Марин Ботунски

Хубав е целият край по Поречието на Ботуня, да ти е драго да вървиш из него, ама днес вятърът много изостри шишовете си - пронизва… Я да свием тук, да се заслоним зад трафопоста, да поотморим. Ти си свали раницата, положи отгоре двуцевката, ако искаш запали цигарка.
Гледай как вие вършето на дърветата и пищи в клоните им ненаситникът! Като да му е лудата неделя, не може да се укроти.
… Така-а, чакай да те занимавам с моите болежки, че на теб ти са малко хорските разправии, проблемите, боричкането с думите, главоболието… Ама ме слушай внимателно, щото реката шуми и отнася всичко надолу. А най-лесно се отнася думата… Пък тая ми се ще да запомниш, защото хем е едно към едно взета от живота, хем стои като измислена. Понякога животът поднася по-измислени истории от тия, които съчиняват писателите… Слушай ме, пък после ще отрежеш…
Гола пръчка съм - ни корени, ни листо. Ти си тукашен, знаеш ме - нямам ни майка, ни баща. По-вярно е да казвам - не знам кои са, защото те може да съществуват някъде наблизо. За такива като нас обикновено пишат, че са рожба на истинската любов, може и така да е. Може… Майната й, ще кажа аз, на истинската любов, ако това ще са плодовете й. Истинска любов… Истинска ли е? Любов ли е? Що направихте така бе, бати, та не вярваме докрай на думите, дето ги пишете?… Пак ще отцепя в друга посока, ти ме свръщай от време навреме, ама и на теб ти се чудя - защо обикаляш тая бедна криводолска земя, та не забегнеш като другите по големите градове, по столицата. Не видиш ли, че всичко говори за селото, за народа, ухажва го, сваля му звезди, гали го, па си вземе шапката, та у София. Иначе го пишете и красиво, и сложно - децентрализация. Приказки. Всичко, бати, е там - постове и заплати, управления и издателства, салам и домати, дрехи и коткане. Там…
Отзад ме вее косо вятъра, отпред ти ме гледаш косо - разбирам те. Отплеснах се, свръщам… Мисълта ми беше, че съм гола пръчка - ни корен, ни листо. Голяма любов, пък те захвърля ей така, насред пътя, и ти се оправяй… Откъде не ме е блъскал живота, откъде не ме е издебвал острия вятър. Ама има и по-лошо изгаряне от моето. От родители…
Ти не може да не знаеш Георги Вацкин от моето село, от Големо Бабино. Електротехника. Знаеш го, умно момче беше. Изгоря. Изгоря на електрическия стълб, ама това му беше второто изгаряне, щото Георги Вацкин веднъж беше изгорял. Изгори го баща му, Вацко Мършата, дето като униформен полицай се „отличил” в сражение с партизаните при Брусен… Те сега се пишат герои, репресирани, но тогава… Стрелял Мършата му с мърша настървено, че и в убит човек стрелял.
Що съм седнал да ти разказвам тоя случай, що те държа и теб на острия северняк? Щото нося нещо у мен, от което зависи истината… Иначе какво - на всички е известно, че Георги Вацкин не е завършил за електротехник, самоук е, но му се отдаваше занаята. Знаеше самоукът - най-важното в работата на електротехника са мерките за безопасност. И Георги Вацкин отишъл до трафопоста… Ток всъщност нямало, изключен бил от Криводол, ала той да го изключи от тук, от Големо Бабино, щото никой не може да каже кога криводолци ще си свършат работата и ще включат шалтера. Та, всички знаят, че Георги Вацкин ходил до трафопоста да изключи тока, а не го изключил, забравил… А пък аз ще ти кажа, че работата не стои така. Ще кажеш защо? Защото бях на площада, когато дойдоха инспекторите от Охрана на труда, прилепих се за тях, та е тука, в трафопоста. Отвориха вратата, вътре чисто и подредено, лостът, с който се включва и изключва тока, изправен до стената и прихванат със специални кожени държачки. Електротехникът, който комисията водеше със себе си, откачи лоста, прихвана с него съединителите на високото напрежение, те пресветкаха, изсъскаха и прекъснаха токовата верига. Погледна човекът към хората от комисията, някой му кимна с глава и електротехникът отново включи тока.
