Панко Анчев

1.

При все че днес все повече се заличават националните различия и животът се уеднаквява както в бита, така и в представите за света, езика, начина мислене, в литературата и изкуствата, а и в дълбините на националните души и умове се съхранява онова своеобразие, което е дало на отделните народи черти, които да ги отделят едни от други. Това съхранено и съхранявано своеобразие неминуемо в един исторически момент ще бъде зародишът, от който отново ще се възродят нациите за живот в нови условия и на ново равнище на обществените отношение и устройството на националните общества.

Теориите за изчезването на нациите се основават на външни белези, произлизащи от все по-категоричния стремеж в модерната епоха на сближение и заличаване на националните различия във всичките им аспекти и проявления, за да бъде по-лесно развитието на икономиката и движението на стоки, пари, услуги и хора към всяка точка на земното кълбо. Това движение ускорява икономиката, придава й динамика, разширява и умножава пазарите. За да стане това, е необходимо да се премахнат или поне сведат до минимум националните различия в законодателствата, стандартите, потребностите и възможностите в производството и консумацията на стоки и услуги. За да се интензифицира глобалното производство, трябват глобални правила, норми, стандарти.

ХХ век ускори процесите на глобализацията, а с тях и на изравняване и уеднаквяване на нациите. Неолибералната идеология и нейната пропаганда агресивно внушават, че нациите трябва да изчезнат колкото се може по-скоро и на тяхното място да се установи ново обществено устройство и нов световен ред, подчинен на глобални правила и закони, в който народите да придобият еднакъв бит, култура, образование, законодателство, за да се разбират без посредници. Признава се, че поради сегашните различия между отделните региони на света, наследени от историята, това няма да стане едновременно и веднага. Но задължителния за следване пример ще даде Европа със своята нова наднационална държава, наречена Европейски съюз, в която ще се роди т. нар. „европейска нация”.

Ако това беше действително необходимо, допустимо и възможно, Бог щеше да ни даде достатъчно знаци, за да го направим. Но ние знаем историята с Вавилонската кула, по която човеците трябваше да се изкачат, за да достигнат до небето, преди да се разпръснат по цялата земя. Защо им е било необходимо това ли? Искат „да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя” (Бит. 11:4). Господ дава езици на народите и така ги раздели и разедини, след което те спират да градят кулата. Защото не се разбират помежду си. Така се принуждават да се откажат от намислената дързост.

Но това не означава, че Бог ги скарва и смразява. Различните езици, а това означава още много други различия, не позволяват народите да бъдат единни в греховната дързост да се съединяват с небето. Бог разделя по този начин народа на множество народи, за да съсредоточат в усилието как да се разбират помежду си, а не как да се единни във вярата в Господа, а не в собствените си илюзорни сили. Различните езици и изобщо националните различия не са пречка пред единението, мира, благополучието, разбирателството и икономически просперитет. Но неолибералната идеология спекулира с фалшива логика, основана на неправилно възприемана и разбирана видимост. И тласка народите към нови грехове.

Съвременният човек, а и нациите, е покварен от самия себе си и от амбицията да живее в материално богатство. Тази амбиция е толкова силна, че пренебрегва всичко, само и само да получи повече, да му е по-охолно, богато, в изобилие. Богатството само по себе си не е грях и Бог не ни съветва да живеем бедно, а да даваме от придобитото и на другите от него. И да помним, че го имаме благодарение на Божията помощ и съдействие. Но не, днешният човек иска за себе си и да демонстрира, че е богат, защото бил умен, способен, изобретателен, предприемчив.

Тези качества за присъщи на човека изобщо, но в модерната епоха и особено през ХХ век те са неотменна негова характеристика, защото той вече е буржоазен човек. Затова не бива да ги приписваме като изконно присъщи на една или друга определена нация. По-вярно ще бъде, ако ги разглеждаме като качества на „наднационалния човек”, какъвто се опитват да създадат неолибералите и глобалистите. И ако го създават, те го надаряват предимно с греховни същности, а не с добродетели.

Светът не се примирява с всичко това. Съпротивата срещу отрицателните последици от глобализацията нараства. Националните култури вече се бунтуват срещу тенденциите за заличаване на националните различия. Аз наричам този процес „бунт на културите” и съм убеден, че той все повече ще се разраства и усилва. Това показва, че ерозията на нациите не достигнала до степен, когато да бъде невъзможно тяхното възстановяване. Съпротивителните сили се пораждат и подкрепят от особеностите на отделните нации, в техните представи и начин на мислене и възприемане на света.

