Петър Хаджинаков

Иван Енчев в изпитанията и модерността на времето

Творческото амплоа на Иван Енчев притежава универсални измерения. Той пише екзистенциално-експериментална, философско-психологическа лирика и поезия за деца, белетристика и публицистика, естетика и разгърнати епически платна с историческа проблематика.

Издал е двадесет и няколко книги, от които осем романа и пет стихосбирки. Измеренията на поетическата изява в неговата творческа еволюция са великолепна илюстрация за синдрома на раждането и моделирането на една нова литературна традиция.

Нейното начало можем да потърсим в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век. Изключително трудно и рисковано е точно днес, при традиционната професионална реализация в идейно-естетическия периметър на ограничени специфични пространства на познанието, творческата същност на писателя да реализира многоаспектността и поливалентността на своето присъствие.

Рисковете са много, но най-фрапиращи са угрозите от дилетантството и конвейрния стереотип на усвоени технологии - от синдрома на т. н. „мултипликационен подход” в сложния и многообразен, динамичен художествен процес.

Иван Енчев е едно щастливо изключение. Точно в неговото творчество намират израз най-новите и модерни тенденции в съвременната ни художествена литература. Той е един от малкото литературни творци, отстояващи принципа за активното интелектуално присъствие на таланта извън Столицата.

Това е интересен, емоционален и психологически феномен както с предимство, така и с някои недостатъци.

Писателят Иван Енчев е с утвърдено име, с доказани качества в жанра на историческата проблематика /Одисеята на тракийските бежанци и трагичните дни на погром и оцеляване през 1913 г./.

Чудесна илюстрация за това е част от поредицата „Чедата на Тракия”, реализирана във версии на повести, романи и обединяващата кинодрама „Съдбата е стара лисица”.

За художествените качества и естетическите постижения на белетриста отзивите са с доминиращ апологичен характер, а и от литературни анализатори с висок рейтинг в критическата гилдия като Михаил Василев, Огнян Сапарев, Димитър Танев, Михаил Тошков, Никола Иванов, Петър Тонков, Йордан Нанчев и др.

Дори в сравнително-типологичен план специалистите правят съпоставки на постиженията на Иван Енчев с писатели като Генчо Стоев /„Цената на златото”/, Антон Дончев /„Време разделно”/, Емил Коралов /„Училище за смелите”/, Петър Константинов /„Синият аметист”, Стефан Дичев /„За свободата”/ и др.

Прозата на Иван Енчев съзнателно е обединена от автора в две групи. Поредицата „Чедата на Тракия” включва няколко повести и романите „Кървав пелин” /2008/, „Бавен огън” /2006/, „Танго назаем” /2006/, „Студено кафе” /2009/, „Труден сезон” /2010/ и кинодрамата „Съдбата е стара лисица” /2015/.

А в поредицата „Балканско огнище” са включени романите „Край Бързица” /2007/, „Злато и чакъл” /2012/, „Окото на залеза” /2017/ и сборникът с разкази и легенди „Не сме светци” /2014/.

Историческият роман в четири части „Кървав пелин” обогатява не само сюжета, а и художествените внушения на предхождащата го едноименна повест от 1988 г. и последвалите я продължения.

Повествованието звучи като фамилна, семейна сага с общо време, чиято хронология обхваща повече от четири десетилетия - от 1913 г. до средата на 50-те години на ХХ век.

Интригуващият сюжет разглежда проблемите на сложните и драматични политически събития, борбите и войните, въпросите за насилието над човешката личност в региона на българските земи от Западна и Източна Тракия.

Писателят изгражда художествения сюжет на базата на богат документално-исторически материал, интерпретиран в едно цяло с авторовите субективни художествени асоциации и въображения, пречупени през призмата на обективно-реалистичния метод.

Композиран в четири части, романът притежава изключително широк идейно-емоционален диапазон на внушения. Той е от типа „литература на факта” и своеобразен документ на времето, в което историята е живата памет на народа.

Словото в тази творба притежава силата на емоционално внушение, магически ритуал и заклинание. Чрез трагичната съдба на главните герои Яна и Андрей е разгърната историческата епичност на повествованието.