- Има ли нещо нередно в трафопоста? - меко попита най-възрастният човек от комисията.
- Не! Всичко си е на место, само дето е по-чист и подреден от другите.
- Тогава да излизаме и заключвай.
Електротехникът постави лоста на мястото му, закопча кожените държачки и тогава, без да иска, с лакътя събори някаква снимка, която до сега не бях видял от мястото си зад вратата. Снимката падна близо до краката ми, наведох се да я вдигна и тогава разбрах всичко. Хората от комисията погледнаха снимката, ама какво можеха да видят те на нея: семейството на Вацко Мършата. Майката на Георги Вацкин беше в кадифено сукманче и кенарена риза, с шарена кърпа на главата, с остри черни обувчици, права; на стол с извита дървена облегалка седи баща му и държи дъщеричката на колене, а самият Георги е приклекнал между майка си и баща си. Това е всичко, което може да види комисията и затова най-възрастният отново се обърна към електротехника и му рече да постави снимката на мястото й… По-натам точно за тая снимка ще разказвам, тук само ще ти призная: не знам колко е вярно дето казват, че по очите на хората от снимките може да се съди за доброто и щурото във времето и хората, за обичаите и нравите. Което не знам - не знам, но пък знам, че в очите и лицето на Вацко Мършата от тая снимка има нещо сурово - коравосърдечие ли е, злоба към нещо ли е…
Измести се към мен, бати, леко си облечен, тоя северняк ще те прониже…
С Георги Вацкин бяхме съученици - и в село, и в гимназията. В село, в отделенията, ходеше като белязан, като боядисана на челото овца. Баща му беше осъден от Народния съд и лежеше в затвора, а децата сочеха Георги с пръст и го избягваха. И колкото и да ти изглежда чудно, той не им се сърдеше. Възрастните понякога го съжаляваха и от това съжаление още повече го болеше… И аз го сочех с пръст, но забелязвах, че има нещо добро у него, онова добро, с което се самоизмъчваше и не се озлобяваше към другите, с тъгата в очите, със свръщането към книгите, с което той изпреварваше нас, мъчещите се да се откъснем от селската тъмница. Веднъж, за свети Кирил и Методий, учителите ни бяха изпратили за зелени клонки, здравец и червен лиляк, за да обкичим арката пред училището и портретите на двамата братя. На връщане ни застигнаха големите прогимназисти, и точно по нанадолнището от Сипея към Ботуня, по стръмната пътека, започнаха да бягат надолу с викове и дюдюкания. Ние ги пропуснахме и пак закрачихме страхливо и внимателно по надвисналата над Ботуня пътека. Ала най-отзад бил Перо Лешника, най-едрият и най-буйният ученик от последните класове.
- Бегом на лево и на десно, дребосъци-и-и! - извика някой току зад гърба ми, аз скочих на една страна и в този миг Лешника, решил да избиколи, ме хласна с тяло, отхвърли ме, ала и той се е препънал и полетя в храстите. Излезе от там, от бузата му сълзеше кръв, но повече бяха кръвясали очите му. В дясната си ръка държеше откършена права и бая дебелшка пръчка.
- Не мърдай, кърлеж такъв! - извика побеснял Лешника и тръгна приведен из нагорнището към мен. Примрях от страх, ала нямаше накъде да бягам. Видях освирепялото лице на Лешника, ръката, която се изтегляше назад, за да замахне с пръчката, и в страха си клекнах на земята.
- Копиле - и без баща, и без майка!
Пръчката изсвири във въздуха, но не се стовари върху мен. От едната ми страна като из невиделица изпъкна Георги Вацкин, застана пред мен, и суровата пръчка остави зачервен като от огън ръб на лицето му. Не извика, не помръдна. Другите деца стояха вцепенени. И Лешника стоеше вцепенен. Тогава Георги ме прегърна през рамо и бавно тръгнахме по пътечката надолу. Извърна се назад, и като стареник изрече думи, дето не съм забравил и до сега:
- Не удряй на удареното!