Бунтът на културите би бил невъзможен, а значи и процесите на глобализация и ликвидиране на нациите - необратим и постоянно набиращ скорост, ако самите нации, чиито култури открито вече се съпротивляват, не са съхранили в себе си устойчивостта на своеобразието, неповторимостта на главните характеристики, съзнанието за спазване на Божията воля.

Българската култура също проявява несъгласие и нетърпимост спрямо силите, които искат да я ликвидират или поне да я обезличат напълно, за да е по-лесно да бъде претопена в някаква „европейска общност”. Днес нашата култура е разнородна и се представлява от противоречащи си една на друга крила. Те биха могли най-общо да се определят като „глобалистични” и „консервативни”. Техният конфликт е неприкрит и доста остър и непримирим. Той обективно съществува и е породен от обективни причини, а не е проява на нечии лични амбиции и несъгласия. Времето е преходно и агресията на новото среща съпротивата на традицията. От разрешението на конфликта зависи и бъдещето на света.

Но къде по-точно се крие устойчивостта на нациите, която поощрява съпротивата и дава енергия за съхраняването им?

2.

Руският литературовед и мислител Георги Д. Гачев (1929 - 2008) посвети много години на изследването на един изключително важен проблем за националните култури, който той нарече „национален образ на света”. Всяка нация създава свой образ на света, който е устойчив изразител на нейния начин на мислене, чувства, характер. Съобразно този образ тя изгражда и своето социално-историческо битие. Образът не е на външния свят, т. е. на чуждия, а на всичко онова, което националното мислене постига като познание за себе си, традициите, представите за природата, времето, пространството, нравствените добродетели, труда, отдиха, забавленията. На всичко, с което и в което една нация живее. Това са дълго, в продължение на векове, изработвани представи и понятия, проверявани в живота и описвани и изразявани в литературата и изкуствата, както и във философията, историографията и другите науки - най-напред хуманитарните, но и естествените също.

Образът на света, който всяка нация изгражда съобразно себе си и условията, в които е съществувала и съществува, се проявява във всичко, което тя върши като колективен субект. Затова не бива да го търсим единствено в поведението на отделни конкретни хора и по тях да съдим какъв е той. Колективният субект, какъвто е нацията, освен това не е „средно аритметично” на съставящите я индивидуални субекти. Такова „средно аритметично” не само е невъзможно да се изчисли, но и е нередно да се търси. Защото националният ум, националният характер, начин на мислене и възприемане на света се изразяват в националната култура и съставящите я изкуства. Там те са основна идея, черти от характерите на изобразяваните персонажи, доминиращи тенденции в начините на изобразяване и характеризиране на личността, в езика на изкуствата, в посланията, които предават до тези, които общуват с тях. Литературата и изкуствата са легитимацията на нацията, нейни духовни „паспорти”, чрез които те се идентифицират пред другите нации и пред историята.

За да определим литературата и изкуствата като такива „легитимации”, трябва да ги възприемаме не само като възможност и приложение на талантите на техните създатели, но преди всичко като свидетелства и изразители на националните белези, характеристики и проявления. Те всички заедно конструират образа на света, изписват или добавят детайли към него, доуточняват го и го дооформят, влагат му думите и идеите, чрез които нацията желае да изрази онова, което мисли и чувства.

В историята всички народи вървят по един и същ път, но го изминават в различно време, в различни полоси и скорости; различни са препятствията, които преодоляват по този път, както и спътниците, с които заедно вървят. Различни си местата върху земното кълбо, през които пътят преминава и предлага на нациите да тръгнат по него. Общият път създава еднакви или подобни у всички народи качества и черти от образа на света, който те конструират. Тези прилика са както в добродетелите, така и в недостатъците и грехове, които те носят в характерите си. В този смисъл историческият опит на нациите в историята, в крайна сметка, е сходен, в някои отношения еднакъв и непременно се повтаря в някаква форма и степен у всички. Това са преди всичко характеристиките на обществените формации, през които човечеството преминава. Тези характеристики са задължителни и оставят неизменно следи в националния характер и след като светът навлезе в нова обществена формация.

Ние говорим за „национален образ на света”, а не за самия свят, който нацията изгражда и в който съществува. Т. е. става дума не за материални параметри, чрез които да се измери площта и пространството на този свят, а за духовни координати, за представи и идеи за реалния материален и обществен свят.

