интервю на Георги Н. Николов с поета Лъчезар Еленков

- Приятелю, какво трябва да бъде лицето на националната ни духовност, за да надгражда собственото си бъдеще?

- Да възкръсне! През последните тридесет години лицето й се покри с патина. Промени се истинският й образ. Как ще надграждаш собственото си бъдеще, ако си изгубил националната идентичност на своята духовност? Днес тя е затлачена от западни влияния и тенденции. Което не е българско, не може да бъде световно. Сега държавата на българската духовност е изпълнена с огромна самота и неосъзната отрова. Шлюзовете на медиите и вестниците пропускат най-удобните писатели. Тиражират се съмнителни качества и приглушени истини. Гласовете на тиражираните автори са затлачени от уговорки най-вече за близкото минало на българската духовност. Онези писатели, които могат да кажат всичко както е - едно към едно - са натикани в ъглите на мълчанието. Философията, още от края на ХIХ век, за благото на обществото е прекрасна, когато творецът вдъхновено и дръзко я казва. Но философията за общото благо се превръща в кървава баня, опитат ли се борците на свободата да я превърнат в гориво на живота. Писателят, верен на тази идея, попада в имената на първите жертви, върху костите на които въстаниците се опитват да изградят Града на слънцето.

- Какво можем да разбираме под понятието “стойностна българска литература” днес и сега?

- Литературата е лицето на всяка национална култура. В началото бе словото! Но стойностната литература пропадна в конюнктурата на деня - прагматизъм и алчност. Лъжетворчеството завладя разума на голяма част от съвременните съчинители, наричащи себе си писатели. И то с голямо самочувствие! Знае се, че съвестта е разум в разума. Но разбира ли се от всички? Изчезна най-главното задължение на истинския писател, разбира се, с малки изключения - да бъде трубадур на истината. Да защитава доброто от клещите на злото. И още нещо - социалното присъствие в текстовете на писателя е задължително, за да остави своя следа в литературата. И светлина - да ги озарява, макар мракът да е завладял битието на народа. “С главите си ще счупим ледовете. И слънцето на хоризонта тъмен, да, нашто ярко слънце ще просветне.” - пише гениалният Никола Вапцаров. Истинският писател е дете на слънцето! Но за това е необходимо мъжество и всеотдайност, за да постигнеш невъзможното. Поне да се стремиш към него. А по-нататък  “каквото сабя покаже и честта,  майко юнашка”.

- Как би коментирал присъствието на т.н. постмодернисти, символисти, авангардисти у нас? Писанията им ще се радват ли на дълголетие, или самият живот ще ги изтрие от лицето на времето?…

- Зависи как се разбират определенията “модернист”, “символист”, “авангардист”, “лъжесимволист”, “лъжемодернист”, “лъжеавангардист”. В младостта ми ме наричаха с ирония “модернист”. Аз не обръщах внимание на моите опоненти и за какъв ме приемат околните събратя по перо. Вървях по свой път, осветен от вътрешното ми време. Бях различен, не робувах на общоприетото. И вярвах, че ще успея. В такъв смисъл, ако днешните “постмодернисти” заселват с нови форми и мъгляво съдържание текстовете си, за да прикрият убогия си талант, няма да успеят, ще ги отвее времето. Защото се знае, че от ясно небе не вали. А тяхното небе е ясно и безоблачно. Словото е знаме - лесно се развява, но трудно се спасява. Вътрешното време в човека е съдбовно за него, независимо дали е писател, или обикновен труженик.

- Актуални ли са все още творбите на авторите от Априлското поколение и имат ли място в учебниците на ХХI век?

- Да! За съжаление, авторите на учебниците не ги познават. Включват в тях само един-двама, но вярвам, че бъдещето ще ги оцени. Те са явление в нашата художествена словестност. Но все още много хули се изсипват върху имената им. Тях времето, колкото и противоречиво да е днес, не може да не ги оцени. Бъдещето ще си каже тежката дума, когато изтече мътилката на неуспялата демокрация в България.

- Какво е потребно, за да обърнат взор начеващите писатели към изконните традиции на нашата литература от зараждането й, та до наши дни?

- Бедността на бездуховността се стреми да ги затвори в черупката си. Да знаят, че истинските поети взривяват тази черупка. Препоръчвам им да извадят от своята същност на писатели волята на чувствата, думите и съвестта. Амвонът на българската литературна черква, колкото и да е обругаван, е достойно място за изява на талант, характер, гражданска позиция и стремеж за евентуално творческо безсмъртие.

