ЧУДО
ЧУДО
Една светулка ме целуна.
От изненада - свят ми се зави.
В сърцето звънна нежна струна
и грейнаха зелените треви.
Фенерчето й път отвори,
земята цяла стихна и след миг
Вселената ми заговори
на разбираем за света език.
Най-после станах част от нея.
В сърцето звънна нежна струна
и ме накара да запея…
Една светулка ме целуна.
БЛАГОСЛОВ
Обичам бурята, когато
небето разгневено ни връхлита,
светкавиците - разтопено злато -
небесната смълчана пита
пробождат, късат на парчета…
Когато ядно вятърът отвява
гнездата на уплашената чета
на косове сред мокра плява…
Когато след това дъгата,
изчистила небето чак до синьо,
забие във земята двата крака
и ми налее цветно вино…
Тогава сякаш съм новородена,
за нови сънища благословена.
ХИМНИЧНО
Жена съм. И всичко мога. Жито да сея
и в мъжките длани огнище да паля.
С един поглед душата ти да огрея
и вместо с пръсти - с дума да те погаля.
Жена съм. От езика на древните зная
с любов да създавам оная магия,
с която даже от пясък дом да извая
и по-силно от вино да те опия.
Жена съм. Земя и небе в себе си нося.
Почти като Бог съм - в ранобудна зора
един лъч небесен между нас щом омеся,
в един детски вик живота ще сътворя.
МОЛБА
Обичай ме, когато съм щастлива
и роня покрай тебе крехък смях,
кога поостарялото момиче
очите твои грабва пак
и както някога, с ръце крила,
към теб полита като птица бяла,
а ти си онова добро небе,
в което от зори съм залетяла.
Но двойно ме обичай в оня миг,
щом мелницата на живота завърти
над мене камъните тежки
и в душата ми като пелин горчат
неосъществени полети и грешки.
Тогава ласките си не пести -
вземи ръката ми, от болки натежала,
целувай потъмнелите очи…
Не казвай нищо. Аз ще разбера -
красива съм с това,
което съм ти дала.
ЕСЕННО НАСТРОЕНИЕ
Тичат листата, вее ги вятърът,
вихрена песен навярно ги носи.
Спомнят си още зова на щурците
и аромата на сенокоса.
Шушнат листата, влюбено галят се,
пламенен призив на славеи
в танца им чувам.
В ритъма дишат юлските вечери,
лудите нощи още сънуват.
Чакам напрегната,
вслушвам се в себе си…
Моето лято къде ли отиде?
Тихо тъгувам за нещо пропуснато,
Сякаш под слънцето
сляпа
съм минала.
МИРАЖ
Душата ми е странна скитница.
Обича нощите и скришом в тишината,
приседнала на най-далечната звезда,
с наслада слуша Лунната соната.
Тя мрази ярките крещящи булеварди.
Представя си, че е в беседката на Брауншвайг
и че онази Жулиета е, Гвичарди,
а музиката на Бетовен - чашата златист портвайн.
До утрото адажио на глътки пие -
великолепна е Quasi una fantasia!…
Чак призори, самотна пак, при мен се крие
до следващата нощ… И новата илюзия.
ЕСЕННА МЕЛОДИЯ
На ъгъла една цигулка свири.
Танцуват покрай нея есенни листа,
след себе си оставят мокри дири
и с болка лягат на студената земя.
На ъгъла една цигулка плаче
и сякаш че Чайковски, Бах и Менделсон
ни молят да дадем поне петаче
на крехката девойка под сивия балкон.
Но в празния калъф, вместо монети,
настръхнали се вглеждат гладните врабци.
Самотен вятър, сякаш с кастанети,
потропва в клоните на голите брези.
РЕЗОНАНС
„Монолог на камъка” - Елка Няголова
Господи, твоят камък необработен,
недокоснат от грешни човешки пръсти,
къде изчезна?
Защо днес в храма,
с жест невъзможен,
и престъпникът даже се кръсти?
Къде отиде вярата ни в доброто -
да не посягаш към мръсни пари,
да не мразиш,
да помниш, че злото
може внезапно и твоя дом да взриви…
Да обичаш и хромия просяк -
мечтател опърпан,
човек като теб,
вярващ щурец в добри сенокоси,
с литнала мисъл сред волната степ…
В здравия български зид дълголетен
слагали нашите древни предци
камък на Тангра, необработен,
да ни закриля от враг и беди.
КОРЕНИ
„Но няма вест от спящите в пръстта…”
Димитър Горсов
И няма власт над тях!
Духът им е свободен
от примката на дребна суета,
от слепотата на ехиден смях,
от болката на корена, прободен
с кинжалите на завистта…
И мисля си - навярно там, отвъд,
свалил омразните окови на земята,
заситил зейналата в него жажда,
Духът провижда правилния брод
към корена на своя род
и в него лъч от Истина се ражда…
Над хлътнали гробове светлина гнезди,
процвилва кон и в раснещи треви
покълват новите звезди.
ЗАДУШНИЦА
Не искам в този ден сълза да ми рисуваш,
попила мрака на нощта, мъчителна -
като сърна, надвесена над тъмна урва,
в сърцето с няма, тежка въпросителна.
Сега ми нарисувай пъстроцветна есен
с широк и слънчев път към топлата й пазва,
че днешният ми ден е сив и някак тесен,
разяжда вярата за утре гнойна язва.
Рисувай с четка по небето весел вятър,
накацали по облаците гълъби,
и катеричка в илюзорния театър
как сбира падащи звезди наместо жълъди.
Платно за бъдещите дни развий пред мене,
на есента в душата четката топни -
не давай на мъглата багрите да вземе,
с кафяво и със златно нарисувай две очи,
които обещават на Всемира далнината,
на новите мечти живителното зърно…
И дом ми нарисувай, сливащ двата свята,
да мога в него, сине, пак да те прегърна.
