Георги Майоров

С писателя Георги Гривнев се знаем отдавна и разбирам неговите тежнения. Той спокойно следваше своя път, успешно изкачваше склоновете на родопските грижи, за да ни дари със своето богато творчество.

С единия крак в Ксанти, с другия в село Павелско - роден в Беломорския град и оженен в долината на хвойните. За да седи стабилно в средата на Родопите - Смолян.

Тъкмо там, като филолог, вместо черната дъска и тебешира, предпочете белия лист и перото на журналист в ,,Родопски устрем” - за да изписва своите рожби, неограничен от времето и темите. И да се нареди сред писателите.

Непознал вкуса на съблазните, непреследван от славата, Георги Гривнев засади чинара на своята дарба с широта на темите, простота на изказа и многобагреност на творбите. И пусна свои клони в поезията, белетристиката и публицистиката.

По негови стихове ,,Височината” разделя приятелствата, но нас разстоянието не ни раздели. Чистите пориви не остават самотни и в днешния враждебен свят.

Бистрота прелива в неговата поезия. Дори в една капка се отразява и може да се види целия заобикалящ го свят. Брусил росата на Родопите, в нея окъпа хубостта на природата, благостта на родопчани и извивките на родопската реч.

Като потомствено коляно на преселници от Беломорието, той не се отклонява от родолюбието. Това му позволява добродушно и правдиво да претворява деня на хората, жената, стареца, пътника, огъня, очите, любовта.

Такова земно познание, преминало през ,,четирийсет камъчета” на мъките, наричаме пречистена вода, която можем да пием с пълно доверие.

Творчеството на Георги Гривнев не е изпъстрено с лесни метафори. Той намира живата динамика на словото в нюансите и многозначността на диалектните думи, които са ценно богатство за омекотяване и омиротворяване набезите на сгрешени модернисти, които опошляват българския така благозвучен език.

Той държи здраво юздите на родопския свеж и духовит говор за умерена употреба на диалектни думи, които само обагрят писаното слово, без да се налага тяхното поясняване под линия.

Освен свободното реене на думите, писателят намира и тяхната логическа обвързаност, за да изразяват духа на планината. Никога не пуска своя лексикален апарат към ,,модерното” каканижене на нищото.

Такива скрити метафори срещам в ,,Ручей”, ,,Дървета”, в утрините и вечерите, в съмванията и мръкванията на автора, в цялото му творчество. И с Ручея сам стигна ,,речен бряг” и се вля в пълноводния талвег на българската литература.

Поезията на Георги Гривнев ни среща с покаянието и разкаянието на праведника и грешника. Поезия за човешкото в човека и неизбежното над него.

За усмивката на китни села в дългата сянка на времето и съвършенството, събирани като прашеца за капка мед и жизнерадост. За денонощната борба между крамолите и помирението.

Разкрива мъдростта на ранина да започваме работата си, ако искаме да свършим нещо и да заслужим хляба на деня. Търпеливо да дочитаме съдбата си при отчаяното търсене на своя бог и да го намираме в човешката любов, за която и в катрана черен врим.

Странно, но авторът намира еднаква ценност в живота и в смъртта. В превръщането на идеала в хляб и хляба в идеал. Но никога да не губим пътя до родния праг.

В прозата вълненията на Георги Гривнев идват чак от посрещането и похода на генерал Черевин в Родопите в снеговитата зима на Освободителната Руско-турска война от 1878-а година.

Перото му преминава през родолюбивото дело на капитан Петко войвода; през отвличанията на хубави моми като Чока ненагледна; през чистата любов между двама влюбени, прескочили всякакви препятствия; през жизнената истина и скритата лъжа за добро, които ни крепят здраво на земята.

Тези черти в характерите на героите от разказите на автора ни правят по-благи, по човеколюбиви.

Увенчава герои от рудодобива, от героиката на отминало, но незабравено славно и вълче време.

Над автора сякаш е летял орел, който посреща, разпръсква и прогонва облака на всяка злина. Затова проклина войната, не одобрява днешните учебни програми и многото учебници по един предмет, които размиват знанията на младото поколение в различни и противоречиви посоки.

Гурбетчийството също е един от любимите му сюжети, но почерпени дори от легенди, те са приземени до истината с действителните имена на хора с необичайни характери, които пълнят душата на читателя с благородство и висок морал.

Връща ни и към отминалия свят на чанове и тюмбелеци, на сладки грижи и закошарена любов, на тежката стъпка на кехаи по волни пасища и борбено кюскане на вакли овни за здраве и берекет.

Умело прокарва ръка по дизия от дванадесет чана, за да отпее пиринчените ноти на родословното дърво, която песен отеква добро и за съседите. И дали някога пак ще навържем дизия чанове, която да оплоди добро за всички.

Трудно е да се повярва, но е хубаво всеки ден да разклащаме по един чан от родопската гама небесна, за да възсъздаваме ,,изначалната песен на живота”.

В своето творчество Георги Гривнев вмъква и народни умотворения, които придават небивал аромат на неговата реч, дълбока като изворната вода, която жадно стига до пресъхнали устни.

От интервютата с известни чуждестранни и наши личности и писатели ми беше любопитно какви мъдрости е споделил писателят Георги Пашев, на когото познавам цялото творчество.

Неговият очерк за войниците от долината на Павелския водослив, в края на 70-те години на ХХ век, ме вдъхнови да напиша очерците - ,,Доблестното воинство на Широка лъка”, ,,Войниците на Чепеларе” и ,,Бойните традиции от града на Вела”, които бяха отличени в годишните награди от Министерството на народната отбрана.

Както предводителят на ,,Стоте каба гайди” Апостол Кисьов кара небето над Роженските ливади да става ,,магично и невнятно”, така и писателят Георги Гривнев с творчеството си ни утешава, радва и вдъхва надежда за по-добро бъдеще на Родопите и на България.