Христина Комаревска

СТАРИЯТ ЕРГЕН

Приличаше ни на врабец.
Забързан, с мрежа в ръка.
Бурканчета с мляко, хлебец -
кого ще храни толкова -
сама душа, сама овца,
хортуваха на пейката стариците.

Заливахме се от смях.
Такива бяхме ние, децата.
Кой ризата му сутрин глади
и пуска ръб на тропикаления панталон.
Кой слага масата и го сгълчава
да дояде чорбата си, нали е сам.
Високи бяха селските дувари.
За нас бе всичко на игра.

Кирпичена бе родната му къща.
На края на селото, вестовой.
На хвърлей само - мястото за нас
най-строго забранено.
На мъртвите и вечния покой.

Защо се сетих днес за него?
Не вдигна сватба, бе обикновен.
Задружно се присмивахме
и скришом от големите,
шушукахме във шепите си - стар ерген.

Годините като една в галоп отминаха.
Не спазват спомените ред.
Като неканените свати идват и намигат,
отново ни подлагат на отчет.

Завръщам се във селото. На живо.
Не тичат на поляната деца.
Стопаните и къщите са минало.
Загребва вятърът овошки и лозя.

РАЗДЯЛА

Не мога да се позная.
И ти се питаш коя съм.
Изпихме омайната чаша,
утаи се на дъното шлака.

Бе лято до вчера знойно,
отшумя като песен изпята.
Заглъхва зад нас високо
рефренът й сладък и кратък.

Аз не те питам кой си.
Зенитът е минало време.
Недей да се обвиняваш
с очи от нега изветрели.

Да трупаш вина е бреме.
Залогът е дребна паричка.
В играта печели всеки
и губи, ако я вземе.

***
Ако бях художничка,
щях да рисувам само ръце.
Те са първият повод
да зачитам забравата.
Ако са вдървени
и стискат студа,
няма смисъл да се вглъбявам,
да плета ръкавици от нишката на
щедрост измислена.
/От лаици и стари моми/.

Последната дума ще дам на очите.
Симпатични, тоест, две по две,
като ръцете.
Те са първият повод
да зачитам раздялата,
преди да се случи.
Ако потъна и не търся спасение,
няма смисъл да се страхувам.
Все някога ще изплувам
в дълбокото на душата си.