Галина Ганова

разкази

ХРАНИ КУЧЕ ДА ТЕ ЛАЕ…

Тревожната пулсираща светлина на буркана прогони мрака над провинциалния град. Линейката прелетя по задремалите улици и спря пред общинската болница. Докато шофьорът и дежурната д-р Петрова сваляха възрастната жена през задните врати, откъм Спешния център се появиха двама санитари с носилка.
- В съзнание е. Но е изгубила много кръв. Раната на главата е дълбочка. Карайте я бързо в манипулационната - разпореди се лекарката.
- Чакайте, нищо ми няма. Сама ще ида - пророни бабата и тръгна към входа.
- Кажи ни сега как се казваш и на колко си години, та да те запиша - обърна глава към охкащата старица медицинската сестра.
- Върба Стойкова Тодорова. От Горно бърдо съм. А напролет ша навърша осемдесет и пет години.
Междувременно д-р Петрова приключи прегледа на главата, почисти позасъхналата кръв и нареди на сестрата какви инструменти и лекарства да приготви.
- Малко ще потърпиш, трябва да зашием скалпа ти. Няма да те боли чак толкова много, защото мястото още е изтръпнало - обясни тя на бабата.
- Няма да ма шиеш, докторке! То само ша зарасте, като вържа отгоре забрадката. Ти само кръвта почисти - скокна от кушетката Върба - И да си вървя, да видя какво е станало у дом…
- Никъде няма да ходиш, без да те зашият! Сядай тук и стискай зъби! Не можеш да се видиш, ама скалпът ти прилича на разлепена джапанка, ще стане някоя инфекция, та бързо ще те вкара в гроба. После докторката ще е виновна, че те е пуснала да си тръгнеш… - скастри сестрата на бърза ръка непокорната баба.
- Кой те подреди така? - попита д-р Петрова и посегна към приготвените инструменти.
- Никой, паднах по циментовите стъпала пред къщата.
- Сама ли? За раната на главата това може и да мине, ама какво ще кажеш за синините по гушата ти? Сякаш някой те е душил…
- О-о-ох, мале, не питай! Оставете да си умра! - зарида старицата и тръпка премина през дребното й съсухрено тяло - Майко, майко-о-о-о, прибери си ме при тебе, майко-о-о! Стига ми тоя живот! Па то живот ли беше - да си ме удушила още кога си ме родила.
- Хайде, стига! Успокой се! - сложи ръка на рамото й опитната лекарка - Какво му е на живота ти? Малко хора доживяват твоята възраст и то в добро здраве, като твоето. Виж как си ти подхожда името - Върба - като върба си вита, жилава и дълголетна - засмя се д-р Петрова в опит да прогони черните мисли от главата на пациентката си - А проблеми и несгоди днес всеки си има. На никой не му е лесно…
- Млада си, мале, та не знаеш колко по-лошо може да бъде! В каква мизерия сме живели някога… А язе какво съм видела… - изстена Върба.
Родила се в началото на трийсетте години на миналия век. Била петото дете в бедно селско семейство. Живеели в кирпичена къщурка с две стаи. Във всекидневната спели родителите й, а в другата одая тя и четирите деца, родени от първата жена на баща й, която пък починала при раждането на поредното бебе. Върба вършела от малка наравно с другите и полска, и домакинска работа. Тежко било детството й, но още по-тежко станало, когато старият й баща починал, малко след края на войната. Полу-братята й се оженили и напуснали старата къща. На девойката се паднало да догледа майка си и да се грижи за прехраната й. Запустяла бащината нивичка, непосилна била тази работа за Върба, мъжка ръка трябвало. Та ходела на заможни хора в селото на нивите да жъне, пари за хляба да изкарва… После дошла национализацията, та и без нивичка останала, и майка й починала. Задомили се дружките й, деца народили, но нея - безното сираче, никой от селото не поискал. В онези години, на двадесет и пет, хората я смятали за стара мома. Затова не се замислила много, когато един шивач от съседното село, оттатък Огоста и предложил да се оженят. Събрала скромната си покъщнина и заминала с него. Но минали - неминали две седмици, мъжът й започнал да не се прибира по цели нощи вкъщи, а щом го попитала къде ходи, затрупвал я с ругатни и заплашително вдигал ръка над главата й. Минала още седмица и той предложил да отидат в родното й село, да се види с роднините. Вървели пеша, прекосили брода на реката, а когато навлезли в гъстата гора, шивачът си плюл на петите и се изгубил сред букналата шума на цъфналата смрадлика… Викала Върба, търсила го, но от него ни вест, ни кост. Двоумяла се към кое село да тръгне - досрамяло я да иде в родното и да каже как са постъпили с нея, та се върнала през брода у свекърва си. Вторият месец от брака на Върба й донесъл нови неприятни изненади. Селските клюкарки отворили очите й: имал шивачът голяма любов с разведена жена. Майка му и баща му не я приемали за снаха, не искали дори да чуят за нея и двете й деца. Затова двамата влюбени измислили този коварен план - да се ожени шивачът за месец-два, а после да натири невестата си. Така и той щял да влезе в кръга на разведените, а свекърът и свекървата ще бъдат принудени да се примирят и приемат голямата му любов…
Преглътнала този горчив хап Върба, поплакала, пък събрала вещите си и сама се прибрала в родната кирпичена къщичка. И тъкмо се изправила на крака с надеждата, че неприятностите й са свършили, Съдбата й стоварила нов тежък удар. След два месеца разбрала, че под сърцето си носи отроче - от шивача. Не искала спомен от него, пък и как да гледа дете сама? Себе си едва изхранвала. Хората все още с пръст я сочели, а на детето й … копеле щели да викат! И тъй като нямала пари за лекар, отишла през две села в трето, при някаква бабичка. Тя й направила аборт, хей така, по бабешки - с вретено! Върба получила кръвоизлив… едва оживяла!
След няколко години станала жена на стар ерген, който я отвел в Горно бърдо. Хванали се на работа в ТКЗС-то, построили си къщичка с две стаи и зачакали дете. Но то все не идвало… Годините се нижели, младоженците прехвърлили четиридесетте, а бебе нямало. Така след дванадесет години безплоден брак, осиновили момченце - Влъчко.
- Добре, бабо Върбо. Разказа ни живота си, а най-важното премълча: Кой ти счупи главата и кой те души? - прекъсна я д-р Петрова, докато поставяше последния конец от „бродерията” на скалпа - Виновникът трябва да бъде наказан!
- Няма да ви кажа, мале, че ако се разчуе, ша дойдат от лудницата и ша ми го вземат!
- Кого, бабо Върбо? Мъжът ти жив ли е?
- Жив е, ама не ма бутна той! Синът ни Влъчко! - захълца старата жена и скри лицето си в шепи - Цял живот всичко за него правихме, нищо да му не липсва. Добро момче беше, работливо, ама така и не се ожени. Пък като наближи четиресетте, нещо му стана. Наследствена болест било, ми рече комшийката. Нещо не е наред с главата. Като го взехме храненик, откъде да знаем какъв му е соят? Тогава никой нищо не ни каза… - изплака на глас мъката си баба Върба - От няколко години се затвори вкъщи, стои, пие и пуши. Пенсиите ни за цигари и пиячка отиват, а ако не му купим, посяга да ни бие. Той ме бутна по стапалата, ама не казвайте, щото ша дойдат от лудницата да ми го вземат. Какво да права после без него, от малко куленче го гледам…
Час по-късно д-р Петрова пушеше цигара в лекарската стая, а в главата й се боричкаха противоречиви мисли. Кое е правилното решение? Раздялата на майката със сина щеше да е тежка, тъй като Влъчко бе единствения стимул за живот на старицата. Но младият мъж бе станал опасен и за двамата родители, а следващата проява на агресия може да се окаже фатална за някой от тях…
- „Храни куче да те лае” е казал народът - едва чуто изрече д-р Петрова и загаси бавно фасът в пепелника - И още: „Всяко дърво си има червей да го гризе” - прошепна на себе си тя и набра номера на психиатрията…