Може и да грешат, но със собствената си глава. Да не слушат съветите на “приятели”, които се представят за истински борци за победата на жадуваната свобода и независимото слово. Да не допускат случайни думи в произведенията си. Наскоро в разговор с езиковеда акад. Михаил Виденов стана дума за езика в творчеството на писателя. Припомни ми, че “езикът кости няма, но езикът кости троши!” (Петко Рачев Славейков). И да пишат искрено - като мисия! А що се отнася до метафората, да знаят, че точно намерената метафора е голям успех за поета. В съвременната ни поезия често се срещат несъстоятелни метафори, които са бич за поезията - така, както и шаблонът.

Истинската поезия е диалог със себе си. В упор! Като пред разстрел! Човекът постоянно си служи с устното слово. Написаното е друга музика! Но не всеки автор разбира това. Някъде Лорка, прочетох го в младостта си, казва: “Най-печалната радост е да бъдеш поет. Всичко не влиза в сметките до смъртта!”  Да носят идеи и прозрения, въпреки „пазачите” на реда” в българската литература. Да разсичат социалния мрак и  обкръжението на лакеите и защитниците на жълтия метал. Защото светлината отново изгрява от низините на обществото, където, както пишат поетите на смелостта и правдата, в епохата на дива жестокост покълва новата надежда. И да не се страхуват от литературните гризачи. Те постоянно изпълзяват срещу творческото дръзновение, вярата в идеала и завещаните традиции от безсмъртните български писатели.

- Може ли по някакъв начин да се овладее хаосът с преводните заглавия, или инвазията им вече е неуправляем факт?

- Терорът на средното и под средното равнище (средата!) в литературата днес се е развихрил със страшна сила. Не само у нас, но в световната и в европейската литература. Писателят, дали да върви по ръба на бръснача - към нажежена и вълнуваща изразителност, или по познатия път - към разказано и оцветено правоподобие? Така може да се разшифрова накратко понятието “терорът на средата”, влязло в представите за поезията и въобще за изкуството в най-високите умове на световното художествено творчество. Всъщност, бедата е, че терорът на средата не се усеща от шетащото творческо войнство. Та нали то, войнството, го определя и подхранва с постоянна колективна сила. Тя е особено жива, жилава и днес, в годините на “прехода”, въпреки че никога не е преднамерена.

Да си истински рицар на свободата и националното самосъзнание, притеснени от глобалистичното време, е също мъжествено противопоставяне на средното равнище, обезличаващо всеки порив към истината и традицията. В такъв смисъл отприщените шлюзове на освободената творческа изява в условията на извратения капиталистически пазар ежедневно наводнява щандовете на търговците с издадени ръкописи - еднакви, посредствени, сиви, сексуални, сладникави! Български и преводни книги притискат бунта на вкуса, дързостта, прозренията. Безмилостен “глазпапир” до такава степен е загладил съчиненията, че те със своите псевдопеения галят само епидермалната чувствителност на автора и читателя. И всичко е толкова хубаво и приятно за слуха на оглушалия, сетивата на примитивния, розовите въздишки на лековерния и просъниците на глупавия. Но дали всичко е овладяно, дали хаосът и инвазията са вече неуправляем факт? За да се въведе ред са необходими неимоверни сили и грижи - както в България, така в Европа и света. Кризата е тотална.

- Може ли българската литература да е равнозначна на световните художествени образци и с кои имена?

- Логично е да се попитаме: къде е онзи поет с гордия поглед, високото чело и буйната брада, за да измете с нажеженото си слово пълзящата посредственост от делника на българската и преводната литература?! Къде е Яворов, запилял се подир сенките на облаците, а после изпил чашата с отровата, за да не остане при терора на средата?! Къде е модернистът с гениалната си септемврийска поема и трагична пламенност, за да пристегнат отново гърлото му с жицата на злобата? Къде е авторът, наречен Патриархът, за да напише отново библията “Под игото”, за да го прокълнат съвременните “гризачи” на българската съвест?! Къде е Морякът от гарнизонното стрелбище, взривил с “Моторните си песни” плесенясалите представи за хуманизъм и начин на живот в мрака на един друг терор, наречен фашизъм?! Къде е скромният Човек със силните диоптри, но велик писател, оставил на поколенията романа “Тютюн” и класирал се в десятката на световната проза в едно всенародно обсъждане?!

Днес ги няма сред нас! Изгоряха върху своите творчески клади! Те са лицето ни пред света!