Националният образ на света е отношението на нацията към обективните реалности, резултат от опита й да се устрои в света, вписвайки се в него и за да живее в лоното му като съставна негова част, но и като негов преобразовател и сътворец. Всъщност, в този образ е историята на националния опит заедно с правилата, по които тя го подчинява на себе си. Или влиза в хармония с величието и неизмеримостта му. Но се случва и да му противоречи и да го преобразува.

На битово равнище националният образ на света създава от своя страна език, в който непременно ще го открием. Този език се разпознава по устойчивите словосъчетания, пословиците и поговорките, както и по метафорите и сравненията. Всеки народ и език има своя навик да сравнява с определени обекти и значения, защото те са му пред очите постоянно - особено що се отнася до обекти от природата, животинския и растителния свят, атмосферните явления, селскостопанските трудови цикли и др. Но още и от вярванията и митологията му.

Георгий Д. Гачев изследва различните национални образи на света и показа как народите се отнасят към обкръжаващата го природа, как я изучават и използват, но и как гледат на другите народи и се учат от тях. Благодарение на него по-лесно е установяване и на начина на националното мислене.

Той изследва и българския национален образ на света, като го откри най-вече в поезията на Христо Ботев и в новелата на Йордан Радичков „Горещо пладне”.

Теорията на Гачев дава един от ключовете към изучаване как литературата свидетелства и изразява националните особености. И този ключ е не във външните белези, в етнографията и фолклора, а в духа, същността и характера на литературата и изкуствата, в тяхния смисъл, идеи, представи, в типологията на характерите, които създават. За съжаление ние нямаме още цялостно и всеобхватно изследване върху българския национален образ на света. У нас делото на Георгий Гачев не намери последователи. Нашата хуманитаристика се увлече твърде по западни и американски тези и теории и не сметна за необходимо поне да обърне внимание на резултатите, които руският учен постигна - камо ли да ги приложи в изследвания върху българските реалности.

3.

Аз тук искам да разширя и продължа бележките и констатациите на Георгий Д. Гачев в книгата му „Национальные образы мира” и по-конкретно анализите му върху Йордан Радичков и неговия принос за извеждането на българския национален образ на света. Спирам се специално на по-ранна Радичкова новела „Последно лято”, публикувана за първи път през 1965 г., а това е годината, когато излиза книгата му „Свирепо настроение”, с която бележи своето ново начало в българската литература и представянето на българския национален характер. Тази новела показва нови моменти в творчеството му, свидетелстващи за безспорното му и видимо израстване като разказвач - особено що се отнася до пресъздаването на душевните преживявания на героя, когато му се налага да взима съдбовни решения и да постъпва рязко и категорично в живота си.

Йордан Радичков почти във всичките си творби развива действието навън, на открито. Много рядко то протича в стая. Домовете се виждат все отвън, като част от пейзаж, гледан отдолу или отгоре - по-рядко на равнището на очите. Хоризонтът не е далечен, защото пред погледа винаги ще се издигне някаква височина, хълм, а е възможно действието да протича в ниското, в дол, клисура, пролом. Тогава небето е далеч и е тясно, затворено между две височини. Георгий Д. Гачев отбелязва в своето изследване, че поради неравния характер на българското пространство, в което равнината веднага се заменя с височина, а след височината се отваря равнина, движението на очите е по-скоро нагоре и надолу, а не към далечен хоризонт и перспектива - както е в руския пейзаж с необятните му пространства. Затова ние казваме „горе-долу”, за да изразим качество на направата или на казаното. В руския свят това движение е „на шир и длъж”, а съответствието за оценка е „более-менее”. Т. е. „нито повече, нито по-малко”, което означава средно.

Но движението обикновено е надолу. Винаги „надолу” тече реката; надолу можеш да бягаш, но там някъде ще спреш; надолу отива добитъкът, дивечът, птиците натам летят. Срещу течението рядко и само по принуда се върви. Защото самото течение е надолу. Ако нещо пропада, то пропада „някъде надолу”. Надолу обозначава низина в пряк и преносен смисъл и често двете значения съвпадат. Но когато нещо „пропадне някъде надолу”, то пропада в пряк и преносен смисъл - като завършек на движение, но и в нравствен план. Това „нещо” престава да съществува, а ако продължи да съществува, то е опорочено и няма да върне високия си смисъл, ако го е имало преди.