От къде дойдоха тези думи в детската глава? Чул ли ги беше, прочел ли ги беше някъде!
Тогава, като учехме в село, и Георги не знаеше всичко. И майка му още не знаеше. Онова, което знаеха бе, че баща му е бил на „отсрещната страна”, както сам казвал - с бога и царя, че не се ориентирал, изкарвал си хляба. И Георги го защитаваше пред другарчетата, биеше се с тях. Че кой тръгва току така срещу баща си - нали в жилите му тече бащината кръв!
Тежеше му бащиния грях, погледите на хората му тежаха. Не го потупваха по рамото, не го галеха учителите, пък беше пълен отличник. Но като завършихме прогимназията не го приеха в Комсомола. Приеха синът на бригадира Горанкин, на полския пазач Гюро, които бяха посредствени ученици, битанки и золумаджии. Ако беше „чист”, Георги щеше да се бори, да доказва. А той мълчеше - Мършата и правото на думите му бе отнел.
Така-а, чакай да видиш. От старите хора съм чул, че не било на добре кога мъж и жена носят еднакви имена. Може и да не е вярно, ама гледай - майката на Георги се казва Вацка, а баща му Вацко. И беше жив още Вацко Мършата, в затвора беше, кога хората от село взеха да викат на Георги - Вацкин, разбираш ли - не Вацков, а Вацкин, на майка му, като да е сираче, без баща!… Да знаеш, че едно село, каквото и да е - тъмно и недодялано, добро или подигравчийско - винаги си търси някаква мярка на справедливост…
Разминаха ни се после пътищата с Георги, в една гимназия отидохме да учим ала бяхме в различни паралелки, градът ни приюти в бедняшки къщи, едната на единия, другата на другия му край… Ходех в свободните часове да хамалувам на гарата, за да изкарам някой лев за чорбицата, за хлеба и за наема. Четях нощем, ама по-рядко от учебниците, повече ме блазнеха книгите, дето ме вкарваха в някакъв друг свят - и хубав, и нереален. Е, срещахме се с Георги, „здрасти”- „здрасти”, „как си и толкова. Той пак беше пълен отличник, здравеняк и хубавец, но погледът му беше обърнат повече навътре, в себе си - юношеските лудории и веселби минаваха край него, като пари край бедняк… Видиш ли какво нещо е животът - четири години са това, а нямаш повече от четири думи да кажеш за тях…
Така-а-а, изтъркулваше се последната гимназиална година, оставаше матурата, но преди нея са шумните абитуриентски балове. На бал не се стягах да ходя, срам ме беше, гол бях, с един черен анцунг извървях учебната година. Пък в моя клас са все градски момчета и момичета, стегнати и лъскави, едни синове и дъщери на бивши богаташи, други синове и дъщери на учители и лекари, на работници, които даваха мило и драго, или както казваха на село - калта под ноктите си - за децата. Аз какво, аз бях дете на истинската любов, а истинската любов няма нито бивша маица, нито днешно мило и драго, нито кал под ноктите. Къде ще вървя аз сред тия брилянти, коприни, габардини… Няма да вървя, ала нали ме чопли нещо отвътре, нали ме яде младежкото любопитство да хвърля едно око, да видя нашите като как ще изглеждат. Час и половина преди бала излязох на главната улица, и както съм си с велик късмет - още на първата пресечка попаднах без да ща очи в очи с шумна група от шест костюмирани съученици. Заграбиха ме те да изпием бутилка червено вино в народния ресторант „Ботев”, та поне малко да съм разбрал от бал. Подхванаха ме съучениците, къде с молба, къде с леко насилие, прекрачихме прага на ресторанта, изпихме две бутилки и те тръгнаха за бала. Останах пред изхода на народния ресторант и нещо тъпо и горещо се заразлива в гърдите ми, застяга гърлото. Стегни се, човече, рекох си, не се давай на никакво чувство, щото разлюлееш ли се, няма на какво да се опреш. Точно тогава някой ме хвана под ръка, извръщам се - Галя, от нашия клас, със семпла басмена рокличка, с разплетена плитка, чието слънчево злато стигаше чак до кръста й, със замислено-весели искрици в очите.