Въпреки всичко, предстоящо е творческото Навечерие. Отново ще зазвучат в българското обществено пространство имената на истинските последователи (стари и нови) на Ботев, Вазов, Яворов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, Димитър Димов, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов. И ще разкъсат пристегналия ни отвсякъде жилав обръч - терора над българската духовност. Дълбоко вярвам в това близко разсъмване! Ние сме държава на духа и няма сила, която да я премахне. Отново ще бъде светло в живота на героичния и достоен български народ! Творците на неръкотворни дела ще осъществят своите изконни задължения и принадлежност!

На работа, братя! Историята няма да прости послушанието и мълчанието ни!  Необходими са повече дързост и мъжество!

- Как виждаш своето място в литературния ни процес и какво още би искал да споделиш с читателската публика?

- Неудобно е сам да определям своето място в литературния процес. Това го правят критиците, читателите и времето. Дано им харесва и да е стойностно творчеството ми. Имам издадени повече от тридесет книги - и в България, и в чужбина - поезия и публицистика. Мисля, че са в контекста на събитията - исторически и естетически, които обхванаха България и света след първата ми стихосбирка “Отвесни градове” и поемата “Гранитово” (издадена на 7 езика - български, руски, испански, английски, френски, турски). За мен глобализмът в областта на духовността е бич за националните литератури, изкуство и култура. Защото слънцето свети еднакво за всички, казва в диспут пред папата в далечния IХ век - писателят, философът, ученикът на Магнаурската школа свети Кирил, един от двамата създатели на българската и славянската писменост. Славянството създава част от духовното тяло на човечеството. Аз съм руски възпитаник. Девет години следвах, по-късно работих в СССР. Русия е не само необятна страна, но е и цяла духовна вселена.

Достатъчно говорих за себе си. Въпреки, че за мен трудът ми като писател и журналист, заедно с групата писатели, мои сродни души, които списваме вестниците “Жарава” и “Моята вяра”, е съдбовен. Наскоро отбелязахме 15-та годишнина на вече тримесечното издание за литература, изкуство и култура “Моята вяра”. То започна да излиза по моя идея. Ще вложа още много енергия и труд, за да се превърне в месечно издание. Необходимо е не само на по-възрастните, а най-вече и на по-младите поколения.

А в личен план, подготвил съм три ръкописа: книга с 50 нови стихотворения и два публицистични тома “Духовна вселена. Книга за Русия” и “Талантът, наречен Родина” - мои срещи с български и световни майстори на художественото слово. Търся спомоществователи, за да видят бял свят. Вярвам, че в близките една-две години ще се превърнат в книги. Вложих талант и воля, доколкото ги имам, за да ги напиша. Дали съм успял? За мен творчеството е пророчество! Работя над всяка дума, понякога стигам до три варианта. Лирическата повест “Небесна лодка” - за живота и творческия подвиг на художника Жул Паскин, преработвах няколко пъти. Защото писмовното слово е велика мъка и благороден успех, ако разчупиш костеливата му обвивка. То е истинската проява на таланта. Чрез писменото слово писателят е длъжен да каже нещо ново, да не повтаря написаното преди него от други събратя по перо. Статиите „Авангардът като необходимост” и “Талантът, наречен Родина”, са пропити от позицията ми за творческия труд: Писателят е длъжен да разрушава щампите, клишетата, трафарета в изкуството и да утвърждава свободата в него като хляб насъщен за твореца. Защото човекът с железни вериги е опасен, а човекът с духовни вериги е подвластен. Аз съм против всякакво подвластие на творческата личност. Тук ще добавя, че полуистината в литературата е по-страшна за бъдещето на автора отколкото лъжата. Защото последната рано или късно се самовзривява.

- Имаш ли теми табу и теми, до които не би се докоснал?

- Не, нямам. Докосвам се до всички теми. За истинския писател не може да има табута. Зависи от каква позиция и верую поднася темите на читателя. Дали си служи с изопачаване на истината, или я защитава докрай, понякога с цената на живота си. 25 български поети и публицисти загинаха за свободата на България - от Христо Ботев, през Христо Кърпачев, Никола Вапцаров, Йосиф Хербст до Иван Хаджийски.

- Какво би искал да пожелаеш на хората: политизирани, разединени, апатични, отчаяни? А на себе си какво пожелаваш, освен скъпо струващото в България здраве?

- Да бъдат смели! И друг път съм писал, че ако не те разбират днес, ще те обикнат утре. В това е смисълът на всеки достоен живот. В обикновените хора е истината и бъдещето на Родината ни България. Защото днес у нас “богопомазаните” не желаят да чуят, да видят страданието и драмата на Трудовия Човек. Родината е символът на справедливостта, толерантността, разбирателството, автентичността, благородството и обичта. Защото Родината винаги е майка, която е предопределена да брани своите деца…