Светът не е нивелирана равнина, а наклонена. Единият й край е „горе”, а другият - „надолу”. Погледът, който я следи и разглежда, се движи в посока „отдолу-нагоре” и „отгоре - надолу”. В тези посоки се движи всичко.

Нагоре е възход, а не просто механично движение. Затова може да е трудно, ала е достойно и обещава награда. Защото е възвисяване. Не всеки е способен да достигне върха, още по-малко да лети в небето. Дори и птиците, когато летят нависоко, са красиви, блестящи, изпъстрени с цветове. В летежа си те не подозират коварствата на човека, дебнещ ги „там долу”. И когато той ги уцели, те не падат веднага, не рухват, а въздухът ги носи още известно време, докато смъртта не изчерпи напълно силите им. Не небето враждува със земята, а земята напада небето и помрачава красотата и свободата му. В разказа „Ибис” тази идея е развита в една от многото ловджийски случки, каквито Радичков обича да разказва. Красивата в небето, а и кацнала на земята птица, наречена черен ибис, не само изгубва красотата си, след като я прострелват и убиват, но и по главата и човката й „пъплят във всички посоки кокошинки”. Тя цялата е в тези кокошинки. Такава е била и във въздуха, докато е била жива. Но тогава те са невидими и не пречат на нейното великолепие. Смъртта ги прокужда от изстиващото тяло и илюзията изчезва. “Сега мога да кажа, че ибисите, които прелетяха  ниско над земята в зловещи пози, не летяха като птици, а летяха като сфинксове. Вече на земята, паднал в нозете ни, свещеният ибис бе като паднало божество, със смачкана перушина и изпаднали в паника паразити, които се струпваха върху огнената му глава и търсеха там спасение”. Горе не само птиците, а всичко е величествено и красиво, мамещо; долу е смъртта, усилията да преодоляваш пречките, сблъсъците между хората.

Българският свят съществува с неизменното присъствие и съучастие на животните - домашните и дивите.

В образът на света, който Радичков ни представя, домашното животно е показано не като помощник на човека, а като пълноправен и дори активен участник в живота, почти разумен, чувствителен и деен. Но е по-слаб от човека и затова му се подчинява, като търпи грубостите и своеволията му, понася наказанията му и рядко ги оспорва. Животното е особено същество, което живее по своему, разбира какво става с човека и се опитва да му помогне. Но не му се подчинява, когато неговите инстинкти и страсти го подемат и завладеят. Това са кратки конфликти, но се случват, когато човекът е напрегнат до крайност и се е разгневил, защото не може да овладее съдбата си и е поставен пред тежки изпитания. Обикновено кучето си изпаща от човешкото безсилие.

Героят на Радичков приема, че дивечът е част от природата. Той ловува, за да вземе излишъка, останал от нейното богатство. Домашното животно обаче е част от самия него, понякога съвсем подобен на него, друг път същество, което му служи и помага в труда и бита. Иван Ефрейторов от „Последно лято” се отнася с кучето си сякаш то е виновно за трудностите, в които е изпаднал, и се счита в правото си да се разпорежда с неговия живот и да го лишава от онова, от което сам Ефрейторов е лишен - любов и взаимност. И защото обзелият го гняв го кара да бъде жесток и безмилостен към всички, понеже смята, че всички са жестоки и безмилостни към него. Това собственическо и господарско съзнание често се поражда у героя на Радичков, а самият Иван Ефрейторов е изцяло обсебен от него. Злобата е неговото най-яростно изражение и проявление. Той убива кучката, мамеща кучето му да се почувства отново куче, като го изостави и тръгне след нея. Този бунт на безсловесните същества за него е толкова дързък и неочакван, че го изважда напълно от душевно равновесие, замъглява ума му и добавя още гняв в разгневената му същност. Някой се осмелява да върши неща, без да го пита и без да е получил разрешението му.

Иван Ефрейторов е затворен вътре в стените на средата, в която живее. Но и в изпитанията, пред които животът му още от младини го е поставил. Понеже е тясно и не е възможно пространството, което го затваря, да се разшири, гневът му избуява още повече, замъглява напълно очите и ума и обезсилва задръжките. И макар да живее сам, без да има кой да го обезпокоява и му пречи, освен битовите грижи и спомените от миналото да няма други дразнители, Иван Ефрейторов не може да бъде спокоен и да заживее в хармония със себе си. Кучето му става отдушникът, от където ще трябва да изтече злата енергия и успокои тялото и духа му.

