ДУХОВНА КРЪВ

спомени до поискване

електронна книга

Атанас Звездинов

ЛАБИРИНТЪТ  НА  СВЕТА

И РАЯТ НА СЪРЦЕТО

ТОЕСТ

ЯСНО ОПИСАНИЕ

как на този свят и във всяко нещо на света

няма нищо друго, освен суета и суетня,

въртене и бъхтене,

измама и лъжа,

нищета и мъка,

а накрая досада от всичко

и отчаяние:

но който си остане у дома, в сърцето си

и се затвори там с единия Господ Бог,

само той постига истинско и пълно

успокоение и радост

за душата

Така започва една от най-значимите книги на Средновековието, написана от  Ян Амос Коменски - големият чешки и световен мислител от епохата на Ренесанса, опитал се да разсъждава тогава за смисъла на много от нещата от живота и най-вече за ценностите в него.

„Господи, колко тъжно и песимистично!” си казах преди петдесет години, когато за първи път, като студент - чешка филология, прочетох това встъпление. Но когато потънах в тази велика книга, в тази своеобразна библия на човешките качества и недостатъци, на противоборството между доброто и злото, разбрах, че нито е тъжно, нито е песимистично, а това е лъч на надеждата в безнадеждността.

Животът се завъртя и преди време в ръцете ми отново попадна тази книга    „ЛАБИРИНТЪТ НА СВЕТА И РАЯТ НА СЪРЦЕТО”.

И вече не само я погледнах с други очи, но тя стана причината да започна  книгата, която държите в ръцете си.

Дали за да поразсъждавам 400 години след нея, от собствен опит, доколко се е променил  светът, дали за да потвърдя или опровергая предизвикателното й встъпление. Или просто само за да споделя вече лично проверената истина, че никакво разочарование или отчаяние не могат в този лабиринт на света да ни отнемат раят на сърцето.

И може би тук му е мястото да поставя като девиз на тази ми книга

моята сентенция:

„Всичко е временно, Времето само е вечно.”

И да добавя два свои горчиво изповедни куплета:

***

Навярно преди много, много века,

дори и без да знам къде съм бил,

сънувал съм, какво е то - човека?

Дойдох. И мислех, че съм го открил.

Бях. Съм. И още може би ще бъда.

И ще потъна в звездния покой

така - полунаивен, полумъдър,

изобщо без да знам какво е той …

Атанас Звездинов

АЗ не съм вече ТОЙ?

И ето вече аз не съм Той. Извън общественото бутане с лакти. Извън възподличката борба за хляба. Със собствен избор с кого да общувам, какво да правя и какво да мисля. Това съм Аз. А Той… Той бе до тук с прекрасната си същност. Защо за него искам да ви разкажа? Защото беше гордото ми „аз”. Не се уплаши и не се предаде. Не пропиля полученото, ала и не посегна да заграби чуждо. Остана светъл в мрачното ни време, макар че на душата му е тъмно. Може би затова някои го нарекоха Звездния.

Когато вече го гледам отстрани, понякога ми се ще да го предпазя. Да го възпра, или пък да го посъветвам. Но късно е. Но късно е за всичко, защото той вече го е извършил. Остава ми или да се срамувам, или сега да се гордея с него.

Гледаше как поетите стават търговци. Как хората се отказват от минало и убеждения. Но не се отказват от постове и пари. Как преминават от една партия във втора, в трета, в пета… Как слугуват угоднически на този, при когото им е изгодно. Гледаше как някои ставаха депутати. Но не почваха да мислят за другия, а помнеха само себе си.

Гледаше как довчерашните му другари ставаха крупни бизнесмени. (По-скоро „собственици изведнъж”.) Как построиха хотели и замъци, не по-лоши от тези, на които уж опонираха. Чуваше това-онова, на кое вярваше, на кое - не, но материалното доказателство беше налице.

Преуспяваха същите онези, които преуспяваха и преди. Същите, които не се спираха пред нищо. Същите, които не искаха да си спомнят. Но се мъчеха да изровят от миналото си всичко скрито и премълчавано и да го осребрят в новите условия с юдски блясък.

Който макар и за кратко прояви задръжки, единствено му оставаше да им служи. И сякаш това бе най-тежкото от всичко. Това бе върховната несправедливост. Че всъщност моралните устои бяха поставени в услуга на неморалната същност. Но за съжаление времето потвърди тази закономерност.

Най-трудно обаче му беше, когато „новата идея” слезе от сцената. Когато излезе от лъча на прожекторите и те останаха да осветяват дълбочината, в която продължаваха да се осъществяват истинските стойности. Тогава „временните герои” отново се опитаха да се приспособят. Станаха сякаш по-ниски, по-тихи. И Звездния си мислеше с горчивина в колко различни кожи може да влиза човекът.

Дописвам тези последни редове за моя герой и вече някъде дълбоко в съзнанието ми се прокрадва съмнението, че няма да са последни. Защото почти подсъзнателно усещам, че раздвоението, което формално ни разделяше досега, е наистина мнимо. Че Той е толкова вътре в мене, толкова същностно ми е необходим, че всъщност не мога да се разграничавам от него. Колкото и да ми се струва възможно. Че именно за всичкото, което той е бил, трябва да продължавам да живея. Че всъщност Той съм си Аз.