КОНЯТ СИ ЗНАЕ ПЪТЯ…

Бързият влак от Видин за София наруши следобедната дрямка на Врачанския Балкан. Усилващото се равномерно тракане на колелетата прескачаше прошарените храсти край линията и притихваше в полите на планината. След още миг черното му тяло се появи зад завоя и стремглаво се понесе по последната права отсечка преди големия град…
- Ето го, идва! Готов ли си, Бари? - потупа малкият Страхил гривестия кон по врата. Породистият жребец разбиращо извърна глава към приближаващата „хала”, разтърси дългата си абаносова грива, изпръхтя и зари нервно с копито в пепеливата земя.
- Ди-и-и-й, Бари, дий! - смушка хлапакът с петички състезателния кон, когато влакът се изравни с тях, а свирката му разцепи есенния зной и пъстроцветната премяна на Балкана… Силен и бърз като вятър, Бари препусна внезапно в галоп, вдигайки след себе си прашна завеса. Приведен към развятата му грива, Страшко здраво стискаше в ръцете си късо прихванатите юзди и миг след миг хвърляше бързи погледи към движещия се успоредно локомотив… - Давай, Бари, давай! Няма да ни бие! -тупна с разперена длан момчето хълбока на коня и доволно се усмихна на изоставащия влак. Километър надолу, където коларският път правеше завой за да пресече линията, младият жребец и малкият ездач вече имаха двайсетина метра преднина.
- Сто-о-о-й! - дръпна рязко юздите Страшко пред спуснатата рампа. Бари се изправи за миг на задните си крака, изцвили възбудено и отново зари с копито в прахта. Влакът профуча покрай тях, а щастливото момче гордо помаха с ръка на машиниста и любопитните пътници, подали глави от прозорците да видят неочакваното представление в крайградския квартал…
На следващия ден към обяд бащата на Страшко - големият Страхил - впрягаше Бари в каруцата, когато в двора внезапно се появи момчето.
- Какво правиш, тате? - притеснено попита то.
- Отивам оттатък линията да докарам трийсетина бали слама.
- Ама, тате, в обора има седем коня! Защо си впрягаш точно Бари? Той е шампион в региона, а не товарна кранта! - възрази хлапето.
- Шампионите трябва да тренират непрекъснато, синко! Малко натоварване ще му дойде добре, да не губи форма. Откакто минаха кошиите, цяло лято все около язовира го водиш - това не са тренировки, а разходки… Така няма да вземете пак купата напролет!
Малкият Страшко не каза нищо. Сведе глава уж виновно и примирено, но всъщност искаше да скрие от погледа на баща си хитрата усмивчица, озарила лицето му…
Няколко часа по-късно Бари теглеше каруцата в ленив тръст по прашния път през ожънатите ниви. Старателно наредените бали приличаха на пирамида, на чийто връх уверено седеше Страхил. Поуморен и запотен, с ръце на тила, той се радваше на лекия есенен ветрец и шарения Балкан, никнещ изведнъж оттатък равните ниви и криволичещата рекичка… На душата му беше леко и песенно, и той засвири с уста позната игрива мелодия. Доволен бе от свършената работа, циганското лято бе в разгара си, а Бари си знае пътя към дома… Дори от юзди нужда няма…
Но изведнъж жребецът спря и наостри уши, запръхтя и зари с копито…
- Дий, Бари! Товарът е лек, не го усещаш даже! Пък и колелата са гумени, от Мерцедес, не се глези! Дий! - подкани коня Страхил - Какво ти става, бре момче?
Бари извърна озъбена муцуна към каруцата, изцвили протестиращо, после плъзна поглед по железопътната линия, откъдето идваше засилващото се ритмично тракане на влаковите колелета… А когато след миг от завоя се показа локомотивът и ехото от свирката се блъсна в полите на Балкана, сякаш фурия, жребецът полетя в най-бързия си галоп по коларския път…
- Сто-о-о-й! Бари, стой! - крещеше Страхил, докато се опитваше да хване юздите на коня и да се задържи на сламения си трон. Но Бари въобще не мислеше да спира! Състезателният дух се бе вселил в силното му тяло, адреналинът бе на максимум, как ще се остави на тази „хала” да го победи! Летеше той стремглаво напред, а талигата подскачаше от най-малката неравност по пътя, отлепвайки се от земята. Страхил едва успяваше се задържи на върха, докато балите една по една излитаха като гумени топки и изчезваха в кълбовидната димна завеса след каруцата.
Бари спря така внезапно, както бе тръгнал, едва когато финишира пред рампата, заедно с влака… Машинистът се превиваше от смях, хванал главата си с ръце, а развеселените пътници сочеха с пръст селския път, осеян в слама… Когато Страхил се опомни, седеше на дъното на каруцата, а до него се мъдреха само три бали…