Драматизмът на любовта им е анализиран многоаспектно. Интерпретират се въпросите за родовата принадлежност и дълга към поколенията, чувството за солидарност и благородство, повелите на времето и смисъла на човешкото съществуване, патриотизма и родолюбието, личната чест и достойнство.

Тази обречена любов минава през изпитанията на времето - тя е поругавана и отричана, благославяна и възвеличавана, умъртвяваща и възкръсваща. С ефективни визуално-пластични картини писателят ни въвежда в света на ужасите, на апокалиптичните предчувствия и безизходицата, на моралната деградация и човешките падения.

Като индивидуализирани и типизирани образи се открояват войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, баба Яна, Адем ефенди и като основен персонаж - българският народ от Тракия и неговата трагична съдба, предопределена от политическите недоразумения от нечистоплътните машинации и спекулации.

Творбата е изградена на базата на сказовото начало, пречупено през призмата на фолклорната стилизация, която синтезира органически слога на повествованието. Романът е единен и само условно е разделен на четири части.

Иван Енчев разчита на разказно-битови елементи, на сказово-баладичното и легендарно-митологичното повествование, на активното присъствие на видни исторически личности - проф. Любомир Милетич, Димитър Маджаров, Руси Славов и други.

Войната и мирът като естетическо изображение са не само фон, но и решаващ фактор за моделиране на сложните, противоречиви, психологически и политически категории.

Съдбоносното битие на Андрей, драматичното му развитие като характер - това са основните контрапункти във втората част. Той се завръща на село, където единствено неговият дядо Еньо е останал жив.

Старецът олицетворява живителните и изцелителни сили на родното място, той е въплъщение на българската мъдрост и народопсихология. Срещата с красивата Ангелинка е изпитание на централния герой.

Това са дяволските изкушения, на които е подложен. Напуснал моряшкото призвание, Андрей отива в родното място, за да се пречисти. Пряко в своя разум и чувства той непрекъснато се връща към страшните часове, в които любимата му Яна прави саможертва като се отдава на Адем ефенди.

Краят е ужасяващ - тя не успява да спаси честта на любимия си от издевателствата на башибозуците. С дива омраза и грозна свирепост насилниците се гаврят с Андрей и го лишават от мъжка сила завинаги.

В мъчителното и дълго пътуване на Андрей към Яна и към самия себе си, в буквален и метафоричен план много често се използват лирико-философски отклонения, ретроспекции, смяна на темпорални пластове, психологически анализ и самоанализа.

Впечатляват и модерните технологии, методи на изображение - поток на съзнанието, асоциативност на мисълта и сензитивност на изказа.

„В душата й беше светло. Дали от птичките й се беше припяло или от подивялата зеленина, или пък от разцъфтелите отвред храсталаци и плодни дървета, тя хич не се запитваше, ала й беше драго че е на своята нива”.

Акцентира се и над библейската стилизация, на ритуалното обредно начало. Петровден например като християнски празник е в епицентъра на цялостния повествователен модел.

Сънищата като функционално-семантичен компонент притежават значими, допълнителни и надконтекстови внушения. Те са мотив и средство за постигане на емоционален ефект.

Създават интересна симбиоза между реалното, въображаемото, фантастичното, зловещото, трагикомичното и гротесково-пародийното.

Определено втората част на романа е най-близо до художествения метод на магическия реализъм, докато в първата доминират реалната обективност и натурализъм на изображението, а в третата и четвъртата най-силни са компонентите на инфалтилното начало и уестърна.

Кинематографичният ефект на стила се предопределя от конкретната сетивност на образите, динамиката на събитията. Поставя се и нов епицентър на сюжетната интрига - любовта между порасналия Андрейчо и Юлия Златарова - дъщерята на полковник Златаров.

Както и в предходните части и тук една от най-големите сполуки за автора е описанието на женския образ, в случая възрастната Мата, която се явява обединителния център на патриархално-идиличния живот.

Отново е изведен въпросът за смисъла и същността на човешкия живот, за драматичното опустошение на Андрей, чийто живот е бреме, безкрайна драма или трагедия. Иван Енчев търси измеренията на престъплението като психологически феномен - опустошителната сила на чувството за трагична вина.