- Баба ми даде две чудесни рози. Тръгваш ли с мен?…
Аз, нали съм си пън, нищо не разбирам - сменят ли се така, в една-две секунди такива противоположности…
- Тръгваш ли с мен да ги положим в нозете на Войводата?… Ей, събуди се… Когато българските богаташи са си броели жълтиците, той е имал във воденицата само песента на Левски…
И както ме държеше под ръка, тя ме поведе ли, помъкна ли - към паметника. Даде на мен едната роза, другата сама положи на каменния постамент. Поставям аз розата и в душата ми пониква нещо - ама спомен за песен ли е било, или предчувствие за песен… Но когато пониква нещо ново, днешният ден не го забелязва, та тогава инерцията размърда устните ми и отрони:
- В гърди ни любов, ни капка вяра…
- На учителката и на книгите само в това не им вярвам - разлюля се гласът на Галя - велика любов и омраза. Как така - по равно ли? В душата му е имало омраза, макар и велика, но малко. Голямото е било великата му любов. От омраза може да се жертват малките. Големите се жертват от любов, от голяма любов…
После лентата в мен се къса: Седяхме на една пейка, вървяхме из градинката зад паметника, едно време ръката на Галя се топлеше в моята, някъде зад черквата „Възнесение” видяхме червен люляк и аз набрах букет, който трябваше да носи с двете си ръце.
- Бала сигурно е започнал, Галя! - „събудих” се по някое време аз.
- Той започна когато поднесохме цветята пред паметника…
И пак вървяхме мълчаливо по каменния площад. И се стъмваше. Нямах представа за време. Видях към нас да върви Георги Вацкин - черен ученически панталон, бяла риза. Дойде до мен, прегърна ме. Обърна се към Галя:
- Галя,… директорът…
Галя застана лице в лице срещу ми, очите й гледаха право в моите очи:
-Нямам как да не отида, но цяла вечер ще танцувам с теб… А в неделя ще е нашият бал. Каня ви с Георги на събора на нашето село, на татковото село Крапец.

В Крапец какво - бил си на селски събор, хората ядат, пият, после отиват на мегдана, където свири духова музика, веселят се. На мен всичко ми изглеждаше някак по-красиво, отколкото беше в действителност, щото в душата беше изгряла… Галя… Май пак отцепих, а и ти не ме свръщаш. Като да съм некой мемоарист, все тегля чергата към себе си.
Вечерта отидохме на танци и Галя ни запозна с Ана, нейна приятелка и съученичка от прогимназията. Ана Беше стройно, привлекателно момиче с руса коса и сини, като небето очи. Само дето нещо тъжно и умислено имаше в тия очи. С нея бе и брат й Камен - здраво, мускулесто тяло, изразително лице, сини очи. По-късно, някъде в седемдесетте години, прочетох у арменския писател Варткес Бедросян е такова нещо, бабка една го казва: „Три четвърти от света е син… Ами да, синко - небе, вода и…очите на Русия” . И като го четох, все за Ана и брат й си мислех… Та на вечерята Георги дълго танцува с Ана, после заедно вървяхме по улиците на Крапец. Да си призная, аз бях влюбен и нищо не съм забелязал, пък като че ли и нямаше…
И отново пътищата ни разминаха с Георги. На него не му дадоха характеристика, за да кандидатства в университета, аз и не се канех за такова нещо. Взеха ме в казармата, служих в Малко Търново, на турската граница. Пишех на Галя, на неколцина приятели. А на мен ми пишеше само Галя. Ден-два преди клетвата получих писмо от Георги - вече беше трудовак в Плевен. Пише ми ободряващи думи - непременно съм щял да си намеря верния път в живота, Галя е чудесен човек… Ами аз какво да му пиша? Казвам ти, нещо като срам изпитвах - Георги завърши с отличие гимназията, а заради бащината безразсъдност отиде трудовак. Пак бе ударен на удареното място. И не му писах близо шест месеци..
