Анжела Димчева

Боян Ангелов, „Последна риза”, изд. „Захарий Стоянов”, 2018

Утвърждаването на собствен почерк в поезията не става изведнъж. Нужно е достатъчно натрупване - не само на издадени книги, но и отстояване на постоянно ниво на концептуалност, припознаване на собствения отличителен белег спрямо братята по перо, стилистика, която говори с езика на нова художествена условност.

Още Ролан Барт е открил, че „стилът е Неотменност, свързваща душевната нагласа на писателя с езиковата му продукция. В него той намира близостта с историята, а в стила - със собственото си минало… Но всяка форма е и Ценност; ето защо между езика и стила има място за още една формална действителност - почерка”.

През последните десетина години Боян Ангелов наложи своя авторски почерк в поезията ни - той е видимо разпознаваем - чрез меката си вдълбочена лиричност, диалогичната равнопоставеност между лирическите персонажи, както и чрез свободните връзки вътре в тялото на творбата, които извеждат важното ниво на подтекста.

Той от своя страна е вторична памет, която предизвиква читателското внимание и интуитивно доверяване.

Най-новата стихосбирка „Последна риза” уплътнява това впечатление у публиката и литературните изследователи. Боян Ангелов завладява читателя с едно неуловимо приближаване - дистанцията от лирическия говорител до публиката не се скъсява изведнъж.

Това е процес на бавно вмъкване през нишките на свързани метафорични знаци, в които често оксиморонът е водещ.

Наблюдаваме този прийом на въздействащи и оригинални тропи още в заглавията на неговите стихотворения „Плитчините на зората” и „Крилете на моите корени”.

Обикновено постройката на една творба започва с афористична философска констатация, облечена във визуализираща метафора, напр. „Вавилон е твоята усмивка” или „Върхът на копието бойно е дом за много свободи”.

В други случаи стихотворението започва с кадър от градския пейзаж, следва сюжетно развитие на лирическата канава - аз-персонажът води диалог или монолог, а финалът маркира семантически изведена поанта, в която откровението достига своя връх.

На тази архикетоника се подчиняват стихотворенията „Минало”, „В Париж”, „Белградска песен”.

Други стихотворения се отличават с изцяло алегорична визия, а някъде от средата към края избухва един ярък символен поток от наслагващите се метафори, които избистрят авторовата идея. Такова е стихотворението „Възможно е”, ето финала:

Студено е, устойчиво студен е
прибоят сив, усилващ слепотата.
Такава скръб се е събрала в мене,
че мога да разплача планината,
но тя е все така непостижима,
необяснима за суетността ни.
Поледицата и скръбта - в тях има
простор освирепял за още рани.

Стихотворението „Последна риза” се вписва в подобен род представи: то е изваяна алегория на живота като придошла река, в която апокалиптичното винаги ще намери своето божествено разрешение - като доброта, помощ, отдаденост на Другия, защото Бог е скрит във всеки от нас - но дали ние го виждаме?

Моралната стойност на човека в 21 век все повече девалвира - единствено изкуството остава онази спасителна ласка - като последната риза, която всеки трябва да дари.

Към тази стилистика принадлежат и високо организирани философски късове поезия, в които се оспорват цивилизационните постулати на модерния човек: „Вечерно слънце”, „Война”, „Изкачване”

Боян Ангелов обича да интерпретира митологични сюжети - именно обговарянето на античния мит или образ е стабилна основа за преосмисляне на вечните философски въпроси и теми, неизменни в естетико-етическите отношения на съвременния човек, които днес се изучават от най-модерния дял на философията - а именно аксиологията.

Такъв би могъл да бъде прочитът ни на стихотворенията „Хризип”, „Нике от Самотраки”, „Седмата Троя”. Препратката към миналото е само маркираща рамка на авторовото послания към днешния човек, забравил уроците на историята.

Отново посланието не е директно и дидактическо - Боян Ангелов владее майсторството на финия метафоричен рисунък, който ни прави съпричастни към безкрайното непостигане на мечтата или към отчетливия вик на забравата, или към възмездието като път към всеопрощаването:

Всяка хитрост наказва се с гневна вина,
всяка лесна победа нагарча…
Троя свлече в сумрака ръждивата броня
и проплакваше конят й в здрача.
(„Седмата Троя”)

В тази книга поетът е включил и чисто лирически фрески - това е необходимият катарзис, изживян чрез невъзможната любов или природният колорит в живото му, почти човешко лице („Сенки”, „Природа”, „Тръпчинки”, „Близост”).

В тези творби блясват кристални афоризми, които биха били достойни за най-представителната антология на българската поезия.

Ето някои от тях:

„Без кумири се живее по-добре, / защото остават поетите.”

„Любовта е хоризонт без бряг /и съпротивителни следи / следват неизбежната извивка / на страстта, преди да стане прах.”

„Макар че безброй илюзии гоня, / знам - само смъртта / ще остане до мене.”

В поезията на Боян Ангелов грее чистота, тук няма естетическо двуличие, нито поза на социално или етническо превъзходство. Не съществува фалшът на изкуственото морализиране или еквилибристиката на постмодерното маскиране, което всъщност прикрива личността на автора. Затова читателите на Боян Ангелов все повече ще се доверяват на неговия кръг от поетически истини, почерпени от живота.