Кучето може да предизвика гнева на човека, да го изкара от равновесие; то понася този гняв - бият го, прокуждат го, карат му се. Но то търпи, защото е покорно. Точно тази покорност, преминаваща често в угодничество, дразни собственика му и му разрушава да бъде груб и безжалостен към кучето си. Кучето не е способно да показва достойнство и достолепие.

Друго е мястото и значението на коня в българския свят. Затова и отношението към него е различно. Конят е благородно същество, красиво, умно, търпеливо.

В българския свят, който Йордан Радичков пресъздава и изразява, съществува йерархия в отношението на човека към животните. Не че едните обича повече от другите, а просто към едни отношението му като към достойно и уважавано същество, към други е пренебрежително, а към трети - като към слуги, храна, пазачи. Той милее за всички и се грижи еднакво за всички, но изразява различни чувства и внимание към тях. Впрочем, такова отношение ще открием у почти всички български писатели, пишещи за селото. Конят е бил винаги на особена почит в българския свят. Аз не бих казал, че причината би следвало да се търси в наследството на прабългарите, макар че тази любов е присъща на народа от най-древни времена, когато конят е бил основното средство за работа и придвижване.

В новелата „Последно лято” се разказва за преживяванията на селяните, когато е трябвало да потопят селото си, за да се превърне в дъно на новопостроения язовир. Всъщност, през цялото време на разказа Иван Ефрейторов се пренася от брега, където са останките на старото и неговата къща, до острова в езерото, на чието дъно е останало селото. Качен на плуващите коне той преминава над своето минало. Но когато идва последният ден, конете се събират на отрова, „загубили своите яхъри, избягаха последната нощ на острова, щръкнал над потопа - зелена къртичина могила сред водата. Животните не искаха да бягат, виждате ги там, на острова, чуйте ги как цвилят! Конете излязоха по-умни от стопаните, не искаха да бягат оттук, скриха се на острова…” Животните разбират какво се случва и какво означава това и за самите тях, когато селото потъва, за да даде живот на града със завода, новите къщи, новия начин на живот. Живот без коне. Човек се вайка, плаче, съсипва се от тревоги, че трябва да се раздели с миналото си. Конете също разбират, че идва тяхното „последно лято”, ала приемат това достойно. И то не само защото са безсловесни, а понеже са по-силни.

И змията ще срещнем в света, който Йордан Радичков изобразява. В „Последно лято” няколкото съвсем кратки описания и споменавания на змията свидетелстват как тя присъства в този свят. „В позата на смока има нещо гордо и лебедово, в замръзналата извивка на шията, и тъкмо тъй бихме го приели, ако не е онази гнус, останала в дълбочините още от времето на Ноевия ковчег.” Изяществото на формата и движенията не могат да потиснат библейското отвращение към влечугото, в което се въплъщава дяволът, за да съблазни Ева и опорочи величието на Божието творение. Не е случайно тогава, че в това изящество на форма и движение влиза кучката-каракачанка, съблазнителката на кучето, която Иван Ефрейторов иска да убие. Понякога човешкото око надделява над инстинкта и разума, прикривайки истината зад привлекателността на формата. То може да се подведе по нея и да не продължи да се взира, защото му стига, че е открило нещо важно. Но в случая „онази гнус, останала в дълбочините още от времето на Ноевия ковчег”, кара Ефрейторов да продължи да се взира, докато не открие зрителната измама и види в нея въпросната кучка.

Змията никога не предизвиква умиление, а само отвращение, страх, ужас и погнуса. Тя е част от ниското на земята и не от полза и не служи на човека, а само го плаши. И той винаги се сепва в изненадата си, когато я види, очаквайки да му се случи нещо лошо. Откритието, че е изящна във формите и движенията си, е вторично, след страха и отвращението от „онази гнус”.

4.

Българският свят не може да съществува без земята и водата в тяхното единство и противопоставяне. В лоното им живее човекът и всичко около него. Но той създава и поддържа своя свят чрез отношението си към тях.

Йордан Радичков рядко показва героя си селянин да работи на нивата. На нивата героят му не работи, а разговаря със съселяните си. Не си спомням творба, в която главният персонаж или който да е друг оре или сее. Ще го видим да бере царевица, да реже слънчоглед, но не и да оре и сее. Но работи предимно в двора на къщата си. Вярно е, че Радичков пресъздава вече кооперираното село, в което този труд се извършва от машини, ала не са малко творбите му и за неговото митично Черказки, когато още не е било подложено на колективизацията.

