Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”

Оставаше още една неделя до Никулден на 1865 г.*, а времето се подлюти и зимата настъпи. През деня валя спокойно и затрупа града, а привечер снежните парцали издребняха и задуха силен вятър от Влашко.

Снежните облаци се пързаляха по ледения гръб на Дунава, блъскаха се в брега и затрупваха града с големи преспи. Стана тъмно и комините заридаха.

Въпреки студеното време ломчани бързаха към училището. Тази вечер там имаше театрално представление. И макар че старите го наричаха “нечиста сила” и “дяволска работа”, а изпълнителите - “антихристи”, младите не ги слушаха.

“Многострадалната Геновева”, която гледаха няколко пъти през миналия месец, ги развълнува толкова силно, че сега не можеха да ги спрат нито студът, нито анатемите на старите.

Върху вратата на училището беше закачен афиш, изписан с едри букви: “ВЕЛИЗАРИЕВА ОПЕРА; съставена по най-новий начин от г. Ангелаки Иванович Врачанца и член на представителите”, но ломчани не го четяха.

Те го знаеха наизуст, защото от три недели усилено се приказваше за това представление. Само подаваха нагласените от къщи пет гроша, взимаха билета и влизаха в училищната соба.

Вътре беше светло и топло. Старото кюмбе се беше зачервило. Имаше и два мангала в другия край на стаята, но те повече пушеха, отколкото топлеха. В дъното беше завесата от чер американ, която пречеше на любопитните да видят какво става на сцената.

Никола Първанов, най-младият и сръчен артист, който в “Мноагострадална Геновева” игра малкия Шмерценрайх, трябваше да провери билетите. Като наближи часът за започване, учителят Кръстю Стоянов Пишурка, който беше главният ръководител и изпълнител и на сегашното представление, му даде знак и той влезе при публиката.

Всички впериха очи в него, а по-нетърпеливите го попитаха защо се маят и кога ще започнат.

- Имайте търпение, господа! Всяка работа си има салтанати! А и още не е дошел часът!… Показвайте си билетите! - каза Николчо и тръгна между чиновете и пейките.

Най-отпред седяха известните лихвари чорбаджи Такьо и Ганчо Кривобарски, които бъбреха нещо на турски с големия търговец на вълна Молла Махмуд, макар че той знаеше български.

До тях бяха търговците и върли туркофили Георги Шишко, Йончо Тончев и Христо Стамболията. А най-накрая, до стената, седяха Ценко Циганелски с красивата си и образована жена Еленка от Свищов и Стефания, сестрата на Кръстю Пишурка.

Зад тях седяха с подобаваща важност Майор Мишо - сръбски милионер и търговец на сол от Влашко, който приказваше с дошлия наскоро представител на Сараевската фирма “РИСТА САВИЧ” - Радойко Милетич, и който не сваляше очи от Еленка.

До тях се виждаха двама търговци от камарашката махала - Гьоке Петрович и Гьоке Маркетич, които смучеха кехлибарените си цигарета и бъбреха с румънския джелепин Иваница Влаха.

На третия ред бяха представителите на параходната агенция братя Майер и други евреи - търговци на платове и готови дрехи по чаршията, а така също и гърците - братя Алкивиади. Те разговаряха помежду си и не обръщаха никакво внимание на българските житари Пенчев и Нацол Попов, нито на другите търговци, занаятчии и бедни граждани, които седяха на задните редове.

От проверката се установи, че само Георги Шишко не беше си купил билет.

- Не може, г-н кмете! - рече му Николчо и му посочи вратата.

- Аз съм чорбаджия, кадия и градоначалник! - възрази му Шишко и продължи да си приказва с Йонча и Стамболията.

- Тук всички са равни! - задърпа го провервачът.

Вдигна се шум и хората от задните редове се изправиха да видят какво става. Кръстю Пишурка, който стоеше нащрек зад завесата и който чу цялата разправия, веднага излезе.

- Не се сърди, чорбаджи Георге - започна той тихо и спокойно. - Както всички, така и ти трябва да си платиш. Виж другите чорбаджии…

- Аз съм градоначалник! - прекъсна го Георге Шишко.

- Значи трябва да бъдеш за пример! Освен туй, ние не събираме тия пари за своя корист, а за иждивението на театрото и за полза на училището…

- Няма да платя, даскале! - отново го прекъсна градоначалникът, вече зачервен и засрамен.

