ДОБРОТА
ДОБРОТА
На Петър Петров
Синигерче на тротоара градски
умираше под зъзнещия свод.
Не стигна до замлъкналите храсти
да се сбогува с птичия си род.
Гръдта му - слънчево петно в мъглата -
на плочника замръзнал затрептя.
Унило стръкче от иглика златна,
не сварило да срещне пролетта.
Тълпата тъпчеше клъбцето пъстро,
а милостта умираше във кал.
Един бездомник сред света навъсен
синигера загърна в своя шал.
Дали беднякът себе си пожали,
или събрата по съдба спаси
във шепата с човечност, оцеляла
в живот окаян, равнодушно-сив?
Той тих отмина хората безкрили,
стопи се като диря на звезда.
Понякога под дрипав шал се крие
надеждата, че има доброта.
3.02.2015 г.
КЛАДЕНЕЦЪТ
Дали пресъхва кладенецът на душата,
или го просто времето затлачва?
Притискат ме въпросите - палачи
и мътят му безжалостно водата.
А колко чист и бистър той струеше -
око небесно, божия зеница.
И в него ясна трепкаше звездица -
утеха подир дните ми горещи.
Един ли жаден покрай него мина
след оран, зной, след битка непосилна
да черпи от водата изобилна -
целебен дар от райската градина.
Понякога по сумрачното дъно
слова и камък хвърляха със злоба -
кънтяха глухо като зла прокоба,
докато пак надеждата прозвънне.
На геранилото звука безсънен
осмисля дните, дългите ми нощи.
Водата ми от кладенеца още
очаква жаден пътник тук да свърне.
ГЛОБАЛНИ КАТАКЛИЗМИ
Глобалното затопляне ни дебне,
не е то куха медийна измама.
Притиснати от алчност, страсти дребни
не виждаме настъпващата драма.
На Арктика топят се ледовете -
усещат го елени, бели мечки.
А ние - безхаберни, безответни -
се крием зад житейските си пречки.
Душите ни - безпомощни пингвини -
не правят вече опит за летене,
привикнали с арктическата зима,
с криле от егоизъм обледени.
И трябва да преплаваш океани,
със слънчевите ледоразбивачи
да разрушаваш ледните капани,
в които ближният за огън плаче.
Явлението земно климатично
в мен страх праисторически извиква.
Глобалното замръзване в душите
затопляне глобално предизвиква.
ПИСМАТА НА ПУШКИН
В памет на Елизавета М. Хитрово*
Без страх от клюките за твоя скъп престиж,
в горнилото на женската несрета,
ти не понечи ни веднъж да изгориш
писмата на Поета.
Писма с библейска мъдрост, сила, страст.
Тъга за Рус. Божествен дар нетленен.
За ближния печал. Любовна власт.
Самотност - чак до края на Вселената.
Писма - реликви на приятелство, любов -
без лицемерна глеч, фалшиво лустро.
В тях трепка лъч от Божи благослов
и спомени с виелица от чувства.
В салоните - гнезда на светски шум -
с безмълвна нежност съзерцаваше Поета.
И неведнъж, подвластна на Амур,
го бранеше от празните кокетки.
Като скала сред пустословния елит
приемаше словесните дуели.
А после търсеше любовния зенит -
самотна птица в слънчеви предели!
На безответност бе обречен твоят час,
но ти на Пушкин бе до края вярна.
И на приятелството предания глас
не затъмниха сплетни и коварство.
Жени, възпети с вдъхновение и плам,
се скриха под воал лъжеморален.
А ти в олтара на сърдечния си храм
остана с неговия дух печален.
Че знаеше: в трагичния пожар
изгарят и тирани, и поети.
И само любовта - изстрадан дар -
сродява ни единствено с небето.
21.10.2013 г.
—————–
* Елизавета Михайловна Хитрово единствена от жените, обичали поета А. С. Пушкин, съхранява всички негови писма, изпратени до нея.
/Из книгата на Светлана Мрочковская - Балашова „Она друг Пушкина была”/
ПЪРТИНА
Пак потопно вятър свири -
зъл тръбач със сто уста.
Сякаш бесове всемирни
блъскат къщната врата.
С хоросан от сняг затулват
беззащитните стъкла.
Газят преспи-караули,
вият в пустите поля.
Тръпна в бурята прастара,
огъня клада в нощта.
Чайник с липов глас повтаря
пчелен химн от пролетта.
И когато вятър с крина
пръска снежните зрънца,
правя своята пъртина
към любимите сърца.
Ражда топлина и прошка
девствената белота.
По пъртините ми нощни
тръгва, светла, обичта.
ОРИС
На Маргарита Петкова
Фатална. Зеленоока -
дявол не ще те опази!
Реката ти, дълбоката,
не всеки може да гази.
От орисниците - трите -
никоя не те пожали.
Харизаха ти кибрита -
чергата мъжка да палиш.
Да гориш в рая, в пъкъла
на любовите безумни.
В бездната на разлъката
да виеш венци от думи.
По безразличните гари
щастието ти да мръзне.
Сама под звездни олтари,
от пепелта да възкръсваш.
Да бъдеш богоизбрана,
с име и слово да светиш.
С нокти и зъби да браниш
пътя трънлив на поета.
А щом в самотност завием,
без топлина и пъртина,
налей ни, с тебе да пием
вино от дива къпина.
ВЯРНОСТ
На П.
Мое родно и топло пристанище,
непредавал ме в бурите бряг,
докога все така ще ме браниш
от душата, не помнеща впряг?
Докога след фалшиви Колхиди
ще прощаваш летежа ми сляп.
И, преглътнал пелинна обида,
ще ме чакаш със огън и хляб?
Аз към чужди земи и морета
безразсъдно издигах платна -
с потрошени компаси докретвах,
с изпокъсан от бурите флаг.
Пак към теб, пристан с вярност на лебед,
аз се втурвах да утеша
от измамните страсти обсебена,
неразумната своя душа.
И ти шепна, със теб оцеляла,
пропиляла и път, и товар:
„Не гаси светлината си бяла,
ти, единствено верен мой фар!”
СМЪРТТА НА ЩЪРКЕЛА
В приют за птици щъркела прибраха,
осиротял без ятото за миг.
И вместо да лети в небесна стряха,
закрея в клетка - птичи хром войник.
Септември, запъхтян от зной по пладне,
гореше слънчогледи и лози.
Щурците, за любов и лято жадни,
пак лееха по нощите сълзи.
А щъркелът със спомени в простора
летеше, млад, по птичите места.
Но с раната усети как октомври
със студ пронизва родните гнезда.
В предутрините идваше мъглата,
завиваше го с влажен ямурлук.
Ята от диви гъски над полята
зовяха го в далечния му юг.
И, скъсала тъй сигурните мрежи,
душата щъркелова полетя -
над клетката с бинтовани надежди,
към свободата лека на смъртта.
