Любен Панов

Из „Днес” (2018)

БАНКОМАТЪТ

На всяко седмо число от месеца пред един и същи банкомат, в едно и също време, се редим едни и същи хора. Може да се каже, че се и познаваме - като че ли да се отчете, всеки кротко си брои, обърнат с лице към опашката. Прозрачност, нещо като декларация пред Сметната палата. Десет по двайсет, най-много шест по петдесет, някъде и осем по петдесет, ама такива остават най-назад, да не ги одумват другите.
Гледам, днес върволякът се е провлачил до отсрещния тротоар. Белобрад старец е окупирал металния робот, вторачил се е насреща в процепа, където се строяват парите за празничната проверка, и не мърда. В лявата си ръка мачка няколко банкноти, в дясната държи щанга за автомобилни гуми. Вероятно колата му е наблизо. Пет, десет, петнайсет минути… Дядото явно не усеща, че зад гърба му започват да пукат първите пушки на революцията. Или пък тези пушки въобще не го интересуват.
- Дядка, това да не ти е Йерусалим бе, хайде изнасяй се, за да не те изнесем ние.
Чакайте, викам на „колегите”, така няма да стане, някакъв зор си има човекът с електрониката. И внимателно пристъпвам отстрани.
- Господине, да ви помогна с копчетата, ако трябва. Или запецна нещо, чакате да ви излезе картата?
- Нищо не е запецнало. Чакам да ми излезе онзи зад гишето.
- Не ви разбрах…
- Онзи, дето ми дава пенсията… Той да ми излезе чакам…
- Разбирам ви, но той никога няма да излезе, нали знаете…
- Тогава аз ще вляза!
Само видях как щангата се издигна над главата му и трясъкът от разбития банкомат изправи на крака населението от близката сладкарница…
Дойде полиция, завързаха го, прибраха го…
Тълпата забрави за какво се беше наредила и започна да обсъжда в Карлуково или в Петково ще заведат човечеца. Онзи с бейзболната шапка с обърната козирка, изглеждащ мускулно силен от телевизионната си информираност, отхвърли и двата варианта, защото в Карлуково започнали да ги пускат на улицата заради липса на катък, а в Петково се отивало само с връзки заради кислорода. Пък нашият герой си е редовен пенсионер с дебитна карта, така че…
Горчиво ми стана… Дядото си имаше едно кротко желание и то като не се изпълни… го прибраха. А и защо пък, защо да не го заведат него, гражданина на тази държава, да се срещне с онзи „зад гишето”, дето е определил пенсията му…
Изглежда, че най-младият между нас беше прочел мислите ми.
- Няма смисъл, приятелю, няма смисъл… Аз видях как му прибраха и щангата…

ВИВАЛДИ В ПЛОВДИВ

Величава с интериора си зала от стари времена. Вивалди не знае, че залата не е пригодена за музика. Привлечен е от нейната притихнала в годините красота. Влиза с няколко цигулки, прилепени до брадичките на талантливи деца от цялата държава.
Признат от вековете за лирик, маестрото рецитира своята поезия в ноти.
„Четирите годишни времена”.
Известно е, че ако човек умее добре да слуша, в тази творба може ясно да долови ромоленето на рекичка. /В нашия случай пролетна Марица./ Песента на птиците може да долови. /Тук песента на птиците, накацали върху основната фигура от Паметника на съединението./ Кучешкия лай. /В родната му Венеция може и да няма, но в центъра на този град дал бог кучета./ Бръмченето на пролетния комар също. / При нас защитен природен обект./ Тътена на лятната буря. От нервните ли е, слушателят може да долови и песните на рано пийналата компания, окупирала пейките около бившия щаб на Втора българска армия.
Да, всичко това се случва. Освен лириката на творбата, за нахлуването на звуците в чувствата на слушателя са помогнали и двете широко отворени врати на великолепната зала. Входната и вътрешната. Най-вече вътрешната, „летящата врата”. Дългите години служба на офицерите с пагони от картината насреща вече не й позволяват да лети. И тя със скърцащите си пружини пухти и залита, заплашвайки да затисне всеки, посегнал да я затвори. Като амортисьора на стария ми опел.
Цигулките изплакват последните акорди на „Годишните времена”. Заедно с тях Вивалди напуска залата и се спира за миг пред царската каляска - експонат във фоайето, изложена на течението между двете врати. Вглежда се в стария герб върху каплата. Едва сега маестрото разбира, че е попаднал в държава с пети сезон, непознат още за изкуството. И тъжен загръща болните си гърди с връзка нотни листове, излъган от собствената си творба…