С ВРЪЗКИ, ЗА ПО-БЪРЗО…

Малко след седем и половина Дамян зави по неотъпканата пъртина покрай сградата на КАТ. В късите дни преди Коледа студеното слънце не бърза да вдигне глава над хоризонта и макар, че стрелките хвърчаха, а денят напредваше, тъкмо се съмваше. Въпреки ранния час, пред все още затворените врати вече се бе оформила опашка от зъзнещи граждани, пристъпващи от крак на крак сгушени в топлите си палта. „Майко-о-о, тия тука ли са спали, брей? - плесна се по челото Дамян, когато забеляза тълпата - А аз си мислех, че ша бъда пръв. Цела година не са намерили време да подменят шофьорските си книжки, последния момент чакат. Кви хора само!” - мърмореше той докато напредваше внимателно по хлъзгавата пътека с разкрачена моряшка стъпка и ръце в джобовете. И тъкмо когато оглеждаше гърбовете на стоящите пред него, да открие познат силует, че лаф да стане, някой го потупа по рамото.
- О-о-о, Пепи, кво праиш тука бе мойто момче? Ще измръзнат наболите мустачки! Бегай вкъщи на топло! - разсмя се на остроумието си Дамян.
- Ами какво - изкарах тия дни шофьорските курсове, та дойдох да си поръчам книжка. Пък то каква опашка само! Цяла година пишат по вестниците и подсещат шофьорите по телевизията да си подменят документите по новите образци, ама кой да чуе - все има време, има време, та сега в студа - на опашките!
- Ама, виж сега кво: пролетта има работа по село. Леля ти Маргарита изгина с мотиката треви в градината да чисти. Съревновават се с комшийката, коя повече пипер и домат ша насади. А па ние с мъжо й докато ги гледаме, обърнеме по една ракия няколко пъти под клоните на петровката… А летото - жега бе братче! Идвах веднъж до тук, имаше десетина човеци пред мене, почеках малко, почеках, ама у тоя пек и задух бира се пие под орехова сенка, не се стои на опашка! Е сега е най-сгодно, че нема работа. Верно, хладничко е, ама аз съм си уредил нещата - с връзки съм! - смигна заговорнически ухилен Дамян - Докато ми стане студено, ша ми земат документите и после ако знааш кво ме чака у нас, мале-е-е-е, свински хапки с вински капки… Тръшнахме свинята от ония дни - потри с ръка влажните си устни Дамян и преглътна сладострастно - А, отвориха гишетата, влизат вече. Айде, ша са видиме некой друг път. Поздрави баща си и му кажи, че требва да опитаме виното му, че иначе ша вкисне…
- Нема да ви пререждам, само да вида една жена тука ли е - обясняваше Дамян на възмутените граждани, докато си проправяше път с лакти между тълпата в топлия коридор - Латинке - размаха ръце над главите на хората той, когато се изравни с първото гише. По всичко личеше, че служителката не го бе чула и Дамян повиши децибелите, повдигайки се на пръсти, че да му се види цялата глава - Латинке, Латинке ма!
- А, Дамяне, бегай у кафето, ей сега ша дойда! - отвърна зад гишето закръглена жена с тъмна коса и езерно синьо-зелени очи, след което зарови маково червените си маникюри в документите пред себе си.
Доволен, че работата върви по план, Дамян приседна с димящо кафе на масичка в задименото помещение. И тъкмо когато допиваше топлата напитка, в кафенето влезе Пепи.
- Ти тука ли си, чичо Дамяне? Рекох да си взема топъл чай, хем гърлото да си стопля докато ми дойде отвън реда, хем ръцете. Ти докъде стигна?
- Всеки момент ша дойде жената!
И тъй като тя не се появи в следващия половин час, Дамян отново разбута хората в коридора, пред гишето.
- Латинке, Латинке - размаха той високо вдигнатите си ръце, изправен на пръсти.
- Сега, сега идвам, Дамяне, бегай у кафето! - отвърна енергичната жена и отново зарови пръсти в чекмеджетата.
В следващите два часа връзкарят изпи още две дълги кафета и изпуши половин кутия с цигари. Хора влизаха и излизаха, но Латинка така и не се появи на вратата. Но за това пък малко след единадесет Пепи се ухили срещу него:
- Още ли си тук, чичо Дамяне? Аз минах!
- Абе, знам ли кво стана, требваше отдавна да сме свършили работа и вече да си пийвам винцето у дома. Требва да отложа за по-късно свинските хапки и винските капки… Я, докато ида да я викна, ти донеси по едно малко, на самообслужване е. Нали книжка си взел, требва да почерпиш за здраве и безаварийно каране!
Този път Дамян се провря лесно през оредялата опашка и лъсна направо на гишето:
- Латинке, кво стана ма, Латинке?
- Мале-е-е, Дамяне! Ми неколко пъти тръгвам към тебе, ама все ме връщат! Толко много народ - и тоя да оправа, и оня да оправа, и накрая те забравих! - хвана се за главата Латинка - Иди у кафето, идвам!
- Жени! Една работа има да свърши днес и нема да я среди като хората! Забоварила ме! - оплака се на Пепи Дамян, докато обръщаше гроздовата.
- Е, аз ще си ходя, че мина обяд. И ти сигурно скоро ще си тръгнеш. Хайде, ще се видим някой друг път - рече момчето и си тръгна.
В края на работния ден, към четири след обяд, Латинка седна зад паравана и запали цигара.
- Най-после свършиха! Сега им дошло яйцето до дупето, та се сетили да дирят полог. Цяло лято нямаше на кой шамар да удариш на гишето. Такава ни е сичката работа! - измърмори тя на колежката си и дръпна от цигарата - Мале-е-е! Дамян! Съвсем го забравих. Сигурно си е отишъл, няма да чака цял ден, я! Ще ида до барчето да си взема поне кафе с вафличка, че днес нямах време да сложа нищо в устата си…
Навън късият ден клонеше към своя край и само отблясъците от снега разреждаха падащия мрак. В коридора вече нямаше жива душа, хората се бяха разотишли по домовете си. Латинка тромаво прекрачи прага на празното кафене и уморено се подпря на барплота.
- Голяма лудница беше днес, а? Не си идвала цял ден! - заговори я барманката - Все, все е било, ама като тези дни… В новините казаха, че след Нова година почват да глобяват водачите със стар образец книжки и виж ги - всички идват. На българина трябва да му бръкнеш в джоба, иначе няма оправия! Пък един днес цял ден чака, чака, пи кафета, пи ракии, кого чакаше не го попитах, ама ей го - още е тук! - захили се момичето, а Латинка извърна очи към масата в ъгъла. На нея, положил главата си между няколко празни чаши, препълнен пепелник и набор неподадени документи, като бебе спеше почерпеният Дамян…

