Мария Антонова

Началото на женските съюзи в България е поставено от сформирания през 1900 г. Български женски съюз, на който за председателка е избрана Екатерина Каравелова, но поради заетост в образователно дружество „Майка” отказва този пост. По-късно, през 1915 г. на конгреса на БЖС е избрана за зам. председателка. След подписването на Ньойския договор /1919 г./ българските жени откликват на несправедливите решения, създавайки към БЖС дружество “Траен мир”, преименувано в Българска секция, чиято цел е бъдещо присъединяване към Международната женска лига за мир и свобода /МЖЛМС/. Целта на секцията е да информира Международната женска лига за несправедливите решения и резултатите от тях. За председателка на секцията е избрана Екатерина Каравелова. Когато през 1922 г. Международната организация организира конгрес и на него е поканена Екатерина Каравелова, министерство на външните работи поставя условия да не пътува лице с политическа насоченост. Две години по-късно отново се организира конгрес на лигата, но този път във Вашингтон. До българското министерство е изпратено специално писмо с настояване на конгреса да присъства председателката на българската секция, а именно Екатерина Каравелова. На конгреса тя заявява: „Малка многострадална България праща най-сърдечни поздрави на нейните сестри от Съединените щати, гдето великият Уилсън е роден, е живял и починал, след като завеща на света своите безсмъртни 14 точки /Формулирани като основен принцип за мир от президента Удро Уилсън в посланието му до Конгреса на САЩ на 8 януари 1918 г./. Аз пледирам за правда, което ще рече за всесветовен мир. Защото ние все още го нямаме. Той съществува на книга в мирните договори, а не в действителност. Пограничното население живее във вечен терор. Всеки ден – все нови бежанци – все наши потиснати чеда – прииждат и стават непоносим товар за майка България, двоен товар, финансов и политически. Това са плодовете за нас от мирния договор. Утре по-надълго ще говоря за политическото положение на България. При тия условия, вие разбирате, че Българската секция не е могла да работи, както е желала, за да изпълни задълженията си, като секция от Международната женска лига за мир и свобода. Преди да свърша, не мога да премълча един факт. България всякога горещо е вярвала в хубавите обещания и на думи на съглашението. Днес тя е смазана от горчиво разочарование и съмнения… и аз ви моля да се вслушате в сърцераздирателния й вик: Върнете ни вярата, вий благородни жени на велика и мощна Америка, и вий представителки от всички страни, съединете всички ваши усилия и ни помогнете да се премахне това наше унизително положение в цивилизацията, правдата и човещината!”
Същата година, при откриване на лятната школа на Международната лига в Чикаго, отново напомня за 14-те точки на Уилсън.
През 1926 г. Международната женска лига за мир и свобода организира своя пореден конгрес в Дъблин. За делегат на конгреса е избрана отново Екатерина Каравелова. Макар вече да не е в добро здраве, тя отново приема да застане на международната трибуна и да защитава България и отнетите й малцинства в Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, заявявайки, че „без справедлив мир, не може да има мир”. Още в началото на словото си тя се обръща към делегатките с думите: „На конгреса във Вашингтон всички признахте и подчертахте неправдата на мирните договори. Но малцина от вас могат да си представят какво непоносимо бреме от страдания те сложиха върху победените народи и особено върху малцинствата. Между последните, аз смея да кажа, България е била и продължава да бъде една от най-злочестите. За да ви поясня нейното отчаяно положение, ще приведа само думите на министър Вандервелда, шефа на белгийската социалистическа партия. В края на лятото на 1924 г. той посети България и има възможност да види голямо число македонски и тракийски бежанци. Тяхното бедствено положение го накара да извика: „Ние се намираме в един от кръговете на Дантевия Ад!”.
По-нататък в изказването си тя настоява за ревизия на Ньойския договор и всички последващи от него проблеми за България. А това може да го направи само една жена, която познава проблемите на своята родина и милее за нея и народа й. И не само това. Изнасяйки навън тежките наболели проблеми на страната ни, тя предизвиква интереса на жените от ръководството на МЖЛМС, една част от които пристигат в България, между тях д-р Хилда Кларк от ОН, мисис Кортней – председателка на британската секция, г-жа Древей от френската секция и Централата и др., които проявяват жив интерес от живота не само на бежанците в България.