ВОНЕЩИЦИ

Не съм специалист, но персонално съм потърпевш от тези зелени буболечки. Те допълзяха в последните двайсетина години и ми опоскаха цялата представа за култура, бит, вестници и телевизия, политика и социум въобще. Затова ги познавам детайлно почти.
Установено при тях е, че и женските, и мъжките индивиди са от един клас - „Членестоноги и членестоглави”.
Женските от своя страна се делят на няколко подкласа - „Лейдибитки”, „Плейметки”, „Силиконки”, „Монокинки”, „Мисбългарки” и още няколко. В съвсем млада възраст, след като се пръкнат от пашкула, тези буболечки, залепвайки се за калниците на луксозните лимузини, допълзяват до по-голям град . Целите им обаче са по-високи - когато се ококорят и крилцата им позакрепнат с финансовата помощ на медиите, да могат да прелитат безпрепятствено от телевизия в телевизия и от конкурс в конкурс, издържайки се от своите благодетели чрез участие в бигбрадъри, ферми и кьорсофри, наричани купони.
Най-опасни са, когато се лепнат за крачола на някой от телевизионните водещи. Телезрителят трябва да знае, че от този момент нататък отърване от нашествието им няма. /В такива случаи не се препоръчва изхвърлянето на телевизора от балкона, защото изпадналите от неговото съдържание буболечки имат способността да се мултиплицират и генномодифицират в идоли за вашите деца, а много от тях - и във висши служители от държавната администрация./
Мъжките индивиди от клас „Членестоноги и членестоглави” наглед са по-малобройни, но това усещане е лъжливо до момента, когато жълтите павета на по-големите градове у нас позеленеят от техните паради в защита на еднополовите бракове. Плътно долепени един до друг като в танго на Мартин Занзар, впили рогче в рогче и преплели богато татуирани ноги и глави в дълбок унес, по няколко пъти в годината те изразяват и демонстрират твърдата си решимост за индустриално решение на демографския ни проблем само чрез опрашване, без намесата на каквито и да е други природно биологични методи.
В тяхната природа, също както и при женските индивиди, е заложен вечният стремеж към медийна и площадна изява с едничката цел да бъдат забелязани и поканени за събеседници или участници в предавания, или пък за платени шоумени в различни политически сдружения.
Най-предприемчивите от тях стигат до високи постове в законодателната и държавната власт, където специален закон ги защитава от действието на всякакъв токсичен и най-вече медиен спрей.
Не ги настъпвайте. Тогава започват нетърпимо да вонят. Оттам носят и името си - „вонещици”.