РИБАТА СЕ ВМИРИСВА ОТ ГЛАВАТА…

Всяка прилика с лица и събития
е случайна…

- Влезте, госпожо - рече костюмираният служител докато отваряше вратата пред смутената дама - Настанете се, сега ще повикам господин Иванов - добави той небрежно отпуснат на дръжката. След миг бравата щракна зад гърба му.
Останала сама, госпожата трескаво приседна на най-близкия стол и заоглежда наоколо. Стар диван под прозореца, срещуположни бюра и три стола… Не след дълго вратата отново се отвори и въпросният господин Иванов връхлетя с бързи крачки. Гьонените му подметки отекнаха набито по стария паркет, а едрото му тяло се стовари тежко на стола зад бюрото.
- Така-а-а. Вие сте…? - повдигна въпросително вежди шефът на „Басейнова дирекция” и едва тогава потърси с поглед жената.
- Ами, казвам се Иглика Стоянова - искали сте да ме видите.
- А, Иглика. Да! Подали сте жалба на Зеления телефон. Какви са вашите претенции?
„А-ха-а, ето защо съм им потрябвала”, помисли си Иглика. Няколко дни по-рано тя и семейството й поеха по атрактивната екопътека с раници на гръб. Маршрутът криволичеше срещу течението на малката рекичка, извираща два-три километра нагоре - под билото на планината. Есенното слънце все още щедро раздаваше лъчите си и обещаваше топъл и приятен ден за разходка.
- Къде ще си направим пикник, мамо? Чак тогава ли ще хапваме? - питаха децата и припряно бързаха напред.
- На поляните, при извора на рекичката. Но първо трябва да минем под водопада.
Той се появи внезапно. Изведнъж, посред гората. Дърветата бяха заменени с огромни камъни, върху които се изсипваха нежните пръски на водата, падаща отвесно от шейсетина метра. Впечатляващата гледка закова малчуганите на място с вдигнати нагоре главици и сочещи пръстчета…
- Хайде да вървим. Нали бяхте гладни? - извади ги от вцепенението гласът на баща им. След още половин час четиримата лежаха по корем върху скалата, от която планинският ручей стремглаво се хвърляше надолу ведно с любопитните им погледи.
Оттук пътеката поведе семейството през стара букова гора, от клоните на която надничаха любопитни катерички. Постепенно дърветата оредяха, а зад тях се появиха уханните поляни, застлани в този сезон с пъстроцветен килим от листа… И точно в средата на това райско кътче, там - при извора, по коларския път през билото бе дошъл джип. В неговата сянка, подпрял гърба си на едната гума, седеше дебел мъж в работни дрехи и лакомо дъвчеше сандвич. На няколко метра от него четирима роми сковаваха дървен кофраж в който да излеят тези дни бетон…
- Добър ден! Какво правите тук? - приближи се до мъжа Иглика, не успяла да сдържи любопитството си.
- Не виждате ли? Каптаж.
- А кой ви прати?
- ВиК-то - отговори с пълна уста шефът на групата.
- Ами, какво ще стане с екосистемата надолу, като хванете водата?
- Че кой го е грижа за екосистемата? На хижите и почивните станции тук вода им трябва…
Решена да спаси атрактивния водопад и екопътеката, в понеделник и вторник Иглика потърси съмишленици. Първо сподели видяното с главния редактор на популярен областен вестник. Той бързо схвана колко „дълбоки са водите” и прецени, че е по-добре да не нагазва в тях. От случая се заинтересува репортер от местната кабеларка и на следващата сутрин стигнал до извора с камера. Но щом работниците видели да се задава по земния път автомобилът на телевизията, захвърлили кирките и лопатите, натоварили се в джипа и си плюли на петите. Няколко часа по-късно шефът на кабеларката извикал „на килимчето” журналиста и грубо му „подрязал крилцата”… „Забрани ми да се занимавам със случая. Нищо не мога да направя повече, ама ти не се отказвай, аз те подкрепям…”, каза й той по телефона.
Темата за каптажа и произтичащите от това последствия стана обект на сериозни дебати сред шепа туристи, събрали се на поредната ежеседмична среща. Иглика вярваше, че няколко палатки край извора на реката, няколко протестни плаката и трийсетина ентусиасти биха вдигнали достатъчно шум, за да дойдат столични медии, необвързани с местните монополисти. Но скоро разбра, че опитът да предизвика подобна обществена реакция е обречен на провал.
- Абе, момиче, ти в кой свят живееш? - попари устрема й един от по-възрастните туристи - Не знаеш ли, че всичко е навързано? Онези, на които им трябва водата горе, си имат яки гърбове в екоминистерството. Няма да ги спреш! И добре си помисли - имаш семейство и деца - не знаеш какво може да им се случи! Когато играят много пари, съвест и задръжки няма. Откажи се!
„Интереси, пари, корупция… Не може да няма начин, все пак в тази държава има закони! Трябва ни само малко повече вяра…”, самонавиваше се Иглика. Останала сама зад каузата, тя реши да направи още един, последен опит - да се обади на Зеления телефон. След второто позвъняване в слушалката се чу мило гласче:
- Добър ден! Какъв е поводът да се свържете с нас?
- Искам да подам сигнал - каза Иглика и накратко описа случая.
- Добре-е-е, кажете ни сега имената си и телефон за обратна връзка.
- Но защо? Има ли значение как се казвам, аз съм просто гражданин, на който му пука какво ще се случи с водопада и екосистемата под него, а очакванията ми са да бъде разпоредена проверка по случая!
- Не приемаме анонимни сигнали, госпожо! Ако искате да направим нещо, трябва да ни предоставите исканата информация. На посочения от вас номер ще ви информираме за предприетите мерки.
С неохота, повишен адреналин и пламнали бузи Иглика продиктува личните си данни и тръшна слушалката…
И ето я сега, съвестната гражданка, приседнала плахо на стола до вратата, срещу шефа на „Басейнова дирекция”…