Композицията на текста е изградена на принципа на верижната обусловеност на емоционалните ядра. И може би единствено вярата в българското като своеобразен социално-психологически феномен крепи духа на Андрей и е еманация на цялостната му същност. „Ние, тракийците, сме жилави хора. Няма да мирясаме!”.

Трагичната съдба на вече остарялата Яна и нейния възрастен син д-р Андрей Беломорски се проследява в романа „Бавен огън“. Всъщност той е продължение на романа „Кървав пелин”, но сюжетното действие се развива в по-нова обществена среда и завършва през 1993 г. Със своите високи художествени качества и тази творба има своеобразен принос в съвременния български роман.

Постепенно епицентърът на интересите на Иван Енчев се фокусират над съвременната тематика и неговите търсения и сполуки се вписват в изпитанията  и модерността на белетристичния жанр.

Все в забавно-интригуващ стил, с остра фабулност и динамична, занимателна сюжетност се конструират основните белетристични сегменти и в романа „Танго назаем”, който се родее с най-добрите образци на сатирично-гротесковата, „инфантилна”, но и лирично-рустикална, пасторална литература в творбите на автори като Георги Мишев /„Вилна зона”/, Атанас Мандаджиев /„Баш майстора”/, Станислав Стратиев /„Равновесие”, „Кратко слънце”, „Дива патица между дърветата”/, Янко Станоев /„Блудният син”, „Неандерталецо мой”/, Васил Кинов /„Писма до себе си”/и др.

Засягат се проблемите за миграцията, личното благоденствие с цената на компромисите и бруталния егоцентризъм: „Мисли за себе си! След мен - потоп!”, кариерата и службогонството, персоналната житейска философия на Малкия човек, дихотомията Столица/провинция и произтичащите комплекси от субординацията на ценности.

Героите копнеят за възраждащата, извисяваща и прочистваща сила на неочакваната и така желана, лечителна любов, пантеизма и самопознанието, семейството като основна клетка на обществото в контекста на фазата на т. н. „развит социализъм” през 80-те години на ХХ век.

Тогава всичко е строго подредено и регламентирано, по правилата на идеологическите догми, схеми, канони, политическите постулати, наставления, внушения, правила, концепции, идеологеми, парадигми.

Срещу всички тези схоластични вектори /по Устав и Кодекс/ и алгоритми/формули на „новия човек на социалистическото бъдеще” воюва 40-годишният инженер Павел Апостолов. /Каква титрологична семантика!/

Той е  романтичен мъж с душа на мечтаещо дете /андрогин/, макар и от слабите позиции на деструктивното, разрушително начало, в името на новото време, в което би трябвало да има справедливост и щастие за всички.

По тънката червена линия на критичните моменти на възрастовите разлики се движи артистичният слог на текста, очароващ с появата на Ева - прелестното момиче в живота на объркания и раздвоен между атавистичното минало и модерното настояще персонаж.

Внезапната любов му дава сили и енергия за нов старт и кардинална промяна в сетивата му за света, радикална и свежа, модерна житейска философия, подчинена на хедонизма, като пряк път към истинското лично щастие и предпоставки за служебна реализация /кариера/.

С цената на много компромиси, горчиви загуби, победи и поражения пътят на Павел Апостолов се лута между истинските житейски ценности и измамните илюзии, лъжливи и фалшиви блаженства.

Но всеки опит за промяна е полезен, води до нови ценности и дори, когато загубата е неизбежна, тя всъщност е една изключителна победа над себе си и горчивата съдба Божия, която всеки кове в очакване на щастието, красотата и справедливостта.

Обратите в съдбата рефлектират и пряко се отразяват на техниките на модерно повествуване -  „поток на съзнанието”, „интроспективен монолог” /самоанализ - нравствен самосъд/.

„Непряка свободна субективност”, „обективен корелатив”, многоаспектни ракурси на универсалното епическо-сказово повествование са все авангардно-експериментални техники и методи на повествуване.

С романа „Труден сезон” Иван Енчев завършва родовата поредица „Чедата на Тракия”. Основните герои действат в годините след политическите промени в България през 1989 г. Те са разочаровани от неосъществилия се обществено-икономически преход.

Писателят умело представя техните лични драми, които интригуват и вълнуват читателя със своята оригинална свежест. Композиционното хрумване на автора да приложи музикален строеж на повествованието допринася твърде много за неговото художествено внушение.