Ух, че не спира, вятърът му с вятър…
Уволних се и - на село. Седмица-две стоя, мисля като как ще продължи нататък моя живот. Галя беше вече трети курс студентка, а аз, какво бях аз? Човек с един крак, кажи-речи, пък и без патерици. И взех за себе си такова решение - ще работя и ще уча. Работа по нашите села много не се намира, един нашенец ме помъкна - магазинер, търговски работник във Враца ме направи. Работех много, четях и се готвех за кандидатстване, пишех писма на Галя и ходех в София, или тя идваше във Враца. На следната година записах Хранително-вкусова промишленост. А месеци преди да се дипломира Галя се оженихме. Сватбата - в ресторант, щото аз имам една мизерна стаичка във Враца, под наем. Родители нямам - като правим с Галя списъка и тя заизписва големия си род мен нещо ме зачовърка под лъжичката, ама Галя е голям човек, дай, вика, да изпишем повече от твоите приятели, ти си богат с приятелството на хората… И в списъка вписваме, а и на сватбата дойдоха Георги и Ана. В пет часа хората ни трябваше да освободят ресторанта. Родствениците от Крапец си заминаха с автобуса, ние с Георги и Ана отидохме в моята квартира. Пихме кафе, приказвахме възбудено. И тук аз забелязвам, че двамата се държат през цялото време за ръка, погледите им се милват, ала от време навреме Георги го отнесе вихрушката - не знаеш на коя земя е. С вечерния влак трябваше да си замине Ана, тръгнахме с Георги да я изпратим, пък Галя малко да си почине от напрегнатостта на сватбения ден. Изпратихме Ана, а Георги ме потегли към гаровия ресторант. Поръчахме по коняк и Георги заприлича досущ на пиян човек. Тогава извади от вътрешния си джоб ей тая снимка, същата, дето видях в трафопоста. Сложи я на масата, и с показалеца взе да почуква в образа на баща си. И стана тя каквато стана. Да знаеш, казва, ти си ми приятел, че този човек тук, баща ми, е убил друг човек… Помня на късове тая вечер, всичко няма как да се запомни… Донесоха ни по още един коняк и Георги вече не разказваше на мен, а разговаряше с баща си… Когато е вдигнал шмайзера - всъщност куршумите са излетели в мен и в децата на оня човек. Те какво, били са вече големи, изживели чисти своите детски радости, своите любови, имали са семейства, деца. Най-хубавото в живота е било изживяно, минало… И тогава е стрелял в нас. Знам как се казва - не по своя воля, по заповед е стрелял, бил е в униформа, изпълнител. Точно това няма да ме размекне, защото когато е лесно и баба знае, а я да те видя когато друг е заповядал, когато се изисква воля, мъжество, когато трябва да заработи човешкия ти разум… И днес е пълно с хора, които се крият зад нечия дума, заповед, писмо, директива… Крият се, или се възползват - то е все едно. И днес има много приятели, докато си силен, докато са зависими от теб, докато си им полезен. После - дим да ги няма. Изпаднеш ли - не те познават… Но светът не се крепи на тия хора. А баща ми… тогава е стрелял… В нас… Каква игра ми изигра живота. Какъв ужас стовари върху ми. Знаеш ли в кого е стрелял? В трупа на убития вече баща на Ана и Камен… Аз не знаех. Влюбих се в Ана без да знам в каква идиотска ситуация ще попадна. И тя се влюби в мен, и колко време вече продължава нашата дружба, господи? Да я изоставя, да изчезна - това значи да повторя неговата постъпка. Аз не мога така. Да й изясня кой съм, чий съм? Да разбере, че аз съм друг, друг, друг… Добре, да речем че ме разбере. Как ще тръгнем на венчавка - ето сина на убиеца ще люби дъщерята на убития. Майките ни ще застанат до нас. И споменът, и болката… Болка, която няма да премине…
А безсмислието е, че се биели българин срещу българин, защото всеки знаел как да живеем по-добре… Всеки се смятал за по-прав от другия. И те стрелям, убивам те, защото не искаш да разбереш как можеш да живееш по-добре… Пълна лудост!…
Да не дава Господ да изслушаш такава изповед, каквато изслушах аз… Накрая ме помоли да забравя този разказ, това негово „изпускане”. Защото, каза, аз съм син и синът не трябва да изговори думата против баща си, макар и законно да се е родила. Той трябва да си я изконсумира сам, да изчака да се стопи в душата и сетивата му - било като горчилка, било като сода каустик…
Все си мисля за трафопоста и неотлепените съединители… нарочно ли го е направил, или е забравил? Не мога да кажа, не знам. Мисля, че Георги просто не е имал друг изход. О, то и това не е изход, ама…
И аз се оказах веднъж в подобна безизходица. Не може да не помниш, когато стана шумен ей такъв повик - да се усмихваме на купувача, усмивката била част от културното обслужване. Пък ти ме знаеш - уважавам човека, внимателен съм, ама не мога да се усмихвам всекиму, не мога да се усмихвам всякога. Та, бях се счепкал с едно началство от съвета, и то после донесло, че не съм се усмихвал като го обслужвам. А и моето началство едно такова… догаждаческо, веднага свика събрание. Галя беше завършила, работеше като икономист на Окръжната организация и случайно ли стана, ама ето я и нея на събранието. Дойде в последния момент и седна там, в деловия президиум. Кой го е измислил това - делови - не знам. И делови ли е? Пък и президиум?