- Слушам ви, госпожо, от какво се оплаквате и срещу какво възразявате? - повтори Иванов с мразовито изражение и въпросително приповдигнати в очакване вежди.
- Ами аз, - смънка Иглика - нямам точно представа какво се случва там горе, но видях, че хващат извора на реката, което ми се струва катастрофално. Водопадът е атракция за туристи от цялата страна, екопътеката също. Без водата цялата система ще загине…
- А вие знаете ли, че тези туристи, като се качат на билото, ще искат да се изкъпят в хижа, да отпочинат и пренощуват? А как да стане това без вода? - прекъсна я шефът.
- Но вода може да се доведе и от друго място, дори да се качи от равнината, стига да се направи проект и да се финансира. Има алтернативни решения…
- Това е много скъпо, госпожо, и не е ваша работа! Защо си врете носа, където не му е мястото? - сряза я Иванов - Утре ще дойдете с нас при извора. Ще направим комисия, пред която ще изложите претенциите си и тя ще реши дали има нарушения! Ще ви се обадим, щом уточним часа на тръгване. Сега сте свободна да си вървите.
“Това не е истина! Сигурно сънувам! - не вярваше на сетивата си Иглика - Що за държава е това, нашето? Вместо да разпоредят внезапна проверка, да дойдат „отгоре” екоинспектори, да спрат строителството на каптажа, да наложат глоби и т.н., някой ме е посочил с пръст и е казал: Ето тази ви мъти водата, оправете се на място с нея! Хвърлили са ме като пушечно месо на кучетата…”
Развоят на събитията през следващия ден върна вярата на Иглика в хората и държавата. Експертът от местната екоинспекция, известен като „Страшилището” за нарушителите, констатира нередности в документацията и предписа незабавно спиране на градежа…

Месец по-късно Иглика отново отиде до извора. Недовършеният каптаж изглеждаше запустен, а водата бликаше свободно и прескачаше ниските бетонови препятствия. Войната изглеждаше спечелена… С тази мисъл тя посрещна зимата. През пролетта се разходи няколко пъти край рекичката, радвайки се на малките сребристи рибки в бистрите й води, криволичещи в окрайнините на града. В началото на лятото фокусът в живота й се измести от тази история върху ежедневните задължения, докато един ден не спря случайно пред малко магазинче за сувенири, недалеч от реката. Погледът й бе привлечен от окичената витрина с кукли в национални носии, значки, картички с изгледи от околността и рекламни диплянки с местни екопътеки. А когато прекрачи прага под дървената врата, очите й паднаха върху продавача - дребен на ръст със слабо телосложение и … познато лице.
- Вие? - Иглика не успя да прикрие изненадата си. Срещу нея стоеше „Страшилището”. - Какво правите тук?
- Как да ви кажа, напуснах екоинспекцията. Не мога да се примиря с това, което се случва, а се уморих да се боря…
- Но защо? Нали спасихме извора? - недоумяваше тя.
- Да, спряхме строежа, но само за четиридесет и пет дни. После се появиха законни разрешителни и го хванаха.
- Но как? През пролетта имаше вода и малки рибки даже…
- През пролетта в реката вода се стича отвсякъде - от снеготопенето. Но идете да видите сега - коритото е почти сухо. Хората се питат какво става, те не знаят. А малките рибки обръщат коремчета в последните локви. Там, където се изпари и последната шепа вода, изсъхват като чирози, ако не ги намерят навреме махленските котки…
Новината подейства на Иглика като леден душ и тя затвори вратата след себе си с треперещи пръсти. Поредното разочарование я стискаше с невидима сила за гърлото. Значи, всичко е било напразно, мислеше си тя. Няма оправия в тази държава! И така ще бъде, докато корупцията се шири по всички етажи на властта, а в обществото битува апатията… Може би заслужаваме точно такава участ?

ВИНОВНИЯТ ДА СЕ НАКАЖЕ!

Кратко, но настойчиво почукване на вратата стресна подполковник Серафимов. След миг в кабинета му връхлетя стройна, късопола блондинка, с високи тънки токчета и обилно гримирани очи.
- Шефе, така повече не може! Стига с тая колективна отговорност! Аз настоявам да се провери случаят, да се намери виновният и да се накаже! - избърбори възбудено на един дъх тя и размаха ръката си, в която държеше шофьорска книжка - Виж, шефе! Човекът идва днес да си вземе новия документ и установява, че му липсват „С”, „D” и „Е” - професионалните категории. Проверих протоколите, издържал е изпитите успешно преди месец и е подал документи за нова книжка! - продължи хубавицата разпалено словесната тирада, а зеленият й ирис мяташе огън из стаята.
- Спокойно, Мими! Всичко ще се оправи! Къде е човекът? - изправи се зад бюрото си шефът на КАТ с благи очи и приятелски тон - Да, неприятно е, но кажи на господина, че ще му направим нова книжка, бърза поръчка, за сметка на учреждението. Тази ще се бракува по законния ред. Да дойде утре следобед и ще получи документа.
- Ама, шефе, стига вече! Не може едни да правят грешки, а други да се червят пред хората! Аз искам да се намери виновният - настояваше блондинката - Ще се разровят заявленията в архива и всичко ще стане ясно! Да я питам тогава тази, дето му е приела документите и се е подписала отдолу, къде са били главата и очите й?
- Не, Мими! Няма да се губи време с ровене в архива. Имаме толкова много работа с кампанията по подмяна на документите… Виждам, по цял ден на гишетата има хора. Изморително е да обработиш документите на сто и петдесет - двеста шофьори и е нормално човек да сгреши. Поръчай нова книжка, извини се и се върни към нормалните си задължения.