Малката атрактивна повест „Обеци с рубин” /2014/ в идейно-тематичен план се родее с търсения и постижения на автори като Георги Мишев /„Дами канят”/, Чавдар Шинов /„Петък вечер”/, Тодор Харманджиев /„Далечното остава близко”/. Атрактивно, фриволно и артистично се комулират острата фабулност и интригуваща сюжетност в архитектониката на творбата.

Основните художествени персонажи впечатляват с екзотиката  на нестандартността на мисленето и поведението си. „Най-дълъг е пътят от черупката до ядката!” - Това е една от многото метафорични сентенции на Иван Енчев, чрез които той в амплоато си на медиатор в прелюдията на творбата, ни въвежда в семплата и безхитростна структура на повестта.

Тя ни запленява още от първите страници с артистичните инвенции на позастаряващия, провинциален донжуан - Панчо Устрема, изпълнил дълга си към семейство и родина верноподаник на Републиката, изкушен от сластта на плътската и демонична женска красота, към която проявява респект, уважение и разбиране.

В потайните лабиринти на човешката душевност се зараждат и развиват сложни и непредсказуеми процеси, зад чиято парадоксално-абсурдна и/или тривиално-желязна логика, се решават човешки съдби завинаги.

В процеса на прелъстяване и обладаване на женското тяло /любовта без дрехи/, се проявяват най-висша форма на артистизъм, дипломация, изкуство. Сам за себе си този успех не е достатъчен, защото господар на тялото /безбрежен океан-море/ ти можеш да бъдеш, но властелин на женската душа-бездна е трудно да станеш! /Така опростено и по народному казано/.

В класическия любовен триъгълник са закодирани човешките истории на Панчо, Арон, Зара и децата от фамилията, които в отворения финал на творбата дори се сприятеляват.

Игровото начало е забавно-занимателно и ходовете в белетристичната техника на сказа са изненадващи. Метонимичните послания на титрологичния силогизъм - „Обеци с рубин” са в контекста на хронотопа от 80-те години в провинцията на екзотичния Юг, с неговите малки, романтични курортни селища и градове - Първомай, Асеновград, Хасково, Бачковския манастир, Нареченски бани, грандиозното и знойно Тракийско поле.

Като че ли свенливо и неуверено започват еротичните закачки и задевки между Панчо и Зара, за да се превърнат в сериозни секс-игри с всички елементи на импровизираните, непредсказуеми секс-фантазии.

Метонимичните алюзии с компонентите на еротичния корпус са визуализирани артистично и с необходимите атрибути на телесната долница, закодирала тайнствата на мъжко-женските разлики/прилики, съжителствуващи по законите на взаимното привличане и отрицание, неизбежна перманентна война.

Но на война като на война, макар че сложността и непредсказуемостта на мъжко-женските отношения е по-тежка територия, отколкото дипломатическите международни отношения.

Всичко в калейдоскопичния пъзел на събитийния хронотоп /поток на съзнанието, остра фабулност и интригуваща сюжетност/ е пречупено през призмата на модерната чувственост и чувствителност на реципиентите в доминиращия урбанистичен хронотоп.

Финото чувство за хумор и самите иронични алюзии са инплантирани с финес и впечатляваща белетристична техника.

Разликата между плътската и платоническата любов е кардинална, но границите й са твърде условни и писателят тушира това напрежение между субектите-антиподи чрез иронично-пародийните игри-закачки, задевки, сугестивни двузначни и многосмислови послания. Ефектът от тази фриволна, реципрочна операция на взаимопроникване /„дифузност”/ е наистина впечатляващ с художествено-естетическите си резултати.

Предходният по хронология на появяването си роман „Край Бързица“/2007/, по идейно-тематични търсения и проблематика е идентичен с повестта „Обеци с рубин”. В най-общ план отново две са основните сюжетни линии в архитектониката на острата, динамична фабулност и занимателен сказ/слог, наратив/ - съвременната тема за любовта, щастието, хармонията, родолюбието, историческата памет в романтично-пикантни отношения между Диана и Златан Братанов /Златко Сладкия/.

