ТАВАНЪТ
Старата къща ме викаше!
Как да е стара, като няма и шестдесет години? Когато я строяхме, наоколо нямаше къщи - само градини, ливади и плетове. И един път, по който минаваше каруца в леко мочурливи коловози.
Някога тука е имало извор, който хванахме в чучур, за да използваме водата за градежа. После водата се изгуби - както се губи лисица в гората и ухловица в тъмнината.
Един ден намерих стълба, завързах парцали за краищата й, за да не нараня стената, вдигнах дървения капак и се драпнах на тавана като дете въз узряла череша.
Изправях се внимателно, за да не се ударя в греда. Онемявах бавно и съкрушително. Вцепенението ми бе от срещата със спомена, който се беше превърнал в забравена песен.
Всичко, което си беше „изпяло” песента, майка ми и баща ми го преместваха на тавана. Като че ли някога щяха да го ползват, да го върнат в бита и да им служи. Просто - това бе някакъв навик - необясним и неразгадаем, но силен и неотменим.
Най-първо забелязах бурилката, която се беше опряла на калкана. Бурилката се беше разсъхнала - като увяхнала стара мома. Провиждах баба Дана, майката на майка ми, стъпила на столче, да бърка млякото, издоено от кравата с чудноватото име Варка. По-късно родителите ми я продадоха в близкото село Дунево - дано е попаднала на добри стопани.
„Брух, брух, брух…”- ние от двора се наслушвахме кога баба ще свърши, за да се навъртим - да сръбнем от бърканицата, да мазнем филийки с още топлото масло и да хукнем навън - сред сокаците, ливадите или край реката. И нищо не можеше да ни спре - нито грижовният викот на майка, нито примракът, който се спускаше от баирите, нито ненаученият урок, нито недовършеното домашно, нито умората дори, за която сетивата бяха нечувствителни и безпаметни.
Какво ли нямаше на тавана! Някакви шуби, протрити и износени, отдавна изсъхнал чай, стъкла - цели и на парчета, ритловици, дъсчици, останали от дюшемето, кутии с неупотребима вече боя…
В малко сандъче - чисто нови четки за блажно боядисване и шпатули. Колко време още е смятал баща ми да работи? Не се ли насити на обекти из целия Минен басейн, безкрайните командировки не му ли омръзнаха, как му се щеше още да спи по чужди миньорски бараки, да се храни евтино в работнически столове, за да пести по някой и друг лев за къщицата?
Дали това безкрайно скитане из планината не го направи толкова общителен или това си беше в природата му, не зная.
Кьортаванът на места се е изронил. Петльо, какво правиш тука? Защо не пееш, а си се пощамил като бълха в гащи? Петелът, всъщност, е на предната част на капака на старата ютия.
Отдавна не е туряна жар, за да се глади риза или панталон. Ето кое няма да изхвърля - тоя замлъкнал петел, но все така наперен, макар че харемът от кокошки отдавна да е разпуснат.
Петелът се е покачил отново най-горе, но не на торището, а на спомена, който е с дъх на близост и топлина, който не може да се подари другиму или да се откупи на висока цена.
В един мукавен куфар, какъвто сега не виждам по магазините, какъвто младите наричат „изкопаемо”, намирам какви ли не дреболии, пожълтели учебници от прогимназията, тетрадки с широки редове, снимки със сериозни лица, бележници с „примерно поведение” - всичко е пожълтяло и спластено като дълго немита коса.
На ръждясал пирон е провиснала огрибка, която от памти век е забравила вкуса на марудниците, приготвяни от баба и майка. До нея - кантар, от ония, с които се теглеха вълна и зърно, онова, което се продаваше и купуваше.
Частите му си бяха на място - и топузът, приличащ на тежка круша, и куките, на които се закачваше прът, държан от двама, и чертичките, които отделяха килограмите, а може би оките - доколкото си спомням, една ока бе килограм и четвърт.
Не зная защо, но много се зарадвах на старата печка, която беше свряна в един стъмен ъгъл, там, където спусниците вървяха към стрехата. Беше кръгла по форма, с тънка като нокът ламарина - бързо стопляше, но и бързо изстиваше. Циганска любов!
В пепелника имаше полепнала неизчистена пепел, колкото кривачка, може би да напомня за това, че рано или късно, времето като воденичен камък смила всичко - крехки надежди и несподелени стремления; любов и омраза; ненаситна алчност; младост, която изпада в унес и илюзии, че е вечна и непобедима; пари, които не връщат душата от онзи свят; доброто, което не остава ненаказано, но по чиито стъпки вървят все още хора с готовност за жертвоприношение и разпятие…
Изведнъж - най-обикновена мивка с кранче и чучурче. И с отвор, откъдето се налива вода. В долния ъгъл се беше разцепила, та накарах един приятел да я запои с калай. На колибата си измивам ръцете и лицето, след като съм прекопал картофите и граха.
Дали от умилението от спомена, дали от това, че ми е скъп на сърцето онзи далечен бит, дали защото е свързано с безгрижието на детството и юношеството, със съзряването и познанието, но някак си вече ми е по-светло и по-ведро. От тънкото чучурче изтича толкова вода, колкото съм налял. Получавам толкова, колкото съм дал!
Близо до капандурата спирам до ракла, обкована с ламарина, прошарена от фигурки и черти. В нея майка надипляше покривки, миндили, кърпи, месали, какво ли не още.
Щеше сигурно да надипли и чеиз, но господ не й даде да си има дъщеря, за което често съжаляваше. А само момчета, подир които непрестанно тичаше. А дъщерята щеше да се спира при нея - в кухнята, щеше да я научи да бродира, да плете, на всичко, което майка знаеше.
От годините част от фигурките на скрина се бяха изгубили, цветът на ламарината се беше променил, но личеше усталъкът на майстора, който бе вложил много мерак. Брат ми възстанови раклата - лъсна я, тук-там я прикова и разтопи ръждата. Раклата просия от радост - все едно са казали на момиче, че го обичат!
Гледам покривната конструкция и не вярвам, че тия греди са издържали такъв товар, каквито са тежките тикли, добити от Тикларника, по пътя за Левочево.
Тиклите сменихме с керемиди „Тракия”, но и те са тежки, пущините. На места е прокапвало, макар че сме хващали капките - не можеш да предвидиш кога керемидата ще се пукне и кога жената с друг ще хукне.
Кушаците проследяват дувара - бай Георги ги докарваше не знам откъде, но сигурно ги е сякъл на стара месечина - дървояди да не ги проядат, да се запазят за по-дълго време.
Слизам по стълбата и дочувам /той нали е на небето/ бащиния глас: „Да поддържате покрива и цялата къща. Ако забравите, ще ви напомням.” Мъж, ако не изгради, казваше той, къща за себе си и ако не подкваси едно добро дело за другите, за какво се е пръкнал на тая барчина?