След няколко дни Мими отново връхлетя в кабинета на Серафимов, този път още по-бясна.
- Шефе, още една сгрешена книжка! Не може повече така, трябва да се намери виновният и да се накаже!
- Добре, Мими. Днес, след като свърши работният ден, ще разровим кашоните с документи - обеща с усмивка подполковникът.
Доволна от развоя на събитията, Мими се връцна победоносно с високо вдигната брадичка и изхвърча навън, блъскайки вратата след себе си.
Няколко часа по-късно служителките на отдела прехвърляха лист по лист съдържанието на кашоните, събрали всички заявления по дати от въпросните два месеца. След половин час ровене бяха намерени и двата документа на сгрешените книжки и жените нетърпеливо се скупчиха около бюрото. Серафимов отвори първия пакет и запрелиства бележките:
- Така-а-а, ето медицинското за професионален водач на МПС, свидетелство за завършения курс с категориите, платена такса от банката и заявлението - почеса се той по врата, намести фуражка на главата си и погледна многозначително служителките си - Чий е този подпис отдолу?
Жените впериха любопитни погледи в хартията.
- На Мими!
- Да видим в другия комплект документи. Така-а-а, а този подпис тук?
- На Мими! - отвърнаха те, извръщайки глава към виновничката.
- Е, шефе! Какво пък толкова? - надникна през рамото му зеленооката Мими, поставила на лицето си най-чаровната усмивка - То който не работи, той не греши! Хайде няма нищо!

ТОДОРОВДЕН

Денят едва започваше, когато мургавият Гарип се измъкна от топлите постели. Припряно скочи в извехтелите си панталони, нахлузи гумениците и докато напъхваше ръце в домашно плетената фланела, забърза към обора. Загреба шинек зоб от хамбара и го пъхна под влажната муцуна на кобилата.
- Яж, Марто, яж, че днес трябва да надвиеш всички! А хората казват „Ако ще мре коня, от зоб да е!”.
Марта не чака втора покана - такава гощавка не се случваше всеки ден. Докато зърната се чупеха между здравите й зъби, Гарип пристъпяше от крак на крак и доволно потриваше длани.
- Ще вземем наградата, Марто - за теб чувал със зоб, а за мен - парите! Ще видят те за какво ми е тоя ялов кон, дето пет години само го храня!
Разбрала, че говорят на нея, кобилката вдигна влажни очи към циганина и апетитно преглътна сдъвканите зърна!
Февруарското слънце събираше зимни дантели от крайселските поляни, когато копитата на Марта ритмично зачаткаха по асфалта пред кметството. На площада вече загряваха няколко породисти коне, правейки сериозна заявка за лидерското място в надбягванията. Гордо изправени жокеи с високи ботуши подръпваха вещо юздите и забиваха шпори в породистите хълбоци. Конете с цвилене се вдигаха на задните си крака, което предизвикваше еуфория в насъбралото се множество. Подигравателният глас на Иван Дърваря се извиси над одобрителните възгласи и жегна право в сърцето Гарип.
- Къде си я повел тази ялова кранта бе, манго! И тя ли ще се надбягва с тия породисти коне? Ще има да им „диша праха”- сочеше го с пръст Иван и обърна в гърлото си чашка греяна ракия. Гарип облиза пресъхналите си от вълнение и възбуда устни и повишавайки глас, за да го чуе червендалестия му съселянин, отвърна:
- Ще видите вие! За кушия не става, ама колко дърва е докарала от Балкана - цяла зима ми бумка кюмбето. Та и за другата ще ми артисат…
Думите му предизвикаха у Иван подигравателна усмивка, а устните му се разкривиха в предизвикателен кикот. И точно, когато се канеше да хвърли в лицето на Гарип поредната хаплива закачка, словесния дуел бе прекъснат от приближилия се помощник кмет. Той поднесе към развеселената компания табла, подредена с малки чашки от затоплената парлива течност и умиротворително рече:
- Ха вземете по още една, па ще се тръгва вече към голямата поляна.
За няколко мига, докато подносът олекна, Страхил обходи с поглед тълпата за новодошли, че и тях да почерпи, както повелява традицията на Тодоровден. Набитото му око обаче, се спря на Марта, която плахо наблюдаваше през проскубания си перчем дефилиращите коне и инстинктивно риеше с десния крак.
- Бре, Гарипе, водил ли си кобилата при ветеринаря да я види? Гледам, поиздут е там - в дясно! Да няма жребче в корема й?- рече той, опирайки се на дългогодишния си опит на ветеринарен техник в селската ферма.
- Гледа я есенес, ама пак- нищо. Ако имаше, ех-е-е-е-е! От пролетта до сега…
С приповдигнати вежди, Страхил почеса тила си със свободната ръка, намести каскета и се отдалечи към кметството, където в няколко чайника се подтопляше ракията върху черните гьозове на „циганската любов”…
Не след дълго, ездачите се отправиха по калната уличка надолу, към линията на влака, оттатък която ги очакваше стартът към наградите. Натам се запъти и Гарип с кротката Марта. Откъм поляната вече се усещаше аромата на запалените скари и препечени кебапчета. На импровизираната сцена върху тракторно ремарке музикантите свиреха поредната чалга, а дългокрака разгърдена певица тръскаше катранени къдрици и кършеше ритмично тялото си. Възседнал своя чистокръвен Аристотел, кметът прекоси в тръст терена и след като се увери, че всичко е наред, даде знак на ездачите да застанат зад стартовата линия. Десет минути по-късно най-бързият кон пресече очертания с трина финал под одобрителните възгласи на публиката. Щастливият ездач потупа доволно задъханото животно и гордо се отправи към сцената, за да получи заслужената награда.
През това време няколко здрави мъже с мъка натовариха пет-шест бетонни траверси в една каруца. Застопориха задните колелета с метални скоби и впрегнаха първия кон. Стартът на втория етап от състезанието бе даден и жребецът изпъна жили. Трудно помръдна каруцата. Тон и половин, и то с блокирани задни гуми, така ли лесно се влачи две минути! Когато времето изтече, от устата му капеше пяна, а товарът бе мръднал десетина метра напред. Виковете на превъзбудените мъже заглушиха ругатните на недоволния стопанин, а по-жаловитите отвърнаха влажни очи и се измъкнаха от тълпата. Последна в списъка с участниците бе Марта. Гарип нахлузи главата й в юлара и затегна здраво ремъците.
- Знам, че можеш, Марто - говореше й той. - Натрий им носовете! Само петнадесет метра са! На шестнадесетия ще вземеш чувал със зоб, а аз парите! Ди-и-и-й!- изрева Гарип и хвърли поглед към оределите редици на сеирджиите, където на първа линия подпийналия Иван го сочеше с пръст и подигравателна усмивка.
- Ди-и-и-й! - изрева той още по-силно и шибна кобилата с жилавата дудовка.
Разбрала какво искат от нея, Марта напрегна мускулестите си крака и направи опит да тръгне, но каруцата не помръдна. След втората дудовка изпъна тяло напред и затегли с всички сили. Вкопаните от тежестта колелета се повлякоха в калната поляна, оставяйки след себе си дълбоки бразди. Копитата й заглъзваха в подгизналата пръст. Ужасените й очи гледаха недоумяващо скандиращите селяни, чийто диви крясъци се смесваха с оглушителния ритмичен шум на преминаващия влак. Минута по-късно, когато от муцуната й закапа бяла пяна, Марта подмина с мъка десетте метра, а след още една триумфиращият Гарип търсеше с поглед в тълпата Иван. От „сцената” с рупор в ръка арбитъра обяви, че победител в силовото изпитание е Марта с постижение от 17 метра. Февруарският вятър подхвана металния глас и го понесе към близкия Балкан, а когато ехото на Гариповата слава се върна над мократа поляна, Марта се сгромоляса с цялата си тежест на земята. От разширените й ноздри бликна червена струйка кръв и оцвети кишавия сняг.
- Ставай, Марто! Недей ме излага! Като власите ли накрай Дунава ще се удавиш?- дърпаше Гарип кобилата за гривата, докато тялото й се разтърсваше от ритмични конвулсии. С последни сили Марта опитваше да се изправи, но безрезултатно. Силна болка преряза корема й и тя отпусна безпомощно глава в нозете на Гарип. Нова конвулсия и мощен тласък отвътре изтръгна сърцераздирателен вопъл от мократа й муцуна, а миг по-късно под опашката й се подадоха две едва оформени копитца… Страхил разбута с лакти насъбралата се тълпа и коленичи до коня.
- Боже! Света Дево! Помислих се аз, че може да е такава работата, ама малка бременност през февруари… Трябва да е някаква аномалия и да се е чифтосала през лятото…- мърмореше под носа си пенсионираният ветеринарен техник, докато се опитваше да освободи Марта от недоносения мъртъв плод - Дръж се, момиче, дръж се! Пък ще видиш на пролет как ще тичаш по тези зелени поляни…
А стъписаният Гарип сякаш отказваше да разбере трагичната жестокост, в която Марта береше душа.
- Иване, Иване-е-е-е, бре! Ела да видиш, не само, че пребори всички, но и не е ялова…

