Димитър Никленов

Ангелчо беше на шест години, когато реши да избяга от новите си мама и татко и отново да заживее на улицата. Искаше да си тръгне, защото не можеше да свикне с дневния режим, който се налагаше да спазва и навиците, които трябваше да придобива.

Каква досада - да си мие два пъти дневно зъбите, вечер да си ляга винаги в осем часа, да чете книжки и още куп неща. Оставяха го да спи сам в стаята с тапети, а когато затвореше очи, шарените ароматизирани завивки го караха да сънува страховити същества.

Една сутрин момчето остана за малко само и макар да знаеше, че бягството ще притесни родителите му, изтича на улицата. Отвън все още не се срещаха много хора.

Вятърът полюшваше слабичкото му телце и го тласкаше да върви напред, а зелените му очи търсеха някое тихо и необитавано местенце, където да се подслони. Той беше изплашен и се чувстваше самотен.

Спомни си как преди две години неговата родна майка го беше изоставила заради бедността и заедно с още няколко деца си бяха построили колибка в най-затънтената част на парка.

Тръгна натам, като не преставаше да мисли за нея - дребна на ръст, с черна коса, бяло лице и пъстри очи, които никога нямаше да забрави.

Бързо стигна до мястото в парка и легна направо на тревата. Усещаше студените капчици от утринната роса, но след дългата безсънна нощ, заспа дълбоко. Скоро обаче дочу странен шепот.

От изненада или от страх извика прекалено силно, но никой не го чу. Шепотът, който ту се усилваше, ту заглъхваше, се повтори още няколко пъти. Ангелчо се опита да отвори очи, дори му се искаше да скочи, но остана вцепенен.

След третия път шепотът се превърна в силен звук и екна като далечно ехо във вековна гора. Тогава около момчето стана много светло, а когато се огледа, забеляза, че се намира седнало на пясъка на хълмист морски бряг.

Вълните достигаха почти до него и плискаха босите му крачета, а вятърът нежно го милваше. Искаше му се да си поиграе с тях и една вълна даже го плисна в лицето. Посегна с ръка, за да я улови, но тя умело му се изплъзна от шепичките и побърза да се слее отново с огромното синьо водно пространство.

Вятърът залудува и започна да го тласка към морето и той се отзова в една плитчина. Никога досега не беше изпитвало подобно чувство. Продължи да си играе с вълните, които го настигаха, плискаха и пак се оттегляха навътре в морето.

Опита се да си поиграе на криеница с тях и се скри зад пластмасовия кош за боклук, но и тук вълните и вятърът го откриха. Падна голяма игра. Накрая Ангелчо седна уморен на пясъка.

„Колко е хубаво, когато някой иска да си поиграе с тебе!” размечтано си помисли той.

- Фу - у - у! Фу - у - у! - изфуча вятърът. - Аз мога не само да играя, но и да правя фокуси!

- Ха, нима си вятър - фокусник?! - усмихна се Ангелчо. - За първи път срещам такъв вятър.

- Само си пожелай и ще видиш! - зашептя вятърът и за да му докаже, че може да прави фокуси, накара вълните да затанцуват оглушителен, вихрен танц. - Видя ли?! Мога да правя всичко! - гордо отбеляза той.

- А можеш ли да правиш децата безгрижни?! - попита Ангелчо.

- Е, това не съм пробвал, но ще опитам! - отвърна вятърът и веднага си помисли, че може би не трябваше да споменава, че е фокусник, защото на Ангелчо веднага му се приискаха наведнъж няколко неща.

- Добре! Искам да има някой, който вместо мен, да си мие зъбите, да ми оправя леглото - всичко, което ме карат да правя всеки ден мама и татко.

- Фу - у - у! Фу - у- у! Това е най-лесното… Фу - у -у… Фу - у -у… Фу - у - у.

Изведнъж слънцето за миг се скри, после отново изгря и около Ангелчо стана светло. Вятърът леко профуча и всичко утихна. Морето беше спокойно и нямаше нито една вълна. Ненадейно до Ангелчо се появи едно момче, което страшно приличаше на него, истински негов двойник.

- Здравей! Ето ме и мен, аз ще изпълнявам твоите желания! Какво искаш да направя?

Ангелчо го огледа няколко пъти от глава до пети с ококорени очи, сякаш си беше глътнал езика.

- Ама, ти кой си? Защо приличаш толкова на мене?

- Скоро ще разбереш - отвърна му момчето.

- Съгласен съм! Изпълнявай желанията ми, че нямам търпение. Първо - искам да ми направиш дворец от пясък. Донеси ми вода. Изкопай ров, за да не могат лошите да нападнат двореца!

Момчето изпълняваше стриктно заповедите му.

Някъде по обяд на Ангелчо му омръзна да се излежава на брега и да наблюдава момчето, пък и беше огладнял като вълк.

- Сега ми донеси нещо за хапване.

- Ще ти донеса, но ще ядем ли заедно?

- Не. Ти само ми донеси. Всичко е за мен, защото ти само изпълняваш моите желания!

След тези негови думи момчето изчезна.

- Знаех си, че за нищо не те бива…!” - ядоса се Ангелчо. - Но… ще повикам пак вятъра. Хей, вятърко-о-о! Къде си? - многократно извика той, но и вятърът не се появи.

Само две вълни се озоваха при момчето, но този път бяха по-студени и то потрепери. Потропваше с крачета и продължаваше да крещи.

- Помощ! Няма ли кой да ми помогне? Гладен съм!…

Най-накрая откъм морето се дочу отново странният шепот.

- Пре - ста- ни - и - и да ви - каш вятъра! Хай-де-е-е, можеш сам!

- Но аз съм гладен, не разбрахте ли - и - и?! - каза Ангелчо и легна неподвижно на пясъка.

Изглежда и вятърът беше наблизо и след като дочу думите му, профуча покрай него, а след това отиде навътре в морето, за да помогне на няколко платноходки, които се нуждаеха от него.

- Никой не ме иска…

- Пре - ста - ни да хлен - чиш! Ти сам мо - жеш да си по-мог - неш - продължаваше странният шепот.

- Аз ли… аз?! - извика момчето и се досети за нещо, което го накара да се затича през глава по морския бряг. Спомни си как мама и татко му приготвяха палачинка с ягодов конфитюр, когато беше много гладно.

- Разбра ли?! - момчето-двойник отново се беше появило.

Този път Ангелчо запази самообладание и попита:

- Всъщност… ти кой си?

- Аз съм твоята добра половина, която винаги можеш да използваш - усмихна се момчето.

- Сега, след като я намери, пусни я в действие. С нея животът ти ще бъде по- лесен и приятен, защото няма по - хубаво нещо на света сам да преодоляваш препятствията и така да оцениш грижите на мама и татко. Опитай и сам ще се увериш в това! - и изчезна.

Ангелчо го потърси с поглед. Но от него нямаше и следа. Огледа се и за вятъра. Но напразно. И него го нямаше. Гладът му беше преминал и той легна на топлия пясък.

Затвори очи и колко време стоя така, никой не разбра. Но когато се събуди, отново беше в голямата стая, потопен не във водата на морето, а в шарените завивки.

По крачетата все още усещаше хладината на вълните, а в мислите му звучаха думите на странното момче.