Анжела Димчева

За романа „ILLUSIO MAGNA” на Златимир Коларов (изд. на МЛН, второ издание, 2016)

Днес сме свидетели на невиждано нашествие от нови поетични и прозаични книги в българското културно пространство - до такава степен, че нито книжарите, нито критиците биха могли да се ориентират върху кой текст наистина заслужава да бъде фокусирано вниманието на читателската аудитория.

Затова ще припомня една мисъл на Исак Паси: „За да изпълни мисията си, една книга трябва да ни покаже един стил и да ни срещне с една проблема.”

Тези две условия напълно характеризират романа „ILLUSIO MAGNA”, публикуван през 2009 г. от белетриста Златимир Коларов. Сега той ни предлага второ издание на същото произведение - очевидно интересът на читателите оправдава това. Четирите части въвеждат латински наименования, добре познати на лекарското съсловие: causa perduta, ad absurdum, intermedio, illusion magna.

Сама по себе си тази класическа условност предполага философска настройка у читателя - той вече е подготвен за едно високоинтелектуално приключение, но въпреки това изненадата му се задълбочава с всяка прочетена страница.

На пръв поглед няма нищо странно, че сюжетоопределящите герои са лекар, журналистка и поет.

Необичайното е именно в стила на автора: той ни въвлича в една извънвремева безтегловност чрез поредица от накъсани, спираловидно преплетени линии на фабулата, които в даден момент се припокриват, повтарят, доизясняват, движени от едни и същи герои.

Причината за формалното разделение на четири е цикличното пресъздаване на една и съща фабула от различни гледни точки, а именно - през погледа на отделните персонажи. Налице е многогласен разказвачески модел: авторът, главният герой - д-р Стефанов, журналистката Антония, поетът Емил.

Всеки разказва едновременно своя вариант на едно самоубийство, проследявайки реакциите на другите участници, като отделният ракурс добавя нови подробности под формата на включване на епизодични герои, психологически състояния, разсъдъчни монолози, халюцинации - въобще сътворява се един имагинерен свят, прилепващ идеално към заглавието Голямата илюзия.

И както всяка илюзия е магнетична, така и този роман приковава читателското внимание не с диалози или с екшън пикантерии, а с могъществото на едно талантливо постигнато вътрелитературно напрежение чрез потока на съзнанието, чрез изграждане на зрима художествена условност, в която героите твърде малко говорят.

Техните траектории се срещат интуитивно, сблъскват се на емоционално, битово и философско ниво, всеки съзнава двойнственото си „аз”: своята уникалност и своята безличност, но зад тях прозират наслоените психически травми от детството, семейни драми или нереализирани стремежи.

Така естествено е изведена и тезата на писателя: невидимата граница между безизходица и перспективност, която всеки сам трябва да визуализира за себе си, все някога поставя живота ни на кантар:

„Осъзнах, че животът е една огромна илюзия, изтъкана от хиляди самозаблуди, от безброй зрителни и слухови халюцинации, плод на нищожните ни, неосъзнати, противоречиви чувства, след които вървим сляпо и се лутаме като мравки, тръгнали да търсят мравуняка след дъжд, защото ако се отърсим от илюзията и осъзнаем истината, няма да има за какво да живеем…”

Това проглеждане, изречено от д-р Стефанов в миговете на катарзис преди акта на самоубийството, е завъртяно няколко пъти от различните герои по пътя на тяхното просветление. И тук се сещам за думите на Тончо Жечев: „Чувството за невъзвратимост е най-тежкото за съвременния човек” (1).

Сякаш наистина моделът на днешния успял човек отхвърля естественото, природосъобразно съществуване и превръща индивида в машина на непостижими илюзии.

Този крах се проектира особено сполучливо в образа на д-р Стефанов: едновременно лекуващ персонаж и лекуван обект - не като човек, а като бройка в статистиката на здравеопазването.

Бих казала, че Златимир Коларов е надникнал дълбоко в сферата на психоанализата, пишейки този роман. Той периодично отваря и затваря различни жизненоважни теми - любовта, егоизма, вината, професионализма като рутина, таланта и реализирането му, секса, страданието, насилието, самодоволството и страха.

И всичко това е втъкано в една завидна поетическа обрисовка - музикалност и колоритност на пейзажа, драматичност на ситуациите, космогоничност и свърхестественост на въображението…

Те не претендират за достоверност, защото никой не е виждал гълъба, който ни отвежда в отвъдното, но всеки знае за него и светлия тунел - „интермедия между Духовното и Тленното”.

Очевидно авторът добре познава тезите на Фройд, Ницше, Хегел и Киркегор, вплитайки варианти на техни трактовки, видени от позицията на 21 век. Една от тях се прокрадва като червена нишка през цялата книга - не зная дали Златимир Коларов е имал предвид мисълта на Киркегор „Моето страдание е скучно”, но точно така безпристрастно и скептично действат и тримата герои: с прикрити емоции, пестеливи жестове и маски на лицата си.

В едно свое есе Георги Марков казва: „В началото беше словото, но по-нататък? По-нататък дойде приказването… Ти не чуваш думи, а дрипи от думи.” (2)

Точно по такъв недоизказан маниер общуват героите - призрачността не е само във виденията им, тя е в реалното докосване, в диалозите им, дори в продължителната връзка: те се срещат, разминавайки се; те не се обичат, а „правят любов”, без да осъзнават, че няма нищо толкова отровно, колкото опитът да се гримира любовта.

А ето как Тончо Жечев характеризира това банално словосъчетание „правят любов”: „Любов не може да се прави, правят се оръдия, сечива, пътища, автомати - нещо изкуствено, вторично, т.е. в този израз се съдържа подсказване, че става дума за нещо, с което се замества любовта, по-точно, което се прави на любов, преструва се, иска да мине за любов, замества любовта.” (3)

Много са морално-философските дилеми, които занимават писателското „аз” на Златимир Коларов. На една от тях той дава превес във финалните страници на книгата: „Не красотата, а добротата ще спаси света… въпреки че съзнавам - много трудно добротата ще спаси света.”

„ILLUSIO MAGNA” е философски текст за сдвоението между писателя и лекаря, представяйки разказ в разказа: единият герой преразказва това, което му диктува другият по един сложен начин на взаимно споделяне, коментиране, хипнотизиране.

Резултатът обаче е великолепна словесна смес - поетично-белетристичен колаж, който трудно може да бъде дефиниран като стил.

Затова ще си послужа с думите на Дончо Цончев, казани преди три десетилетия по повод добрата белетристика въобще: „Колкото по-дълбоко, по-откровено, по-деликатно е споделянето, толкова по-добра, по-висша и по-могъща е художествената проза.” (4)

——————————

1. Жечев, Тончо. „Митът за Одисей”, изд. „Български писател”, София, 1989 г., с. 42.
2. Марков, Георги. „Приказването”, В: „литературни есета”, изд. „Български писател”, София, 1990 г., с. 125.
3. Жечев, Тончо. „Митът за Одисей”, изд. „Български писател”, София, 1989 г., с. 78.
4. Цончев, Дончо. „За майсторството на разказвача”, изд. Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1989 г. с. 94