Някои подхвърлиха отзад на висок глас: “Да плати или да си върви!”

- Ако нямаш пет гроша, ще ти дам… - повиши глас даскалът, за да го чуят всички. Думите му парнаха чорбаджийската гордост на кмета и той подскочи от яд.

- Ти ще ми даваш пари! Голтак!… Аз ще си ида, но ти ще ми платиш! - закани се градоначалникът и напусна стаята.

После се даде знак за тишина, Николчо събра завесата при единия край и представлението започна…

След 4 часа театрото свърши. Зрителите излязоха от училището и се пръснаха по заснежените улици. Бяха силно възбудени. Представлението беше събитие в техния робски живот, затова приказваха само за него. За кмета Георги Шишко никой не се сещаше и не помисляше.

Рано-рано на другия ден две заптиета похлопаха на даскалкръстювата порта, подбраха го и го заведоха в конака.

- Е, казвай, даскале, как мина театрото? - попита мюдюринът и звучно сръбна от сладкото си кафе. Той беше умен човек, но в този отдалечен край на империята го интересуваше повече удоволствието, отколкото властта. Беше добряк по душа и голям чревоугодник. А наказанията, които налагаше на раята, в повечето случаи бяха измислени от съветниците му.

- Криво-ляво, мина - отвърна учителят. - Защо не дойде?

- На царе и войска сте играли? Царски дрехи и шлемове имало?!

- Такава е операта, ефенди!

- Опера ли е или комитаджилък? - заяде се турчинът.

- “Велизариевата опера”, ефенди, чувал си за нея. Господин Ангелаки от Виена я донесе…

- Не ми аресват тия опери, даскале! Мътят главите на раята! - каза той и му подаде едно писмо.

Кръстю Пишурка го пое и веднага разбра, че е донос срещу него. Прочете го и мъка сви душата му. Съжаляваше, че беше зарязал търговията и печалбите, за да просвещава народа, а двама български чорбаджии го клеветяха.

Страдаше, че бе посветил живота си на идеята да запали искра в безпросветната нощ на българина, за да види пътя на свободата, а двама българи искаха да го унищожат.

Накрая изпита желание да смачка доноса, да излезе на мегдана и да избеси клеветниците, но както винаги овладя гнева си и тихо рече:
- Туй, дето го пише тук, мюдюр ефенди, не е вярно! Народът одобрява театрото. Попитай, когото щеш! Пък и ти беше на геновевиното представление и видя с очите си. Само кмета…

- За пет гроша си го направил за резил пред целия град - вметна с усмивка мюдюринът. И преди даскал Кръстю да каже нещо, той попита: - Абе, вие, българите, защо се ядете като кучета?

- Жаждата за пари и власт ни прави по-лоши и от кучетата! - отвърна даскалът и почувства нов пристъп на гняв.

- Яжте се, но не ме занимавайте повече! Стигат ми моите гайлета… А сега, иди при пашата във Видин, да се оправи!

- Какво да се оправям, мюдюр ефенди? - дръпна се даскалът.

- Не мога да те пусна! Писмо има срещу тебе, оплакване! - отговори турчинът и плесна с ръце. Заптиетата се появиха и изведоха даскала от конака.

В коридора стояха Георги Шишко и чорбаджи Йончо и нервно прехвърляха броениците си. Учителят мина покрай тях без да ги погледне.

Те се изсмяха зад гърба му, но той не се обърна. Излезе на улицата и тръгна пред заптиетата към видинската тъмница.

Ломските улици и пътят към Видин бяха затрупани с дебели преспи сняг. Нямаше пъртина. Но даскалът беше още млад и смело газеше. Скреж на ледени висулки се натрупваше по дългите му мустаци, но той не обръщаше внимание.

Мислеше си само за снощното представление и за въздействието, което то оказа върху ломчани. И не забелязваше, че зад заледените пенджури на къщите го наблюдаваха любопитни очи.

Беше студено и никой не смееше да излезе навън. Само вятърът плачеше в комините.

………………………..

* През 2016 година се навършиха 160 години от първото театрално представление в България. Все още Лом и Шумен си оспорват първенството, но по-важно е, че в 1856 г. е началото на театралните изяви у нас.