Но отношението към земята не се проявява единствено в труда. Героят на Радичков обича и умее да общува със земята, да разговаря с нея, да се грижи и се радва на красотите, които произвежда.

Аз бих казал, че отношението към земята у героя на Радичков е по-скоро естетическо. Той забелязва нейната красота, ароматите й, начина, по който диша и ражда растения и отглежда животни. Писателят често показва как селянинът коси трева. Коситбата е някаква наслада за душата. Окосената трева освобождава въздуха над земята, доближава го до нея, изпълва я с аромати. Самата трева е красива и дъхава. Красиви са и движенията на косача. В тях има и елегантност, и сила, и замах, с който се обхваща цялото пространство. Този труд сякаш не е изнурителен - толкова е красив.

Земята това са пътят и пътеките. За героя на Радичков този път не е към „големия свят”, а до другата къща, до гората и полето и обратно. Той е интимната връзка с други хора и с природата. Когато човек върви по пътя, е по-уверен и по-малко се страхува, че нещо лошо би могло да му се случи. Това е важно да се отбележи, защото не е присъщо единствено за героите на Радичков, но то е типично изобщо за човека, който познава и обича земята, радва й се и не я наранява.

Прокарването на пъртина през снега е истински ритуал. То е възстановяване възможността за общуване с другите, преодоляване на препятствия, поставяне на ново начало. Пъртината е път върху път, връзка и съюз с близки хора. Тя изведнъж сближава тези хора, които само до преди малко са били толкова далеч едни от други в белотата на снега. Снегът е поставил на изпитание всички, което трябва да се понесе и преодолее, за да започне отново колективният живот.

За българина пътят не е възможност и условие да пътува, а да се сближава с тези, които са наоколо; той познава тези, които вървят по същия път и се радва, когато ги срещне или настигне.

Водата обаче не е път. Една река разделя два бряга, които трябва да се свържат отново. Защото отсрещният бряг е също земя. Но водата в българския свят на Радичков има библейският смисъл да измива и освежава, да пречиства и подготвя за ново начало - начало на нов живот. Затова е такова благо да се измиеш и освежиш, да заличиш следите на тежкия труд или дългия път, умората и съня. Водата отваря очите, освежава ума, изпълва тялото с живот и енергия. Тя обаче крие тайни и опасности. Опасностите нарастват, когато човек изгуби дъното на реката или езерото и усети своята безпомощност.

В „Последно лято” Иван Ефрейторов почти всеки ден преодолява водата, за да премине от брега й до острова и обратно. Това негово „ходене по водата” е върху предишното му село. Дъното на езерото е всъщност собственото му минало и историята на целия му род, на съселяните му. Тази мистика е страшна, но преплувайки върху конете разстоянието, той убеждава себе си, че няма да се примири и че ще продължи да живее по старому. Водата покрива земята, т. е. материята се бори с материя, но духът на спомена остава незаличим и непобедим. Той е по-силен от всичко.

5.

Човекът в този свят живее сякаш два живота. Единият е ежедневния, битовия, конкретния. Другият е в спомените и със спомените от миналото - личното, но и колективното. Тези два живота се преливат един в друг, влияят си, помагат си, но и си пречат. Защото не винаги съвпадат реалиите в тях и правилата, по които е устроен битът на всеки един от тях. Трудно е да се прецени кой от двата надделява и определя поведението и начина на мислене на човека в света, който пресъздава и изразява Йордан Радичков.

60-те години на ХХ век са кръстопът на времена в българския свят. Това променя неговия образ. В такива времена настъпват резки изменения и се пораждат трудно разрешими противоречия в обществения организъм и в отделната личност. Все още нищо не е установено: старото е оспорено, разместено и разрушено. Променила се е посоката на движение на обществото, но то още не е тръгнало решително и уверено в нея. Хората са объркани и изплашени, потиснати от предчувствия, че ще се случи нещо неочаквано, непредвидено и лошо.