ДОБРЕ ДОШЛИ В БЪЛГАРИЯ…

Червените макове край железопътната линия прелитаха пред очите на Нина като искри от фойерверки. Зад тях се разливаха полу-узрели жита с натежали класове, редувайки се с изресили царевични ниви и грейнали слънчогледови морета… А там, в далечината, почти неподвижно и сънено дремеше Провадийското плато. Начало на лятото… Всичко това действаше някак хипнотизиращо и Нина затвори блажено очи. Монотонната песен на колелетата отекваше приспивно в купето и тя отпусна глава на облегалката. „Какво спокойствие, Боже, колко е приятно! - мислеше си - Две седмици в отпуск! Без новини и събития, без тичане към заседателни зали и партийни офиси, без „горещи точки”, диктофони, фотоапарати и пресконференции, без компютър и будилник! Пълен релакс - морска безкрайност, пенливи вълни, писъци на гларуси и най-вече мили, приятни и интелигентни хора!”
Щеше да прекара няколко дни с дългогодишните си приятели от Москва. Нина очакваше с нетърпение срещата с тях, не бяха се виждали от три години. А сега те са тук, за първи път на море в България. „Няма начин да не им хареса! Нашите курорти са известни в Русия, руснаците обичат да почиват по тези места. И красива природа имаме, и много слънце, и хубава национална кухня - не спираше потокът от мислите й - Вярно, че през последните години презастрояването по крайбрежната ивица е проблем и има още какво да се желае в сферата на обслужването, но… Дано всичко е наред и да останат доволни”. Тези мисли леко притесниха младата репортерка - тъмно облаче премина по челото й, лицето й придоби виновна гримаса и тя отвори очи. Тъкмо навреме! От дясната страна на влака се виеше лимана на Варненското езеро, а далечината рисуваше скелета на Аспаруховия мост. Искаше й се да види крепостта „Овеч”, но кога влакът бе профучал през Провадийския пролом, не бе разбрала.
Скоро локомотивът забави ход и изпищя пронизително. Нина дръпна прозореца надолу с намерение да се наслади на вече морския въздух, но вниманието й привлече нелицеприятна картинка: схлупени къщурки от шперплат, неизмазани кирпичени стаички с черги вместо врати и прозорци, върлини с избелели дрехи в прашни „дворове”, конски каруци и голи циганчета, тичащи наоколо… „Това прилича на мравуняк! Дано не се вижда от самолет, че какво ли ще си кажат туристите?!”, помисли си тя и с погнуса извърна очи…