Окачествиха постъпката ми като „връх на безкултурието, срам за предприятието”. И думи, думи се изсипаха като помия отгоре ми. Накрая ме изправиха да се изкажа, не, те искаха да се покая, да се извиня. Изправям се, гледам очите на Галя - едни тревожни, уголемени, ококорени, като да потъна в тях… Какво да казвам! Мисля - викам им, - че в тоя повик има погрешност. Не можеш да подмениш с нещо онова, което го няма. Утре, дето се вика, завършвам за технолог и много добре знам, че подправката е велико нещо, ала само с подправки, каквито и колкото да са те, ястие не става… А човекът от съвета трябваше да е тук, за да не говоря зад гърба му. Знаете, че нямам квартира. А имаме две деца. Чиновникът, при когото отидох, не погледна дори с кого разговаря. Гледа си документа, защото там, над него, е всесилен - може да го подпише, може и да не го подпише, може в графата му да нанесе „да”, може да нанесе „не”. Та ми се сопна това чиновническо големство, посочи ми вратата и чак тогава с крайчеца на окото ме погледна. И какво имаше в това око? Умора и безразличие имаше. И още, да ви запитам: как ме посрещат в районния съд, в КАТ, в пощата, в ДЗИ. С усмивка?
Говоря аз това, гледам светкащите очи на Галя и си викам: виждаш ли за каква рожба на истинската любов си се омъжила! Може да излезе прав Лешника - „Копиле - без баща и без майка!” Сигурно, викам й на ум, ще те е срам да гледаш хората в очите, ама не мога да не кажа това, дето ме гори, не мога… И както съм се разпалил, казах още: На вратите ни блъска нуждата - с нокти и със зъби да се борим, да доведем професионализма на мястото на процъфтяващата бездарност. А ние какво, оплакваме се помежду си, разказваме вицове. Не-е, много се научихме да говорим, трябва да започнем и много да работим. Като непрекъснато сравняваме живота си с другите - хора, народи, държави - нека започнем да сравняваме и труда си с труда на другите…
Потънах някъде - не знам сън ли е, действителност ли е… А Галя върви срещу мен, в очите й чета неясна суровост. Нали ти казвах - не знам колко е истина онова, за очите на снимките, но в истинските, в живите очи на Галя, помежду суровостта зърнах искрица. Стигна тя до мен, вгледа се, като да ме виждаше за пръв път, и рече:
- Ето за този човек в теб се омъжих, за този!
Не вярвах на ушите си. Стисках щастлив ръцете на Галя и пак си мислех за забравения, или нарочно не изключен шалтер в трафопоста, мяркаха ми се русите коси на Ана, очите с оня цвят, дето три четвърти на света е като него, и тайно, на ум си повтарях: Мери си стъпките, човече, по тая земя, защото всяка от тях се преценява, и за всяка грешна стъпка се плаща. И се плаща скъпо и прескъпо.