Сюжетът включва и историческата тема за трагичните години през 14-ти век през Второто Българско царство на митичния български цар Иван Александър, увековечен и от самия Иван Вазов в знаменитата драма „Към пропаст”, експонираща съдбовното време за отстояване българщината на всичките й нива.

Като вид културен туризъм по една бъдеща екопътека се разгръща основната тема в романтичното бягство в района на Златарица и Балкана, където са запазени нравите, обичайте и добродетелите на истинската, натурална българщина.

В сравнение с повестта „Обеци с рубин”, тук любовта е много по-романтична, извисена, подчинена на вдъхновението и мисията, на алтруизма, красивото, доброто, регионалната историческа памет и местен, локален патриотизъм.

Много вдъхновени и лирико-романтични са описанията на дивните природни красоти и забележителности в един наистина впечатляващ пантеистичен стил, с великолепно чувство за детайл и ретроисторически възстановки, с всеотдайна любов към познанието и ценностите, с изживяването на актуалните проблеми на деня - екология, книжовно и фолклорно наследство, предприемачество в туристическия и културно-исторически бранш.

Любовта е основната движеща сила, която дава енергия, вдъхновение, преобразява централните персонажи, прави ги по-силни и по-добри, способни на алтруистични жестове.

Сладки са грижите и препятствията, които се налага да преодоляват основните герои в романа, както и в повестта „Обеци с рубин”, защото когато всяко нещо от ежедневието, бита и битието се върши с любов, тогава и резултатите са добри и вдъхновяващи за следващи подвизи и чудеса, както в строго личен/персонален план, така и в обществено-социалните и политико-икономически модуси на съвременността.

Всъщност романът със съвременна тема „Край Бързица” е идейно-тематично и концептуално, органически свързан с историко-баталната епопея на величавото, белетристично повествование на предходните романи „Кървав пелин” и „Бавен огън”.

Романът „Злато и чакъл” /2012/ по художествено майсторство на изображение и техники на повествуване и естетико-възпитателно внушение се нарежда до такива шедьоври в жанра на историческата литература /революционно-патриотичната, приключенско-екзотичната, военно-романтичната, дидактично-възпитателна/ за деца и юноши, постигнала шедьоври при автори като Петър Константинов /„Синият аметист”/, Стефан Дичев /„Пътят към София”/, Антон Дончев /„Време разделно”/.

Автентичното, документално-художествено начало впечатлява с прецизността и педантичността на позоваванията и цитиранията във военно-исторически, демографски, топонимичен, стратегически план, художествени сегменти, инплантирани в архитектониката на творбата.

Сюжетът се разгръща в региона на Еленския Предбалкан /Златарица, Елена, Миндя, Росно, Горско ново село, Беброво/ и областта Тузлука, където се развиват бойните действия през Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./, описана с всички детайли на събитийната хронология, пречупена и през призмата на личните, семейно-битови, фамилиарно-интимните, мъжко-женски взаимоотношения.

При всички положения този сладкодумен наратив и динамичен, остро-сюжетен и фабулно-итнтригуващ слог води до логически реминисценции с такива високи образци на националната ни литература като „Чичовци” от Иван Вазов, „Българи от старо време” от Любен Каравелов, „Нещастна фамилия” от Васил Друмев.

Екзотичната, пъстра и богата галерия от специфични, типизирани и индивидуализирани персонажи, художествени образи /войната, страхът, любовта, родолюбието, природата, вечността, смъртта/, придава на текста колоритност, естествен натурализъм и фриволна атрактивност на нестандартните и учудващи с  естетическите си решения художествено-белетристични ходове и решения на казусите в народностно-фолклорно стилизирания сказ на артистично-атрактивното, впечатляващо със смелостта на инвенциите си повествование.

Този процес на необичайното, синкретично смесване на битово-етнографското, натурално-първичното с извисеното, елитарно-вдъхновеното, патриотично-родолюбиво  начало, води до много интересни и необичайни в същността и природата си художествено-естетически резултати.

Синусоидно-неправолинейното развитие на Човешките съдби в хронологията на събитийния поток е продиктуван от сложността на историческото и астрономическо/по часовник/ време, с всички техни превратности и проблематични ситуации.

Множеството притчи, сентенции, квинтесенции и мъдрости с практически послания и внушения играят амбивалентна роля в структурата на романа.