Не са единствено политическите промени, които внасят смут в душата на този човек. Те и не го засягат чак толкова много, та да определят живота му. А и никога не са имали чак толкова съществено значение за състоянието на националния свят и за човека, който го населява. Сега обаче се извършва не само преобръщане на социалните пластове и се променя социалната характеристика на българския свят, но се трансформира неговият дух и характер, засяга се националната му памет. По същество е започнало „велико преселение” в българския свят. Хората сменят местата на своето живеене, работата, бита, поминъка, начина на живот. И са принудени да изоставят след себе си малките си родини, родните си домове, земята, която родителите и предците им са обработвали, бита, в който този свят се е формирал, развивал и съхранявал. На много места всичко това е заливано с вода, сривано до основи, разрушавано физически. Другаде върху нищото се изграждат нови села и градове, нови домове и там животът започва отново. Целият български свят е засегнат - пряко или косвено от преселението и индустриализацията.

Целият български свят е поразен от миграцията пряко и е силно разколебан в досегашното си състояние и както показва Йордан Радичков в цялото си творчество (а и други писатели от същото поколение и време), тогава именно се освобождава огромна социална енергия, търсеща точката си на приложение. Защото тя не може просто така да се разпръсне и изчезне. И социалната енергия се преобразува в друг вид, за да се запази. В първия миг тя е енергия на съпротивата срещу насилието върху тези, които биват принудени да се разделят със земята си и да я напуснат, за да освободят места за нови индустриални съоръжения: язовири, заводи, пътища. Тази земя цялата е пропита със спомени и история, с предания, обичаи, ритуали, вярвания, съдби, кости на хора от различни времена и поколения. Тя е жива национална плът, която страда от нанесените й болки. Но тази жива плът е застигната от мъчителна смърт там, където уж нищо не се променя - само хората са тръгнали към града и или изоставят всичко, или изоставят само старите си родители и тези от родните и съселяните, които упорстват и не желаят да се преселят. Кръвта на тази плът пресъхва, селата постепенно, но доста бързо опустяват и в тях вече живеят единствено старци. Тя не се възпроизвежда, а загнива и се разрушава.

Аз тук не коментирам ползата и необходимостта от тази грандиозна трансформация за икономиката, държавата и цялото общество. Безспорно е, че тя е наложена от потребностите на времето и на икономическото развитие. Но тя става причина за явление, което не е обикновен факт в българската история, защото засегна имунната система на националния свят. Сега тя трудно ще се справи с натиска на глобализацията и инвазиите на нейната политическа идеология и на естетиката и морала й.

Малкият народ е лишен в такива исторически моменти от устойчивостта и издръжливостта на големите нации. Неговата национална памет е съсредоточена в селото, защото там са родовите предания, народните вярвания, традициите, езика и фолклорът. Те трябва да са живи, а не консервирани в етнографски резервати или ансамбли за народни песни и танци, в музеи и паметници.

Йордан Радичков показа, че миграцията не просто лиши българския свят от природните плодове на селото или че смъртта на селото бе посегателство и върху чистотата и тишината на природата. Това са, така да се каже, „страничните ефекти” на явлението. Най-страшното е, че бе нарушена хармонията и силата на българския национален свят и той в голяма степен бе покорен от чужди влияния и въздействия.

В творчеството на Йордан Радичков виждаме как кроткият, смирен, любопитен, необразован твърде човек устоява на силите, които го принуждават да се промени и поеме по друг път. Не му е лесно, но все намира начини да избяга от опеката на държавата и да продължи предишния си живот. Той разчита най-вече на навиците си и на съдружието си с природата. Устойчивостта му се дължи най-вече на тези навици, придобити и завещани от предците. Но му е неловко, защото го вадят от природата, а това означава, че правят навиците му безполезни. Как, примерно, Иван Ефрейторов може да разчита на тях, когато всеки ден преплува водата, на чието дъно е родното му село? Той затова е и толкова изнервен, неспокоен, зъл и жесток. Единственото, което му е останало, е властта на бащата над сина. Жена му е умряла, а синът му вече пораства и по всичко личи, че с помощта на брата на майка си ще напусне своя баща и ще отиде да живее в града. Синът ще наруши и обезсили властта, крепяща се на традициите и навиците. И Ефрейторов прави отчаяни усилия, престъпващи законите, за да съхрани последното завещано му от потъналото село право.

Но Иван Ефрейторов няма да издържи, защото съпротивата му е присъща на човек, който не принадлежи напълно на изчезващия свят. Той е повече телом в него, а родовата си връзка той превръща в право на власт и собственост. Прекалено му тежи и споменът за извън селото - от времето, когато като войник убиват гръцкото момче. Войната е влязла твърде дълбоко в душата и ума му, изтръгнала го от света, който сега не иска да изгуби. Времето обаче е такова, че изисква да си само на едно от двете места. Ако си емоционално и в двете, ти си по-скоро между тях и не принадлежиш нито на едното, нито на другото. И нямаш на своя страна нито едното, нито другото.

