СЕДМАТА ТРОЯ
Из „Последна риза” (2018)
СЕДМАТА ТРОЯ
Сам потънах в търбуха на Троянския кон,
там останах сам няколко часа.
Нямах щит, нито меч и не чух смъртен стон
крепостта вън от мен да оглася.
Беше жарък септември… Над сивия фриз
в жълто крееха смътни дървета.
Маранята изписа позабравен девиз:
храбростта броди в бойни полета.
А пред мен се разстилаха мирни нивя
и младеж с моторетка пресече
кротко нивата… Облак с перчем посивял
предусещаше близката вечер.
В тая хищна утроба, в тоя матов търбух,
който помни отминали ери,
Одисей ми шептеше, но друго не чух -
само чух, че гласът му трепери.
Всяка хитрост наказва се с гневна вина,
всяка лесна победа нагарча…
Троя свлече в сумрака ръждивата броня
и проплакваше конят й в здрача.
НИКЕ ОТ САМОТРАКИ
На нямата вселена
сред взривовете кратки
лети обезглавена
Нике от Самотраки.
Не е от злато - тя е
от плът и светло мляко.
Понякога витае
във вакуума… Всяко
докосване до нерва
на вечността я стряска.
Понякога се стрелва
сама и без каляска
на слънцето в пожара,
и отразено свети.
Гори, но не изгаря.
Посрещат я комети,
с любов я ескортират
по пътя към Егея…
Прегръща я всемирът
и заживява в нея.
ПОСЛЕДНА РИЗА
Долината се вдълбава
под скала зъберовласа
и вода подобно лава
всичко в себе си отнася -
къщи, зидове и стока…
Хората крещят и гинат,
те съдбата си жестока
с ярост и със страх
проклинат…
Месечината наднича
изпод облака възчерен.
Бог, скрит в образа на птиче,
гали с полъха вечерен
хората, развиделява
храма разрушен и влиза
в наоса му, и дарява
своята
последна риза.
ОТДАЛЕЧЕ
Колкото за далечината -
не мисля да обяснявам
как ме предаде съдбата
и как още не се предавам.
Колкото за плътта ти -
още я помня: млечна,
знойна коприна… Пратих
по горестта скоротечна
на криле всепроходими
своето покаяние.
Не вярва никой на рими
с восъчни отстояния…
Колкото за мотивите -
вече са избледнели
и стават все по-сиви те
в делничните недели.
В ПАРИЖ
В метрото броди лъх на грес
и хлад се стеле из метрото.
Над него - облаци от стрес,
автомобили и,
каквото
не можеш да си позволиш,
способен си да съзерцаеш.
Париж,
Париж,
Париж,
Париж
с кварталите безброй
това е!
Пресичаш моста Мирабо,
но рано е оттам да скочиш.
Като разискрено кълбо
болнаво, слънцето се точи
да скрие облика си сред
небостъргачи синьосиви,
и багри всеки силует
с петна на пурпурни мотиви.
Почти на всеки светофар
си от желания пленен и
живота, този божи дар,
приемаш като вдъхновение…
В БЕЗБРЕЖИЯТА ФРОНТАЛНИ
Не съм се надявал дълго на някаква милост висша
и трупаха ми се дългове, докато стръмно дишах,
А после едва успявах пробойните да запуша.
Не съм бил моряк, но плавах,
с години не зърнал суша.
Опитвах се да докосна летящите пилигрими
с посоката високосна и с нейните синоними.
Пределите имат сила, когато не са фатални,
но болката се е свила
в безбрежията фронтални.