В контекста те са своеобразна поанта на белетристичните фрагменти и епизоди, но притежават и специфичните кодове в системата на конфиденциалната знаковост на текста, със силата на необходимата сугестивна сила на възпитателните, патриотично-дидактични послания, на които авторът така много държи.

Необикновените обрати на съдбата в линеарната хронология на сюжетно-фабулната, интригуваща събитийност, като самоубийството на Ибрям Чакъра; насилването на Диляна от разюздания и недисциплиниран в поведението си капитан д-р Егоров; драматичната раздяла на Дамян Попчето с Райна и обречеността му с Диляна.

Всички тези фабулно-сюжетни авантюри придават още по-голяма мобилност и динамика на художествените персонажи.

Сантиментално-мелодраматичните компоненти в текстовете на автора най-неочаквано консолидират монументалния, базисен наратив и спомагат за „сладката четивност” и атрактивност на фолклорно-етнографския, стилизиран сказ в корпуса на цялостния поток на епическото повествуване.

Например „тънките намеци” на женската лукавост и тайните хитрини на бабата на Райна, за сватосването - такава „веща” и добронамерена емпатия, ритуалното самоубийство на Ибрям Чакъра - в  името на честта, достойнството и почтеността и може би фамилиарно-патриархалното /мирно и солидарно съжителство/ начало в отношенията между етносите асоциира неизбежни реминисценции с крупния романов епос „Под игото” на Иван Вазов.

Моралът и достойнството на истинското, мъжко поведение, са достатъчни за гаранция на истината от една само дадена дума, и това е алгоритъмът на мислене и поведение на всички персонажи в артистичното повествование.

Главното сюжетно действие  на романа „Окото на залеза” /2017/ се развива в началото на ХХI-ви век. То продължава само една година, но чрез драматична ретроспекция за Балканската освободителна война през 1912-1913 година и интересни събития в следвоенния период до последните десетилетия на миналия век се обхващат съдбите на няколко поколения българи.

И с тази своя творба Иван Енчев потвърждава родолюбивия си интерес към националната ни история, както в предходните си романи, някои повести и легенди.

Наистина е трудно за един професионален писател да отстоява художествено-естетическите си позиции в контекста на съвременната модерна литература, да се вписва органически в панорамата от множеството имена в поезията, прозата, есеистиката, публицистиката и то не по само обективни фактори и причини.

Романът „Окото на залеза” е четвърта част от поредицата „Балканско огнище”. И тук специфичната романова форма е овладяна като архитектоника, техника на изказа, диалог, визуално-пластически ефекти, след натрупаната креативна рутина от петте заглавия в жанра от родовата поредица „Чедата на Тракия”.

Една от интригуващите загадки, с която започва развитието на представяната в сюжета история, се разкрива чак в края на романа. И все повествованието остава с отворен финал.

Засягат се общочовешки теми като приятелството, угризенията на съвестта, изкушенията на любовта,  родителския дълг, признателността към героите и др.

С невероятната си всеотдайност към словото Иван Енчев демонстрира професионални качества и в този роман, органически синтезирал няколко основни фабулно-сюжетни линии: народопсихологически, етнографско-битови, лирико-психологически, интимно-фамилиарни.

Те са пречупени през призмата на иронично-пародийното и вицово-анекдотично начало, чрез умелото инплантиране на слога, наративно-сказовото начало като даденост и приоритет.

Неочакваните и интригуващи фабулно-сюжетни линии в повествованието впечатляват с непредсказуемите, странни и нестандартни ходове, чийто художествено-естетически пъзел се „подрежда” и дори извън всяка логика в събитийността.

Провинцията е интериор и екстериор на случките, явленията, екстремалните събития в локализирания типично български хронотоп - любим и обикнат завинаги, наситен със специфични, странни аромати и цветове.

Той е обсебен от „мъдростта” на местните мислители - странници, чешити, чудаци, бели врани, аутсайдери, ирационални и имагинерни величини, личности с необичайно поведение.

Това е животът на летаргичното, еснафско-бюргерско селище в неговия скучен, монотонен житейски темпоритъм там, където моралът, честността и достойнството са все още на почит и своеобразен нравствено-етичен, морален императив./ Представени са малките хора с техните дребни проблеми, пречупени през призмата на космополитните планове.