На тази „междинност” разчитат и социалните трансформации, за да се наложат изцяло и потиснат или поне да обезсилят съпротивата срещу себе си. За Иван Ефрейторов последното лято идва рано. А и той го предизвиква да избърза.

Сложно е.

5.

В националния образ на света, който Йордан Радичков пресъздава, особено е мястото на Бога и вярата.

Цялата митология и вярвания, с които героят на Радичков се съпротивлява на радикалните промени и чрез тях се опитва да ги забави и да омекоти ударите им върху него, са смесица от християнство и фолклорно езичество. Какво точно се получава, е трудно да се определи, пък и едва ли е необходимо. По-важното е, че в този свят съществува някакъв страх от Бога, който е по-скоро някаква тайнствена сила, заплашваща, наказваща, призоваваща, наблюдаваща, помагаща, изпълваща въздуха и водите и правеща ги страшни.

Радичковият герой е по особен начин религиозен. Той е по-скоро суеверен, т. е. вярващ в свръхестествените сили, на които се подчинява. За суеверния човек свръхестествените сили не са „всесилен Бог”, а само намесващи се от време на време в живота на човека тайнствености, които той не може да обясни и разбере. Иначе всичко зависи от него самия и от случайностите на природата. Природата се преобразява под давлението на такива сили. Но всичко това е на земята, в живота и бита. Смъртта също е тайнствена сила, но тя просто прекратява живота, отнема го и изпраща човека в небитието. В някои случаи (народът ги описва в своите вярвания и предания) умрелият може да се появи отново в живота като безплътен дух - „тенец”, за да свърши работата, която не е успял да довърши, докато е бил жив.

Суеверието за невежия човек е търсене на истината. Той се поддава на езичество и суеверие поради незнание и защото няма кой да му отвори очите за християнската вяра. Той се сблъсква всеки ден с неща, които не може да проумее и предотврати. Кой ги изпраща, по чия воля стават те? Отговорът му е даден от врачки и гадатели, от преданията.

Благодарение на това невежество и полузнание селянинът в творчеството на Йордан Радичков е запазил своята митология и в изпитанията на радикалните промени се въоръжава с нея, за да се защити и спаси. С нея му е по-лесно, защото обясненията са естествени, оставящи винаги на битово равнище. От християнството ще вземе кръста, молитвите, небето и толкова. Всичко останало е събрано от ежедневието и обяснява ежедневието. На него не му е нужен църковен храм, където да се моли. Нито Църква, в която да придобива спасение и вечен живот. Молитвите са ритуалите, курбаните, обредите, повторяемостта на живота в четирите сезона.

Дяволът обаче е зла сила. Лошото идва от него. Но пък той позволява човек да се отдава на някои удоволствия, които радват душата и тялото му, освобождават го от задръжки. Така животът става разнообразен, понякога весел, понякога тъжен, но не и сив и безличен. В света на Радичков дяволът бива наричан обикновено „верблюд” и странността на тази думи обяснява всичко. Всъщност, нищо не обяснява, защото е само дума, но за суеверния човек такава именно дума се изпълва от само себе си с огромно съдържание и предизвиква недоумение и страх. Но и увереност, че щом има означение за злото, значи то е обяснено правилно и изчерпателно.

Дяволът понякога приема образа на монах аскет, живеещ далеч от хората и участващ по тайнствен начин в техния живот. Аскетичният му вид, рядката брада, износеното расо внушават по-скоро отвращение и усещане за дебнещо коварство.

В живота доброто се редува със злото, радостта с мъката, слънцето с дъжда, лятото със зимата. Смяната на състоянията препятства застоя и осигурява вечното обновление. Човекът е длъжен да познава този закон на природата, да го спазва и винаги да е готов за изненади. Ако не е готов, ще бъде поразен от тях. Но той устоява и е уверен, че това се дължи на суеверието му и на съблюдаването на установените от векове правила за общуване със свръхестествените си.

6.

В тази среда живее, спомня си, бори се, мъчи се да намери пътя и преодолее пречките пред себе си, за да свикне с новия живот и Иван Ефрейторов. А и всички герои на Йордан Радичков.

Този свят е български!