Марина Струкова

превод: Георги Ангелов

Последният самурай Юкио Мишима е роден на 14 януари 1925 година в Япония. Извършвайки харакири, загива за своята страна, опитвайки се да пробуди в нея дух на героизъм, изгубен под влияние на западната цивилизация. Автор на четиридесет романа, осемнадесет пиеси, разкази и киносценарии.

Ценя колекцията си от японски филми от 50-60-те години. Нима сега могат да снимат такива двубои с мечове? С всичките си компютърни технологии не биха повторили разкошния финал на “Меч на съдбата”. Аскетизмът на композициите на кадрите и остротата на простите диалози, чийто дълбок смисъл е отвъд тях. Те се асоциират за мен с творчеството на великия Юкио Мишима.
Първият разказ на Мишима прочетох край лавицата в книжарницата – в онзи момент нямах пари за книгата. После открих “Изповедта на маската”, “Морето на изобилието”, “Моят приятел Хитлер”, “Маркиз дьо Сад”… Но особено ме впечатли “Златният храм”…
“Златният храм” за мен е олицетворение на всеки абсолютен идеал, бил той човек, културно или религиозно явление. За всекиго е субективен. И аз имам от детството си такъв “златен храм” в полето на руската култура. Идеалът не те пуска, ти всичко сравняваш с него, той озарява или обезценява света около теб. Понякога ти се иска да се отскубнеш, но кой би ни дал по-висша духовна наслада от него? Та той е несравним с нищо, той е несъкрушим. “…между мен и живота неизменно заставаше Златният Храм. И веднага всичко, към което се стремяха ръцете ми, се разсипваше на прах, а светът наоколо се превръщаше в гола пустиня”.
Идеалите са завладяващо опасни с това, че са недостижими. Човешката душа се приближава или отдалечава от тях, както Земята във въртенето си около Слънцето се приближава или отдалечава от него. В края на краищата, започва да ни се струва, че само зад прага на смъртта ще достигнем целта. Идеалите са нематериални, затова трябва да се напусне закостенелият, несъвършен свят на реалността и да се иде в света на духовното, при Бога. Преминавайки границата на Отечеството на мечтите, заплащаш с живота си. Затова, тръгвайки на смърт, Мишима пише: “Човешкото битие има граница, но аз искам да живея вечно”.
На тези, които считат постъпката на Мишима венец на творческото самоизразяване, ми се иска да напомня, че знаменитият разказ за офицера, направил си харакири, се нарича “Патриотизъм”, Мишима изигра самоубиеца в едноименния филм “Патриотизъм” и се самоуби не като майстор на епатажа, а като патриот, макар че, несъмнено, писателският романтизъм го доведе до идеологията на ултрамонархизма. Както отбелязва Сергей Курьохин, всеки романтик трябва да може да спре навреме, защото романтиката в крайна сметка води до фашизма, диктатурата на висшите идеали по отношение на своите носители и врагове – това е и фашизмът.
В отговор на речта на Мишима, произнесена от балкона на завладения от бунтовниците щаб, се чули викове: “Слизай оттам, идиот!” Забележително е обаче, че след самоубийството му по страната преминава вълна от ултрапатриотични актове – в случая със заразената от западната цивилизация Япония това били самоубийства по древните канони, които имали за цел да пробудят в съзнанието на обществото изначалните архетипи на нацията.
Мишима уважавал творчеството на Достоевски. В книгата “Руският мироглед” четем: “Достоевски писа за “тайната на историята”, че народите са движени от “естетическа” или “нравствена” сила, а последното е “търсене на Бога”. Логическото развитие на философията на Мишима се проявява в това, че достигайки естетическия си идеал, той поискал да достигне и нравствения си идеал. Своето силно тяло, с усъвършенстването на което се занимавал: кендо, карате, бодибилдинг, писателят унищожава с меч, мечът в японската философия е душата на самурая. Духът принася в жертва плътта в името на Родината. На боговете на древността, за да се събудят и да спасят своя народ, е била нужна кръв – изглежда, Мишима е искал да пробуди бога на войната…
Красотата според Мишима не е в сочното разцъфтяване на живота, не е в неговия кръговрат, а в крайната обреченост, възможна, защото само след смъртта може да се достигне божествената тайна, да се освободи духът от затвора на плътта. Будизмът учи на освобождение от колелото на преражданията. Темата на естетизацията на смъртта на младото, силно същество е в това, че красотата се чувства най-остро, когато е обречена, близка до изчезването си, тя се преобразява за Мишима в прелест на смъртта в името на любовта към жената, после – в любовта към Родината. Еротизмът на патриотизма, когато любимата се възприема от офицера, готвещ се за гибел, като въплъщение на Родината.
Стъпил на пътя на самурая и завършил живота си като самурай, Мишима приема по-добрата смърт, изпълнявайки дълга си на войн пред лицето на своята заблудила се страна. Мисля, че за днешния си разцвет и независимост Япония е задължена и на няколкото младежи, завоювали Генералния щаб и хвърлили жестоката истина в очите на народа.
Истинската изисканост е в простотата. Героизмът е ирационален. Мъжеството е в искреността. Патриотизмът е участ за избраници… Смъртоносното очарование на идеала отново и отново ще вдъхновява за велики подвизи, престъпления или гениални книги.
“Вечността ми каза, че Златният Храм ще съществува винаги”.

День литературы, 10(134), 14.10.2007