Залезът завари Нина и руското семейство на разходка в крайморската градина, където вечерният бриз разнасяше нежен аромат на цъфнали магнолии. Неусетно криволичещата алея свърши пред циментови стъпала, спускащи се под скалистия бряг с малка плажна ивица и скътано китно ресторантче с наколна веранда и пъстри чадъри, надвесени над десетина пълни с туристи маси. Руснаците обичаха да идват вечер тук на чаша вино с изглед към прибоя и безкрайна синева, да усетят пулса на морето…
Поръчката им взе млад сервитьор, след десетина минути пристигна виното и приятелите вдигнаха тост „На здоровье! Для встреча!”. Половин час по-късно мезето още липсваше.
- Забравихте ли ни? - вдигна ръка Нина, когато сервитьорът прелетя край масата.
- Не съм. Не са готови в кухнята - отвърна той мимоходом и изчезна.
Вечерта напредваше. Лампите на близкия кей светнаха, платната на големия кораб в хоризонта постепенно се размиха в полумрака и само няколко светлинки в далечното черно напомняха за неговото съществуване. Чайките се скриха в своите убежища, прибоят се „надвикваше” с музиката от таверната, а вечерният бриз закачливо подръпваше косите на двете жени. Въпреки приятните усещания, настроението спадаше с всяка минута - приятелите още седяха на празна маса, почти допили бутилката с вино… Търпението на всички бе изчерпано и единственият кавалер на масата се отправи към бара с протестни реплики на родния си език. Че вече е ядосан личеше отдалече по резките му жестове пред лицето на сервитьора, а когато се отпусна отново на стола приличаше на разярен лъв. След няколко минути пристигнаха трите „трудни” за приготвяне блюда: пържени попчета и две плочки бяло саламурено сирене с олио и червен пипер! Заедно с тях дойде и управителката на заведението - нафукана изрусена дебелана с топчести бузи и малки хитри очички.
- Сколько время я должен ждать, чтобы приготовить этот сыр? Час!? - размаха ръце руснакът
- И поне да беше сирене! А то - някакъв млечен продукт с кой знае какъв произход! Пък цената на тази плочка е като за килограм от истинско мляко… - обади се Нина.
- Моля да извините сервитьора! Момчето е ново и трудно се справя - отвърна спокойно госпожата, дори опита да се усмихне, подминавайки забележката на репортерката. Но спокойствието бе само добре заучена поза. Преди да си тръгне тя се приведе над главата на Нина и с бляскащи от гняв очи процеди през зъби:
- Не те знам коя си и откъде се взе, ама такива мога да ти ги забъркам, че да ти се завърти главата! Тия от седмица си ядат тук сиренето и много им харесва, а ти сега ще им кажеш, че не било сирене!
Историята в таверната обаче не бе последният неприятен сюрприз за руското семейство. Когато се прибраха в почивната станция след полунощ, в стаята ги очакваше истинска бъркотия. Под прикритието на нощта някой бе влязъл през отворената балконска врата и бе претършувал багажа им. Не липсваше нищо друго, освен парите…
- За съжаление не можем да направим кой знае какво! - заяви дежурният полицай в участъка, вперил поглед в жалбата - Ежедневно тук постъпват по петдесетина оплаквания от почиващи… Джебчийки, крадци, мошеници… Има ги всякакви, а вие сте длъжни да си пазите личните вещи. Не е по силите ни да се справим с всичко това - каза той и затвори папката…
Тази случка потресе колкото руското семейство, толкова и Нина. Сбъднаха се най-големите й страхове. Почувства се засрамена и виновна, сякаш не крадец, а тя бе причинила това на приятелите си. Какво по лошо можеше да се случи? Така ли трябва да посрещаме летовниците в България, питаше се тя. Предлагаме им скъпа, некачествена храна, лъжем ги в сметките, крадем ги…
Забелязали силното й притеснение и чувство за вина, руснаците опитаха да я успокоят. Имали пари в банката, щели да изтеглят. Но след два дни, когато я изпращаха на влака, не скриха своето разочарование от слънчева България…
- Морето е прекрасно, слънцето - щедро, красиво е. Но другото лято ти ела на гости, за да се видим. Ние няма да почиваме тук…
Не ги упрекваше. Имаха право. Не им се сърдеше, разбираше ги. Но усещаше болката в душата си…

ДА СЕ СМЕЕШ ЛИ ИЛИ ДА ПЛАЧЕШ…

Не бях ползвала услугите на градския автотранспорт от години, ходех пеша - за здраве. Но една мразовита зимна сутрин, предвид времето и отдалечената от дома ми цел, реших да пътувам с топъл автобус… Две крачки напред, една назад, „избоксувах” в неразринатата пъртина до затрупаната със сняг спирка. Огледах се за разписание - имаше такова, макар да бе изписано с поолющена боя върху изкривена ламаринка. Според него автобусът трябваше да пристигне скоро, а следващият бе чак след четиридесет минути.
- При вас ли да си купя билетче? - попитах свитата от студ възрастна жена в будката за вестници в съседство.
- Не продавам билети. В автобуса ще си вземете - деветдесет стотинки струва. С маршрутката е левче, но ако дойде - качвайте се, защото автобусът я дошъл, я не!
Е, все едно от двете превозни средства ще дойде, рекох и приготвих в единия джоб на палтото си левчето, а в другия - стотинките. И тъкмо, когато започнах да усещам как мозъкът ми „замръзва” от студ, в далечината се зададе „Исузу” с логото на общинския автотранспорт. Единствената му врата в средата на жълтото тяло се отвори, хванах се за помощните дръжки и се закатерих по стръмните две стъпала. Когато плъзнах очи нагоре, погледът ми се заби в квадратна женска фигура, облегната на отсрещния прозорец, стъпила в отъпкан мръсен сняг на пода и облечена в дебели непромукаеми панталон и яке. Гледаше лошо… Кимнах с глава за поздрав на общо тримата замръзнали пътника и се отправих към шофьора - да си купя билет от него. Но устремът ми обаче бе спрян от подръпване за ръкава, а когато се обърнах, към мен бе протегната безмълвна ръка, в която да сложа пари за билет. Измъкнах монетите от джоба и ги пуснах в разперената длан. Едва тогава забелязах, че от врата на жената слизаха две презрамки: на едната се олюляваше чантичка с няколко джобчета за пари и билети, а на другата висеше… перфоратор! С отработени движения в клатещия се автобус, кондукторката извади билетче, пъхна го в тризъбата уста на машинката, щракна уверено и хладно ми го подаде. Червендалестите й топчести бузи и брадичка притискаха плътните женски устни, може би за това им бе толкова трудно да се усмихнат!
Приседнах на най-близката седалка… Сънувах ли, или това се случваше наистина? Сякаш в исузуто пътуваха не граждани на Европа, а мизерници, които биха се возили гратис, оставени без контрол! Комичната картинка от ситуацията така се бе преплела с трагичната истина, че да се чуди човек да се смее ли, или да плаче!
От тези мисли внезапно ме изтръгна неестествено форсиране на двигателя, приличащо на агонизиращо заплашително ръмжене на ранен звяр, който миг след това се пресели на небето… Исузуто измина още трийсетина метра по инерция и спря.
- Съжалявам! - стана от седалката си шофьорът - Май гръмна мотора. Ще трябва да изчакате следващия автобус. Спирката не е далеч - на около двеста метра…
Продължих пеша до работното си място. Реших, че ще ми е по-топло ако се движа, отколкото да чакам повече от половин час на едно място, пък и ще стигна по-бързо… И какво бе това днес? Лошо начало на деня ми или истината се коренеше някъде дълбоко в апатичното ни консуматорско общество? Е-е-х, скъпа Българийо, дали пътуването ти към Европа не е само розов блян!?