните нужди.
Със Слава обаче не можеше да излезе наглава. Тя го атакуваше с репортажи и разисквания по щекотливи въпроси.
Отначало, след постъпването й в редакцията, той ги отхвърляше деликатно и се опитваше да я убеждава, че сутрин хората много-много не се заслушват и хубавите й мисли ще идат на вятъра.
Искаше да я победи с контраласка, вместо с контраудар, затова я хвалеше за умерените материали в негов дух, за закачливия тон на сценария, за находките на свободното общуване със слушателите.
Но разбираше, че тя държи повече на онези отритнати от него материали, които успяваше да прокара в следобедните рубрики.
И от време на време, под упорития й натиск и разпаленост, поемаше риска да пусне някоя от острите й теми, подкастрени и омекотени от редакторския му молив.
Слава не смяташе това за кой знае каква победа, но колегите й направо се сбъркваха.
Такова нещо не е било - шефът да отстъпи от собствените си правила, от съобразяването си с наложените отгоре изисквания.
Уважаваха я, защото след такива пробиви тя не ставаше нито самодоволна, нито по-настойчива отпреди. Не си служеше с козовете на вчерашните си успехи, а убедително доказваше на събрания, че е нужно повече уважение към слушателя, който се интересува не само от прогнозата за деня.
- Предвижданията за времето засягат всички - казваше тя, - но по друг начин и на друга дълбочина, отколкото, да речем, своеволията на някой местен велможа. Социалните и нравствени въпроси бръкват в нас, даже разместват цели пластове и заради тях човек понякога може да забрави и сутрешното си кафе.
Шефът разбираше, че тя хвърля камъни в неговата градина, но предпочиташе да се измъкне с шегата, че с бойките си материали Слава си е поставила за цел да отклони слушателите от пристрастяване към кафето.
Тя влетя през стъклените врати на Радиото и затрака с токчета по дългия коридор. На завоя се блъсна с една колежка, която цъфна в усмивка:
- Шефа го няма! Бъбречна криза…
- Ще те черпя! - завъртя я Слава край себе си и продължи тичешком по стълбите на старата сграда.
Значи напразно й се свиваше душата снощи, докато сглобяваше сутрешния блок и вмъкваше материала за детската самота.
Отде да знае, че вместо шефа ще го чете заместничката? А Дора никога няма да й направи въртели, ще сложи един подпис и ще каже: „Действай!”. Въпрос не само на партийна принадлежност, но и на характер.
Всичко стана така, както предполагаше. Затова й беше леко през целия ден, въпреки обичайното напрежение.
Когато се върна вкъщи, кипна набързо една супа и пак излезе да прибере дъщеря си от детската градина. Вятърът продължаваше да налита на пристъпи.
Сухата зима му правеше път през голите клони, пропускаше го през тънките ребра на железните огради, той взимаше на прескок опустелите дворове и потракваше в кофите за смет.
Слава беше привързана към тихия квартал с три-четириетажни къщи и стари хора, преживели тук всичките си дни.
Обичаше да разменя с тях някоя дума на улицата, да търси лицата им по партерните прозорци и да отвръща на веселото им помахване. Знаеше ги от малка и ги усещаше като част от детството си.
Тази атмосфера на дружелюбие беше изградила доверието й в хората и неотстъпчивостта пред лошотията.
На връщане с дъщеря си отново видя обувките върху ниската зидана ограда на ъгловата къща. Беше ги забелязала още сутринта на път за работа.
В тяхната махала това беше една от привичките, негласно оплитащи съседите с нишките на една тайна, на едно мълчаливо споразумение, които ги караше да се усещат сбрани като в шепа из тези малки улички, в това забравено от големия град кварталче.
Слава подозираше, че в основата на всичко са старите баби и дядовци с присъщата им пестеливост и добронамереност. От тях я поемат и някои от младите.
Наистина, вече по-малко хора следват тази изкърпена, отколешна добродетел, която с присмех наричат “сестра на сиромашията”.
И все пак, когато някой оставеше до контейнерите разгънат пакет износени дрехи, скиорска шапка или поовехтяла канадка, на другия ден нищо не оставаше.
Често сутрин Слава забелязваше до някой вход запазен умивалник, свитък стари списания или кашонче с дрешки и бебешко одеялце.
Мило й ставаше от тая гледка, сякаш виждаше ръката, грижливо скътала всичко за някой случаен минувач.
