ЗМЕЙОВА НЕВЯСТА

Ангелина Бакалова

ЗМЕЙОВА НЕВЯСТА

Отвъд баира месечината слиза,
събира мъглата полите си сиви.
Перлен гердан ниже росата,
потокът вълшебен нозете ми мие.
Цяла нощ в скута планински будувам -
листата броя в невярно време.
Устни до кръв изпохапах,
очите си жадни изплаках по него.
Билки омайни кротко събирам -
живовляк - за гърба му одран,
за рамото смазано - еньовче ситно,
за пръстите тъжни - черен оман…
Как грозно крещят и вият,
как съскат с коси и брадви!
Да ме прощават баща и братя -
на бесовете им няма да го оставя!
В усоето на пещерата влизам -
съдбата си днес ще прегърна.
Теменужени песни ще му изпея,
раните гнойни ще вържа.
Грозен бил! Люспи редял на гърба си -
все тая мълва, все тая врява!
Грозен е! Ала има небесни крила,
а душата му змийска е Бяла.


ОБРЕЧЕНАТА

И този извор пресъхна.
Дървото изгуби зелената дреха.
Безплодни се точат ден подир ден.
Тънко над мене виси небето.
Хала невярна сред мегдана беснее,
кости троши - бели, момински.
От три глави огън изтърсва,
в нозете ми хвърля грозната истина -
в това село страшно и пусто
коя кръчма превзеха мъжете?
Брадвите им на дръвника ръждясват,
плесен разсипва въжето.
А аз без посока цял ден се лутам,
ровя земята за капка вода.
Няма кой да погледне в очите ми,
няма кой да отрони лъжата…
Най-умна ли казахте? Най-красива?
С коси - пшеница, с устни - ягода.
Вчера прага на къщата ми протрихте,
днес - всички позорно бягате.
Ей тъй - самотна - нощта се търкаля,
над утрото виси безхаберие.
Хайде, моя хубост! В устата на Халата!


ЖИВА ВОДА

През девет царства в десето,
вдън гори тилилейски,
в утробата спяща на топлия камък,
в зелената пазва на птичия хор,
под изгрева ясен на мъдрите дни -
Жива вода.
За тъжната круша под моя прозорец -
щедро ведро.
За здравеца скършен в градината -
пълни шепи.
За самотния гълъб под стряхата -
капки последни.
За раната черна в гърба ми открит -
сълза.


ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

Мрачна завеса над селото
страшно се спусна.
Вятър-скитник засвири,
октомври листи разкъса.
В окото на месечината
Еднорогът тихо въздиша.
Бледи звезди по небето
страха си изписват.
Блъска вратата на старата къща,
самотна стене.
Първи петли гърла дерат
по самодивско време.
Край герана братята
за сребърна фуста спорят.
В клоните - от сто есени
тежко виси торба с орехи.
Триглавата тънки искри мята -
люто се кани.
Ядно със зъби скърца
и ближе дълбоки рани.
Къде е Юнакът -
позора на всички мъже да измие?
Къде са устните -
сока на златната ябълка да изпият…