ВЕЧНИ ПРИСЪДИ
ВЕЧНИ ПРИСЪДИ
Тегнат вечни присъди
над героите наши…
Искаш Левски да бъдеш,
но въжето те плаши.
Влизаш в Ботева диря,
ала изстрел те връща.
Щом не ти се умира,
стой до книгите вкъщи.
Не блести над тълпата
с Яворовото слово,
че те чака разплата
и с куршум,
и с отрова.
Не търси рими върли
за властта -
като Гео.
Инак тя ще те хвърли
в свойта пещ -
да се грее…
Можеш само с букети
паметници да храниш.
Tе растат до небето!
Tи се свиваш до рана…
И разбираш героят
за какво тук е всъщност:
да умре за теб в боя,
в който ти днес отсъстваш!
ПРОЛЕТНО ЗАВРЪЩАНЕ
В шпалир от минзухар и кукуряк
най-пролетното село ме приветства.
Там,
в локвите от вчерашния сняг,
изкваква като жабче мойто детство.
До вратника ни,
сготвили змийче,
за пир се стягат уличните котки.
И чувам в двора дядо как сече
изсъхналите клони
и животи.
А новия живот с накъдрен плач
козата от утробата си пъди.
Две лястовици от зори до здрач
тавана ни крадат в дома си бъдещ.
Допрял сърце до голите асми,
потаен сок на слънцето ме качва…
Добре, че баба точно в този миг
примамва ме с най-вкусното колаче.
И аз се връщам,
малък и голям,
реален и разпътно невъзможен -
хем детския си спомен да доям,
хем да закърпя зимната си кожа.