На организирания през 1904 г. в Лондон от Балканския комитет митинг в защита на пострадалите от жестокостта на турската власт при потушаването на Илинденско-Преображенското въстание /1903/ присъстват представители от всички балкански държави. От българска страна като представител на българската секция към МЖЛМС на митинга говори Екатерина Каравелова, която описва тежкото положение на македоно-одринските бежанци и посочва нуждата от материална помощ за тези хора.
Интересно е да се отбележи, че през този период на нейното председателстване на Българската секция към същата се присъединява Македонският женски съюз със своите 45 дружества, в които са включени 4,500 жени, които не могат да приемат разпокъсаността на българската държава.
Безспорни са били организаторските качества на Екатерина Каравелова.
Едновременно с това през този период съюзът развива изключително активна дейност, стремящ се да създава женски дружества и организации във всички кътчета на страната ни.
В отделни периоди от своя живот Екатерина Каравелова работи и като учителка по български език и литература в Русе, Първа девическа гимназия в София и Пловдив през т.нар. пловдивски период от нейния живот. Спомените за нея като общественичка и учителка са събрани в Юбилейния сборник, издаден през 1928 г. по повод 50 години обществена дейност.
Коя е тази българка, оставила незаличими следи в историята на българското женско движение?
Екатерина Каравелова е родена през 1860 г. в гр. Русе. Десетгодишна заминава с леля си Кирияки Минкова за Русия с новия параход “Orient”. Прекарва три месеца в град Николаев, в семейството на сина й Тодор Минков, за да се подготви за изпита в Киевската фундуклеева гимназия, като постъпва направо във ІІ клас с награда за отличния приемен изпит по “Басните” на руския поет Крилов.
По настояване на Тодор Минков, през един студен зимен ден, увита в топлия му кожух, тя отива в Москва при новите си благодетели Елисавета Андреевна и Всеволод Лермонтов, далечен роднина на големия поет Лермонтов. Тук е приета като свое дете.
За нея започва нов живот, изпълнен с много препятствия, но и с натрупване на знания, които тя ще отнесе след завършването на гимназията в България, за да е полезна на своя народ. И наистина, през м. август на 1878 г. се завръща в Русе със златен медал от ІV –та Московска девическа гимназия. Докато е в Русия, се запознава с Петко Каравелов, който е давал уроци по история на дъщерята на генерал Щулепников Ксения, приятелско семейство на Всеволод Лермонтов.
Завърнала се в Русе, работи като учителка за около една година, като част от дома на родителите си превръща в класни стаи.
Година след това се омъжва за Петко Каравелов, който престоява в Русе понякога с дни, по две причини: едната е, че в града живее брат му Любен със съпругата си – сръбкинята Наталия, и втората, че тук е и тя – Екатерина, а защо не и причината да е хубавото чувство, възникнало между двамата. С омъжването си за него пътят на Екатерина Каравелова тръгва по този на съпруга й. От брака си имат три деца: Радка, Виола и Лора.
Радка умира от скарлатина, когато се преместват в Източна Румелия и там двамата учителстват. Смъртта на две годишното дете потапя в неспирна скръб двамата родители. Те спират да ходят на работа. Понякога само от дома излиза Екатерина, но съпругът й е в състояние, от което не може да се съвземе, докато една сутрин Петко Славейков не отива в дома им и с твърд глас заявява: „Е, та вие докога мислите да стоите без работа вкъщи? Да не искате с господа на глава да излезете. Искал курбан – зема го! Най-хубавото цвете откъсна, какво ще му сторите. Та няма да си пълни царството със сакати, гърбави, слепи… Децата не бива да чакат повече, утре ще мина да забера двама ви за гимназията”.
По време на Балканската война е медицинска сестра във Военното училище. И тук влага цялата си душа за по бързото оздравяване на ранените войници, независимо дали те са българи или сърби. Нещо повече, в грижите си към ранените войници е толкова всеотдайна, че сръбските войници я наричат „майко” и я молят да пише писмата им до родителите им.
Години наред работи като учителка в Първа девическа гимназия, като преподава български език и словесност. За работата си като такава не получава заплата, тъй като е смятала, че със заплатата на съпруга си ще могат да живеят сносно.
По повод честването на 50 годишната й обществена дейност в театър “Роял”, днес зала “България”, пристигат представителки на над 80 дружества и организации, дошли да поднесат своите поздравления. Между гостите е и екзарх Стефан, министър-председателят Константин Стоилов, много министри и гости от цялата страна.