Тогава се сещаше за зелените панталонки от детството си. Беше втори клас, когато видя едно момченце оттатък трамвайната линия да рита топка, обуто в тях.
В нейните панталонки! Позна ги по кръпките-сърчица върху коленете.
Дръпна майка си и зяпна уста да извика, но като усети предупредителното стисване за ръката, прехапа немия си въпрос.
Чак зад завоя разбра, че още през ваканцията окъселите й панталонки са били оставени на улицата в кутия от обувки.
Добре, че ги е намерила майката на това дете - сигурно нямат пари да му купят нови. Може и малкият да не знае, че дрешките му са чужди.
А тя какво щеше да стори - да извика: „Това са моите панталонки!” и да засрами момчето пред съседите…
Още чуваше майка си да й разправя, че хората трябва да си помагат. Не е ли и за нея по-добре да знае, че дрешките й продължават да крачат с друго дете?
Че червените сърчица още се разхождат из улиците, вместо да гният из крайградските сметища? Нали винаги е хубаво да получиш подарък?
А да направиш подарък е още по-хубаво. Ето, онова момченце също се радва, че има такива весели панталонки.
Тя му е дала тази радост и сигурно ще е щастлива да го направи и друг път. Майка й я погледна и като видя усмивката й, разбра, че тези думи са добро семе за душата на малката.
От тази случка Слава запомни и друго: че големеенето пъди човещината от хората. „Какво е то, мамо?”, запита тя тогава, като не можа да си го представи това големеене.
От майка си научи, че е нещо страшно, като слепотата - когато преставаш да виждаш другите.
Може да не живееш чак толкова охолно, но затвориш ли очи за хорските нужди и мъки, това вече е големеене, чорбаджилък. А никой не обича надутите хора, дето се интересуват само от себе си.
На другия ден Слава тръгна рано за Радиото, защото трябваше да води сутрешния блок.
Едно коте лежеше сгушено до плика с обувките. Значи никой не ги беше харесал. Обикновено хубавите, запазени вещи замръкваха, но не осъмваха. А тези обувки наистина бяха като нови, но старомодни.
Директното предаване мина добре, с обичайните обаждания за забелязани нередности. Позвъни и една жена по повод нейната тема за извънбрачните деца. Искаше да научи къде се намира този Дом, може ли да занесе играчки за децата, ще й разрешат ли да вземе за празниците някое детенце на гости.
Слава веднага пусна в ефир въпросите на слушателката и даде телефонния номер на Дома. После допълни за себе си, че тя самата всяка събота и неделя довежда оттам едно момченце да си играе с нейната дъщеря.
Вече прибираше листовете в папката, когато звукорежисьорът я повика през остъклената кабина, като сочеше телефонната слушалка.
- Ало, Слава! - Позна гласа на шефа. - Всичко добре, но тия деца защо трябваше да ги вкарваш в предаването? Да не мислиш, че на хората им се слушат сутрин сърцераздирателни истории?
- Ако наистина ви е драснала по сърцето тая „история”, много добре - влезе в неговия тон Слава. - Тъкмо това ми беше целта, въпреки че всичко беше казано сдържано и пестеливо. Истината е още по-раздираща…
- Как мислиш - пресече я той раздразнено, - това щеше ли да стане, ако бях на работа? Знаеш много добре, че нямаше да ти разреша да разваляш настроението на хората още от сутринта…
- О, може би щяхте да подскажете някакъв начин да се подобри денят и за тези деца, щом толкова щадите възрастните!
Шефът направи малка пауза и се овладя:
- И Дора е виновна - да ти пусне такова нещо… Не можа ли да го дадеш на Ганева за следобедното предаване?
Сега беше време и Слава да си свие малко устата, но не можа да се сдържи:
- Следобедното предаване? Благодаря! Когато младите са на работа и на училище, а пенсионерите дремят по миндерите. Думи без адрес!… Щом искаме нещо да бъде чуто, мястото му не е ли сутрин?
- Твърда глава си! - Ясно долови сподавения му гняв и тръшването на слушалката.
Когато след малко се качи в редакцията, Дора я посрещна с красноречив жест. По същия начин и баба й притваряше очи и с бързо поклащане на дланта заклеймяваше детските й лудории.
- И на тебе се е обадил? - досети се Слава.
Дора кимна и я погледна с разбиране:
- Ще му мине… Знаеш ли какво ме пита на края? Истина ли било, че взимаш чуждо дете през почивните дни и мъжът ти бил ли съгласен…
- Ти какво му каза?