ДЕТСКИ СПОМЕН НА КОЛЕДА

Детски спомен. Не го търся, но той си идва нетърсен всяка година на този ден.
Тати точи ножовете. С едната ръка аз въртя точилото, с другата поливам с вода съскащия диск на бруса. Нямам трета, с която да трия сълзичките. А те си текат, защото само след минути дворът ще се втрещи от жестокостта на тримата мъже и писъка на изненаданото животно. Ако ме запитат в този момент, не мога да кажа защо е плачът ми - дали е от жал, или е от страх към чичковците, които точно днес не изглеждат толкова добри, както изглеждаха среднощ, облечени с коледарските си наметала и сури калпаци: „Ой, Коладе, мой Коладе, роди ми се Боже чедо…”
Измъкват го от кошарката му и какво става по-нататък разбирам само от ужаса в погледа на кучето, защото вече предвидливо мама ме е скрила зад прозореца на горната стая, където сме се прегърнали с четирикракия си приятел. От там виждам само как тати се прекръства. Устните му помръдват и сигурно изричат „Прости ми, Боже, за тебе го правя, в твое име го правя…” Знам, че е това, защото съм го питал. Ритуал. Така се казвало.
После огънят се разравя и посред дъжда от искри, върху жарта се хвърлят почти живи късове месо. Едно широко шише с ракия и бакърче с вино започват кръстоската си сред насядалите около огъня яки мъже, вече със зачервени от празничното веселие лица. Докато се стъмни и свраките вече са приключили с угощението си, оставили без охота на мира подхвърлените им на плета кървави дреболии, които утре, на светло, ще отмъкнат към близката гора.
„…Е, хайде, честита да ви е Коледата, здраве да бъде в семействата ви и берекет в хамбарите. Благодарни сме за помощта ви… Ама внимавайте, докато се приберете, че снегът е натрупал…” Колачите стабилизират походката си ръка за ръка и отвръщат в един глас на мамината грижа: „Бог е с нас, защото и ние сме с него. И днеска ни е свидетел, че славим неговото име… Всеопрощаващ е Той, нашият Бог, стопанке…”
И отеква зад портата надолу по селската улица гърленото им и всеотдайно „Ой, Коладе, мой Коладе, роди ми се Боже чедо…”
Сега, макар и на много повече от тогавашните години на моя баща, на този ден отправям взор нагоре, за да попитам: „Наистина ли прощаваш всичките ни лъжи, Боже, които изричаме все в твое име? Ако не Ти, тогава кой ще ни съди за тях?”
Знам, че пак няма да получа отговор. Защото само след няколко часа със свещ в ръка ще честитя Първия рожден ден на Божия син. А после, вече като дете, ще се скрия зад прозореца на горната стая, за да не чувам и виждам злините на хората, забравили за проповядвания от Него самосъд.

ДРУГАТА СВЕЩ В „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ”

Всъщност, в този филм аз не виждам само една свещ, както го правят кинокритиците. Има и друга. Горя дълги години след неговото създаване през 1964-та. Иска ми се да вярвам, че гори и днес, въпреки тарапаната от най-младите ни кандидати по тъй „лесната” вече за тях пътека на оскарите. Тя е малко по-различна от свещите, за които се пише в киносписанията.
Като тръгнеш от центъра на града нагоре по хълма Света гора, на самия завой преди да ти се открие университетът, има /имаше?/ няколко заоблени от скалите квадрата земя, трева и ниски храсти. Изглежда ти нос на огромен кораб. Изправиш се там и половината Търново пред тебе, долу. Царевец, Трапезица, църквата, махалата Асеневци, повитата Янтра… Само Въло Радев си знае защо е избрал точно това място, за да го обрамчи с бутафорна телена ограда и да го отреди за любовно гнездо на Лиза и Иво. „Градината с прасковите.”
По мое време си стояха даже и заритите за случая дръвчета - обрулени вече от северняка, голи, без листа, но за нас, минаващите покрай тях, тъжни свидетели на филмовата драма. И ние винаги спирахме там. При Лиза и нейния Иво. Да отдъхнем от потния преход, но и да вдишаме от времето на разказа, настанил се задълго в сърцата ни… Винаги ни посрещаха и подслоняваха двата камъка, останали от декора или донесени от близките скали незнайно от кого. Сядахме върху тях и се взирахме на воля в миналото.
Нямаше и година от появата на филма по екраните, когато в една сутрин на есента върху камъните заварихме красиво изписани букви. Върху единия - „НЕВЕНА”. На другия - „РАДО”. Длетото на неизвестния художник беше преименувало Раде Маркович на Радо… Малко по-напред, по средата между двата камъка, строшена стара стомна, пълна с пясък от близката скала, крепеше още неизгаснала свещ…
И кръстиха веднага тази градинка „Изповедалнята”.
В привечерите на всеки ден, когато си тръгвахме надолу, обратно за града, неотменно виждахме два прегърнати силуета, надвесени над горящата свещ. Може в такива минути да е нямало и никой, но ние виждахме там Невена и Радо и мълком им се покланяхме за топлината, която бяха оставили завинаги в младите ни души…
Когато и да е ставало дума за тях, аз почти сатанински съм одобрявал ранното им отпътуване от нашия свят. Защото, ако ги имаше днес, съвременните любители на българското кино щяха да знаят много повече за верижките на домашните им кучета, отколкото за чувствата, проникнали от тяхното изкуство в душите на редица поколения.
Всъщност - задачата на истинското кино…