В края на честването изказва думи на благодарност и добавя: „Аз дадох грижите си за моя народ – изпълних завета на майка си и на съпруга си, комуто дължа много от това, що съм. И моят завет към вас, деца, е: Обичайте народа си и грижете се преди всичко за него, а после за своите лични интереси. Нашият народ заслужава това, тогава и вие ще изпълните дълга си!”
По този повод БЖС издава Юбилеен сборник, а Съюзът на българските писателки – Юбилеен лист, в който мнозина известни жени, между които: Мара Кинкел, Жива Станева, Фл. Поликар, Рада Големанова, Франси Георгиева, Христина Стоянова и др. поместват свои публикации за работата на Екатерина Каравелова като председателка на Българския женски съюз през годините и като председателка на Писателския съюз. Между тях е и известната писателка Фани Попова Мутафова, която в поздравителното си слово казва следното:
„В този, по Ваше желание скромен, ала все пак празничен по чувство и настроение, ден, когато толкова много събрани във Ваша чест снежни хризантеми напразно съперничат с чудната белота на косите Ви, искам само с няколко думи да изразя това, което в този миг ние всички изпитваме към Вас, ала подчинявайки се на изричното Ви желание да се говори по мярка, не мога да намеря изрази, които да не звучат прекомерно ласкателно за Вашето ухо. Все пак аз ще се помъча да кажа защо всички български жени днес се чувстват радостно и светло настроени, защо представителки от всички обществени и интелектуални слоеве тъй единодушно се намират обединени в едно чувство: уважението и обичта към Вас. Българският народ рядко дарява сърцето си. Ала винаги и безпогрешно той го дарява с цялата си проста и непритворна искреност на своите най-издигнати и благородни първенци. Пресен е примерът на преклонение пред дядо Симеон Варненски. Също едно такова име, което за нас е знак за висша културност, за неуморна служба към род и родина, за рядко съчетание на женско очарование с мъжки добродетели – е името Екатерина Каравелова.
Името на Любен и Петко Каравелови е достатъчно знаменито да бъде носено с гордост от всяка жена. Екатерина прибавя към него нов блясък, нов лъч от безсмъртие. Учителка на нашите майки, тя е едновременно учителка на дълги редици български поколения, защото, възпитани от майките си в принципите, идеалите и напътствията на Екатерина Каравелова, и ние ще ги предадем на нашите деца, за да остане като неизличима диря в нашия обществен живот името и делото на тази рядка жена. Знам: не минава ден, в който аз да не си спомня, по различни поводи, някое правдиво напътствие на Екатерина Каравелова. Изпълня ли го, знам, че не съм сбъркала.
Какво да кажа за писателката Каравелова? Освен, че бих пожелала на всички жени на перото да могат също тъй дълго като нея да запазят в толкова късна възраст толкова редки качества: разказвателен дар, всестранна културност, блестящ хумор, находчивост, остроумие.
Може би, не винаги съм споделяла напълно известни политически принципи и предпочитания на г-жа Каравелова. Всяко поколение винаги дири нови пътища към стари идеали. Ала знам едно. В един твърде мрачен за нашата политическа действителност ден, обзета от песимизъм и криза на безизходност, неволно подирих дома на Екатерина Каравелова. И си излязох от него обведрена, с по-леки стъпки, със закрепнала вяра за едно по-добро бъдеще. Защото в този дом биеше преди всичко сърцето на една голяма българка родолюбка. Това по-добро бъдеще дойде.
Какво мога да пожелая по-сърдечно, по-искрено, по-топло на осемдесетгодишната Екатерина Каравелова, освен това: скоро да я видим пак със същата младежка крачка, бодро да пристъпя в ритъма на „Боряно, Борянке…”, увлечена от ентусиазма на своите почитателки там, в ония земи, за които е мислила и работила близо половин век”.
За Екатерина Каравелова може да се пише много. И това е така, защото тя остави дълбока незаличима следа след себе си. За съжаление, днес ние нямаме подобни личности, оглавяващи женски организации. А ако има такива, то те се губят в стремежа си за лично облагодетелстване и конюнктурни интереси. Разбира се, пишейки това, съзнавам, че ще се намери някой, както е прието у нас, да напомни личната трагедия около Лора и Яворов, за да омаловажи нейното присъствие в обществения живот на България, но това несъмнено ще е проява само на лош вкус, защото драмата между Лора и Яворов е личен избор между двама души, които се обичат или пък най-малкото: решили да живеят заедно. Останалото е история, от която трябва да се поучим.