Непринудено оживяват интересни идеи и опити за летене, мечтания, романтични съновидения на Свободния човек, т.е. този, който е победил страховете си сега и тук, завинаги. Синдромът на дребнотемието, в тясно локален и регионален план доминира, но в аспект на глобалните, космополитни, национални проблеми губи същността и замисъла си.

Гротесково-карикатурните персонажи в повествуването /с преобладаващо сказово-наративно начало/ са изключително впечатляващи с натурално-органическото си присъствие, с неповторимия си, специфичен начин на мислене и поведение, с явния стремеж да говорят с притчи, сентенции, народни мъдрости,  стилизирани клюки, лакърдии, партенки, под формата на изобилно в честата си проява сладкодумие.

И така хитрият повествовател ни внушава основната идея: „Бай Ганьо е жив и днес. И всички ние, неговите потомци, носим нещо от него, априори дадено ни като народопсихология. В по-голяма и/или в по-малка степен.”

Интензивната фреквентност на националнопсихологическите дисекции и анализи на ситуациите в романа „Окото на залеза” /своеобразна метафора на съвременността на Родината ни, през изтеклите трудни години от т.нар. Преход/ е илюстрация на семплото, опростено, традиционно-градско /урбанистично/ мислене, което е и доминиращо в обстановката на повествователния, битово-етнографски, народнически сказ/наратив.

Героите имат своя микро и макросвят /малкият, патриархално-идиличен град и закостенялостта на селото с цялата му битова специфика и обстоятелственост на фолклорно-етнографските и народопсихологически традиции/. Те разсъждават от своите органически и натуралистични като генезис и природа житейско-философски ценностни позиции.

Засягат се директно и/или косвено множество актуални за съвремието професии - журналистическата, чиновническата, земеделската, учителската, като повечето от фабулните вектори са пречупени през призмата на патриотизма, национално-историческото чувство и памет за дълг и почит към „всичко българско и родно” - една от любимите теми на Иван Енчев в другите му епически платна и белетристични търсения.

Самият той е човек на принципите, реда и нравствения порядък в своите писания, за да отстоява и в поезията, и в публицистиката/есеистиката/ си високите морални категории и граждански позиции.

В интригуващата конструкция на повествуването с участието на пенсионирания счетоводител Ганьо Мечока, дъщерята му Гергана и журналиста Иванко Боляров са закодирани повечето от сюжетно-фабулните нишки на настъпателните, „екстремни” събития.

А те са: отлъчването /изгонването/ на любимата дъщеря от дома; тайната й любовна афера с Боляров, най-добрият приятел на бащата; новата радост - приемник на човешкото и приятелско щастие, малкият Ивайло, който е плод на грешната /или праведна любов/.

Затрогващ е вътрешният глас на героите с техните противоречия и угризения. Тревожният монолог на журналиста Боляров и посланията /епистоларни, предметно-сетивни, батални/ на отишлия си без време от белия свят колоритен персонаж Ганьо Мечока създават интригуващо напрежение в умело заплетения пъзел от екстремалните моменти на анализ и самоанализ /самосъд/ на персонажите.

Те се изправят пред сложните житейско-прагматични и нравствени дилеми на съвременността - недоброжелателна, коварна, непредсказуема в превратностите си.

Катарзисът на героите в пиковите житейски моменти на Деня е изпълнен с толкоз много препятствия, нравствени дилеми и неясни алтернативи. И всичко това е синтезирано в сложна смесица от разнопосочни посоки на лутане, търсене, себенамиране, възходи, победи, поражения и извисявания /опити за летене/ в прекалено трудното време в обсесията на ужаса от проблемното всекидневие.

Така „Окото на залеза” се утвърждава като успешен, съвременен роман, интерпретиращ злободневните теми и проблеми на ежедневието. Той е синтезирал в същността си най-доброто от творческите постижения на родната ни белетристика.

Със своите повести и романи писателят Иван Енчев се вписва в белетристичните търсения на модерността в жанра на прозата наред с най-изявените ни разказвачи. Енциклопедичните духовни заложби на този автор го изявяват като успешен творец с принос в съвременната българска художествена литература.