ЕДИН АГЕНТ НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ

Не се шегувам. Тъй като днес писателят Георги Райчевски празнува своята 78-годишнина тайно, събирайки се в едно кафене с неколцина субекти като него, това ми дава повод да открехна едното крило на прозореца, зад който той крие непознатата за по-младите, но истинска част от своя лик. Чрез снимки, предоставени ми от новите служби за сигурност.
За празника Райчевски е избрал кафене с три маси. На едната той и сътрудниците му, на другата олигарси и охрана. Третата е оборудвана с дентална лап-топ апаратура, зад която в стенд-бай положение стои и чака зъболекарка. За всеки случай, ако пържолите се окажат от бизон. Така правят само големите, а Георги е от тях.
Кой навремето подозираше, че „Гранд кафе Кристал” е изкусно направен донос за пловдивската интелигенция? Вярно, тогава Методи Андреев още не беше влязъл в политиката, но колегите на писателя също са могли да се досетят за това, вместо да го хвалебстват и преиздават няколко пъти. Кой от известните е влизал в „Кристал” и какво си е казал с другите, кой си е пийвал на муфта, кой какво стихотворение или картинен щрих е сътворил върху изцапаната от шопската салата салфетка… Оставало е само вместо предговор, на първата страница на книгата си Райчевеца да напише с подчертан курсив: „Донасям ви, другари инспектори, че оставащите в летописа на Пловдив негови граждани…в последно време свършиха тези и онези гнъсни работи…”
Ами „Пловдивска енциклопедия”?! Да бе, енциклопедия, но се вгледах в нея едва днес, когато не ме покани в мизерното си кафене на тайната среща, та се сетих що за енциклопедично и изследователско е написаното в нея. Шест или седем издания. Цели 475 страници /не знам колко стотици са статиите в нея, защото до толкова не мога вече да броя/. Представяте си какъв огромен масив от лични данни е това! Като е започнал от „А”, та е завършил на „Я”. Имена, обекти, събития… Досиета. И всичко под ножа на доноса, маскиран като невероятно полезен за поколения напред многогодишен труд… На титулната страница авторът също не е написал „Донасям ви, другари и господа /защото има и нововремци в нея/, че тези данни ще ви служат още поне 100 години…” Но то се подразбира, има си хас!
За 40 години, откак се познаваме с този човек, сме се скарвали поне 400 пъти. Колега във вестниците, редактор на първите ми две книги, пътеводител до любимото му родопско Славейно. Веднъж, под Рожен, го гледам с бинокъл в ръка. „Откъде е това шпионско оръдие, бе, Гошо?” „Тайна!” „И какво наблюдаваш, ако не е тайна?” „Тайна, бе! Да речем, че ти избирам пътя към Европа! По-добър да е от тези калдъръми” А беше насочил далекогледа към границата ни с Гърция. „Че аз не мисля да бягам.” „Други могат да те доведат до тази мисъл, така че…”
На връщане пукаме предна дясна на колата.
„Абе нали уж ми избра магистралата, пък то пак пирони по пътя…”
„Ще свикнеш, имаш още три гуми.”
Преди няколко години стана носител на националната награда за журналистика на СБЖ - „Златно перо”. Викам му: „Гошо, остава да ти връчат и „Златната топка” като на Стоичков.” Погледна ме не толкова дружелюбно. Защото моето лично мнение бе, че това няма как да стане. Левият му крак беше започнал да залита надясно, а пък десният още не беше добре трениран …
Както и да е. Аз викам да му простим досегашните „агентурни предизвикателства” и да му честитим рождения ден, защото каквото и да правим, не можем да изтрием или унищожим написаното от Георги Райчевски, адресирано до всички нас - читатели и приятели. То си остава за негова сметка, обаче, ако питате Методи… Но за ползу роду.

2017, 17 февруари.

/Б.а. Георги си отиде завинаги от нас същата година, в самото навечерие на Деня на будителите./