Димитър Данаилов

поема

подготвил за печат: Георги Ангелов

„…Няма тук да ти замирише пролетна копривка, няма да видиш корийска момина сълза, минзухар и синя теменужка, няма да откъснеш и помиришеш липов цветец, нито проста шумчица, ни маточинка, ни здравец. Навсякъде мъртво, навсякъде пусто, навсякъде жалостно. Че като гачи човек жив в гроб се намира.”
Из писмо на поп Минчо Кънчев от Диарбекир

В ОХРА И КАФЯВО

Вървят заточеници през пустиня,
по нажежени пясъци вървят.
Окови на ръцете им тежат
и сухи устни робството проклинат.

Низамски бич не жали стара рана
и като свещ стопява се плътта.
Един от тях ли рухна и не стана -
чакали да нахрани през нощта.

В ЧЕРНО

И мрак. И смрад. И хора оковани
в един подземен лабиринт - зандан.
И плъхове. И прилепи. И рани.
Диарбекир! - измислен от шейтан.

И слънцето е само спомен вече.
Земята - пуста, чужда, Кюрдистан.
Отечеството - някъде далече…
Диарбекир! - измислен от шейтан.

В ЧЕРНО И СИНЬО

Зографът денонощия брои
и в мрака до поборници будува.
Без светлина, без четка и бои -
с мечтите си започва да рисува.

В платното - синьо българско небе,
трепти на сини вирове водата.
Цъфти синчец в чирпанското поле,
виши се син балкан в далечината.

В ЗЕЛЕНО С ВИЛАТУРА

Вратата пътна леко се отваря
и нейното пиринчено звънче
прозвънва и за кой ли път повтаря
„добре дошло” на влязлото момче.

Под шарената сянка на асмата -
жена със богородични черти -
от нимба сякаш озарена, свята -
с десница стария чекрък върти.

„…Три и половина години съм другарувал с Васил Левски по устройството на комитетите за освобождението на България, поддържан от собствените си средства. Заплатата ми беше вечно заточение, пътните ми - тежките вериги, дневните ми - прикладите на солдатските пушки по плещите ми… Носил съм тежки железни вериги, от които ръждата по врата ми още не се е изтрила и белезите по ръцете и краката ми личат като ордени за храброст…”
Из писмо на Георги Данчов

В ОХРА И СЕПИЯ

Събира комитетски хора
пак Данчовото кафене.
Тютюнев взор премрежва взора,
димят филджани със кафе.

А по челата - бръчки резки.
Тук никой робството не трай.
Очакват пак да дойде Левски
в бунтовния чирпански край.

В ЗЕЛЕНО И ЦИНОБЪР

Тече през равна Тракия Марица
и в клоните на нейните върби
полюшва вятъра гнезда на птици
и залез над водите й кърви.

Тече пет века - все окървавена.
Русалки нощем плачат на брега.
Кога избистрена, успокоена
ще потече голямата река?

В ЧЕРНО И ОРАНЖ

Пазачи със запалени фенери
минават като призраци сега.
Зографа пак в джендема се намери
и сви с клещи сърцето му тъга.

Видя отново купища от хора,
видя и как изнесоха мъртвец.
В миг тежката верига го събори
и пак запъпли онзи мрак зловещ.

В ОХРА И ЗЕЛЕНО

Тресе телата маларична треска
и въздух не достига и за стон.
Отечество, Българийо, къде са
лазурите на твоя небосклон?

И скота тук не може да живее,
но вяра хора-сенки все крепи,
че свободата скоро ще изгрее
и пряпореца с лъв ще заплющи.

„Приготвих артистично нарисуван лика на Васил Левски, окръжен с църквата „Света София” и паметника му, при това има прибавено върху тялото му зелено клонче (емблема на мъчениците за идея) с надпис „За свободата на България”, 6 февруари 1873 година.”
Георги Данчов

В ЧЕРВЕНО И ОРАНЖ

Икони, стенописи - те не могат
всецяло да успокоят сърцето.
За българската свобода тревога
личи с дълбоки бръчки по лицето.

Подправя тескерета, все будува
и незавършил пазарени фрески -
той вдъхновен започва да рисува
иконата на свободата: Левски!

В СИНЬО И ЛАЗУР

Майко Богородице пречиста,
приеми обесения син.
Поеми Апостола обичан.
Целуни челото му. Амин!

Страшно на въжето той увисна
и помръкна погледа му син.
Но един зограф го зографиса -
образа да съхрани. Амин!

В БЯЛО, ЗЕЛЕНО И ЧЕРВЕНО

Свободна България! Сабя и знаме.
Лъв, стъпил на плоча. Погребано иго.
Орелът двуглав нависоко се вдига
и сребърна лента под него сияе.

И надпис на нея с кирилица свята,
че мир в Сан-Стефано подписан е вече.
Да видят, да знаят народи далечни.
И грее Балкана в лазур и позлата.

ПОСЛЕСЛОВ

Зографът гледа смело, гледа право
от миналото и сега напред.
България в олтаря си постави
един човешки прост автопортрет.

И пряко равна Тракия Марица
тече сега със слънчеви води.
Зографът в рамка със цветя и птици
завинаги в олтаря ще стои.

1986