Вели Чаушев

През 1963 г. група актьори бяхме поканени да изнесем програма по случай 3 март пред юристите в Съдебната палата.

Предвождаше ни Константин Кисимов. Бяхме се приютили в една стая и очаквахме реда си. На стената имаше голям портрет на Борис Христов. С красив почерк знаменитият певец беше написал:

„На хора на правниците от Съдебната палата за искренъ другарски споменъ подарявамъ своя ликъ с много вера и любовъ! През целъ животъ. Вашъ Борисъ Христовъ.”

Правописът беше стар, със запазените още „ер” двойно и „ъ” кръстато, с „ер малък” и „ер голям” в края на всяка дума, която завършваше на съгласна.

Кисимов спря под портрета и започна да разчита надписа. Като видя старите букви, радостно възкликна:

­- Ей, момчета, ето го „е” двойното, „ъ” кръстатото. Ей, и „е” малкото! Красота! - И добави: ­ А бе знаете ли, че аз съм спасил „ер” малкото!

­- Как така? - попитахме.

- Ей така: стояхме с Никола Попов на ъгъла пред Народния театър и ето ти, задават се Илия Бешков и Александър Балабанов. Питам ги: „Откъде идвате, бе?” „От Академията на науките”. „А какво правите там?” „Оправяме азбуката” - ми отговарят. „Че какво й е на азбуката? Кирил и Методий не са ли си свършили работата навреме, та до вас е опряло?” „Не са, изглежда, решили сме да махнем „е” двойното, „ъ” кръстатото. Май ще махнем и „ер” малкото!” „Как така - развиках се аз - ще махате „ъ” кръстатото, бе?! Ние сега седим на този ъгъл, а как ще напишеш думичката „ъгъл” без „ъ” кръстатото? Че то няма да е ъгъл без тази красива буквичка. Ами село Ъглен? То, селото, съществува благодарение на тази буква! Много се ядосах за „ъ” кръстатото. После ми рекоха, че ще махнат и „е” двойното. Достатъчно било само обикновеното „е”. Пак се ядосах, рекох: „Как бе, хора, без „е” двойно ще се различава западният от източния български говор? Търновци няма да позволят думичката „мляко” да бъде писана оттук нататък с обикновеното „е”. „Е” двойното си е нужно. И който иска да казва „млеко”, да си го казва, но „е” двойното разрешава и на оня, който иска да изговаря млякото с „я” да си го изговаря.” „Е, така е, ­ казаха ми двамата, ­ ама оттук нататък ще бъде иначе.” И така стана, момчета, няма го вече „е” двойното, а пък вижте колко красиво стои в краснописа на Борис. Най-много се ядосах, когато ми споменаха, че, изглежда, щели да изхвърлят и „ер” малкото. Тогава вече направо започнах да се карам. Викам: „А бе, Илия, на мене без „ер” малкото не можеш да ми изговориш името. Как ще ми казваш отсега нататък - Косу или Косю. Аз съм си Косьо, с „ер” малкото, и никому няма да дам да го пипне. То си е една красота на граматиката! Аз ви харизвам и „ъ” кръстатото, и „е” двойното, но за „ер” малкото ще се боря.”

Големият артист, без да иска, почти дословно изрече реплика от Вазовите „Чичовци” - оня спор между Хаджи Смион и Иванчо за буквата „йота”.

­- Ами на тебе бе, Кольо - рекох на Кольо Попов, ­ как ще искаш да ти викат отсега - Колу или Колю? То е все едно да ти сложат друго име. Моля ви се, да се върнете там, дето правите тези работи, и да защитите барем „ер” малкото. Кажете им, така и така, без „ер” малкото не може. И те на другия ден сторили това, дето им заръчах. Та така благодарение на мен си остана „ер” малкото.

Дадоха ни знак, че е дошъл нашият ред. Изскочих на сцената и възторжено обявих:

- Иван Вазов, „Опълченците на Шипка”, изпълнява народният артист Константин Кисимов!

Залата гръмна от аплодисменти.

Да браним българското слово като опълченеца Константин Кисимов.