- Че точно той си играе с децата или ги разхожда, докато ти готвиш в кухнята.
Слава се засмя насила и я прегърна.
И този ден се източи. Вечерта имаха гости и когато излязоха да ги изпратят до спирката, в полумрака отново съзря обувките. На връщане каза на мъжа си:
- Втори ден стоят тук. Дори и циганските каручки не са ги отнесли.
- Вместо да помислиш за разправиите с шефа… - подметна той и Слава усети тревога в гласа му.
Спа неспокойно. Далечният шум на трамваи и автобуси се разбиваше в съня й като прибой и от пяната му се надигаше остров.
Островът на замъгленото, но напрегнато съзнание, с видения на студийни микрофони като раздразнени тропически змии, телефонни звънци и гъгнещи гласове: „Твърда глава! Твърда глава!”. После детски въпроси: „Мама ли ме е довела тука?”…
На другия ден шефът се върна на работа. Към обяд я повика в кабинета си и Слава се приготви за неприятен разговор. По лицето му нищо не личеше, но щом не я кани да седне…
- Това е за тебе - подаде й пет-шест плика и сигнатура с някакъв запис. - Телефонни обаждания във връзка с изоставените деца и писма, донесени на ръка.
Тя машинално надникна в пликовете, без да разбира накъде върви разговорът.
- Прегледай ги и виж там, направи нещо. Хората дават разни примери, интересуват се от едно-друго. Може да продължиш темата в следващите предавания. Само че - по-кратко…
Слава благодари и затвори вратата след себе си. Такава развръзка не беше очаквала. Колегите й - също. Когато прочете пред тях извадки от писмата, забръмчаха като кошер. И заради децата, и заради „обществения натиск” върху шефа.
Слава се оживи, взе да върти телефони, да уговаря срещи. До вечерта направи няколко записа, после работи до късно. Искаше още утре да даде на шефа две продължения на разговора.
Той прочете текстовете, каза „добре” и нареди първият материал да се излъчи на другата сутрин.
Слава просто хвърчеше по обратния път към вкъщи. Когато наближи ъгловия дом, несъзнателно забави крачки и за пръв път отблизо разгледа обувките.
Лежаха върху оградата в прозрачен найлон. Старомодни сиви обувки с тънки токчета и остри върхове. Запазени наистина, но кой щеше да ги сложи на краката си в днешно време? Освен да им се сменят токовете или да се изрежат отзад като домашни чехли.
Коя ли пък жена е толкова закъсала за чехли, та да ги вземе? Собственичката сигурно е вярвала, че може да бъдат потребни някому, щом и пликче е сложила - да му е лесно на този, който ще ги прибере.
Слава се почувства неудобно заради празната надежда на непознатата. Да искаш да направиш добро, а да те отблъснат…
Тази мисъл заседна в главата й. Положението приличаше на онзиденшната разправия за нейното предаване. „Кой се интересува от сърцераздирателни истории сутрин!”.
А ако действително никой не се интересуваше? Ако ги нямаше тези развълнувани хора, ако не откликваха с обаждания, имейли и писма?
Слава разтребваше къщата, а мисълта си не можеше да подреди. Миналата година остави до боклука омалелите дрешки на дъщеря си. На сутринта пакетът беше изчезнал.
Тогава със светнали очи си помисли, че това си е жив диалог - един е повикал, друг се е обадил. Като предаване в ефир. Щом дрехите ги няма, станал е разговор. Само дето не са се срещнали, но сякаш са допрели ръка в ръка…
Ошета и тръгна да пазарува. На минаване покрай оградата пак забеляза онзи чифт.
Застой. Сякаш усети огорчения поглед на собственичката зад някое перде, с увиснала във въздуха, пренебрегната ръка.
Слава не обичаше да се предава. Винаги опитваше нови пътища. Мъжът й казваше за нея: „Не те пускат през вратата, влизаш през прозореца.”
Няма лошо, когато настойчивостта ти е градивна. И пак й се мярна мисълта за онази жена, изпълнена с надежда да бъде полезна.
И за друга неизвестна, която чака някой да й помогне. Щом се изравни с обувките, пресегна се и ги взе, после сви в съседната улица. След няколко пресечки вървешком остави пликчето върху друг зид.
Когато по-късно се връщаше по същия път, обувките вече ги нямаше.