За смисъла

Много мило ми стана, когато на новогодишното тържество на  Съюза на писателите пред идващата 2017-та, както бяхме седнали в компанията с Михаил Белчев, той изведнъж припомни един случай отпреди 50 години. Каза ми: „Знаеш ли, че още давам автографи с онова твое четиристишие.” И добави „Разбира се, пиша, че стихът е от тебе.”

И нямаше как да не ме трогне. Той вече е отдавна признат и обичан певец и поет, съвсем наскоро честваха 70-годишнината му в огромната зала 1 на НДК с грандиозен концерт на който бях и аз, поздравиха го първенците на родната музика и култура, получи заслужено големи награди. А още давал автографи с куплета от моята първа книга от 1967-ма година, отпреди 50 години. Явно трайно беше заседнал в съзнанието му.

Върнах се вкъщи, разрових пожълтелите си архиви и намерих това, което търсех. Един брой на списанието „Една седмица в София” от 27.12.71 / 2.1.1972 година. В него има едно „Празнично интервю” с младия тогава, но вече известен и обичан певец. В това интервю има негова „лична карта”- с професия -  студент пети курс във ВМГИ, хоби - пеене, първо излизане пред публика - 8 май 1965 година, с вече около 300 концерта и много, много награди. След многото въпроси, интервюиращият  задава последният: „Знаеш ли, последният ми въпрос може да ти се стори странен: „Защо пееш?” И Михаил Белчев отговаря: “Най-после един истински въпрос! Позволи ми да ти отговоря с един стих на Атанас Звездинов: „По-лесно е да мразиш, да отричаш,/ но този свят е пълен с карамфили./ Светът е хубав, ако го обичаш./ За да обичаш, трябват много сили./”

Благодаря ти, Мишо, че половин век намираш смисъл в това, в което го намирам и аз! И доблестно го заявяваш по този начин. Дано това наше общо верую ни сродява още дълги години!

Искай, колкото си дал

„Роден съм в центъра на София, в училището (Тодор Минков), срещу бившия Военно-исторически музей, в което през 1943 г заради бомбардировките около гарата е бил евакуиран „Майчин дом”. И, въпреки че пъпът ми е хвърлен там, детството си съм прекарал в квартал, който ако не село, тогава напомняше покрайнините на малко провинциално градче. Малки, съвсем различни къщички в малки дворчета, пълни с овошки и цветя, будеха детското ми въображение и всеки сезон ни даваха по нещо ново. В „Банишора”, така се нарича кварталът, в който премина детството ми, живееха бедни хора, около нас- предимно железничарски семейства Те имаха обикновени грижи и обикновени радости и това остави у мене за цял живот чувството за равновесие - да не искам повече, отколкото съм дал. Нашият край на квартала се наричаше „Магарешкият рай”, защото по улиците обилно растяха магарешки тръни. Железопътните линии, които минаваха наблизо, будеха въображението ни за далечни пътувания…В двора ни, ограден с дъсчена ограда, обрасла с хмел, растяха най-красивите цветя - от скромните момини сълзи до пищните японски рози, от декоративните храсти до уханните диви карамфили…”

Своето детство Звездинов описва след години в повестта „Диви карамфили”. Ваканциите момчето прекарвало в бащиното си село (Карлуково), в Северна България, сред величествени скали, изпълнени с пещери по поречието на Искъра. Оттогава Звездинов обиква природата, от този досег до нея. Обичта към поезията Звездинов дължи на майка си, която правела опити да пише и го учела да декламира. В литературата Звездинов влиза „през прозореца на Дора Габе” по неговите думи: „Бях петгодишен. През лятото баща ми ни заведе на почивка в Банкя. Във вилата на гостоприемен негов познат - бай Дойчин. Обичах да ритам на терасата пъстрата си гумена топка. Но на втория ден майка ми се скара да не вдигам шум, защото съседната ни стая е наета от писателка, която работи. Това ме заинтригува. Не помня дали съм чувствал респект, но помня, че ми беше интересно да надникна в нея. И един ден, когато мислех, че тя е на разходка, ритнах топката в стаята й. Прекачих се през отворения прозорец да я взема. И изтръпнах. Писателката седеше зад масата си, върху която сред ръкописите се мъдреше моята топка. Не помня всичко, което ми каза, но помня благата й усмивка и думите: Не бой се, така се ражда стихотворение!”…

„Имах щастието литературен кръстник да ми бъде един от големите български поети - Александър Геров. Преди много години… отидох при него със свитък стихове. Когато ги прочете, той каза: „Ти трябва да се казваш Звездинов. И написа за първи път това име върху стихотворението ми „Траектории”. Пазя този лист и досега…”

Божанка Константинова

Из книгата: „Български писатели” (творци на литература за деца и юноши) том 2, 1999 г.

Нека добавя нещо към това:

Животът ни - това нетрайно сито

Винаги съм искал да съм „отнякъде”. Да си от София, значи да си отникъде. Всички са софиянци. (Дори „софийските писатели”, дошли в болшинството си от провинцията, не ме вписаха между тях.) Смешно ли? Никак не е смешно. Това е заличаване. Защото няма кой да те защити. Да те има за свой. И наглеците обличат твоята същност и заемат твоето пространство. Нещо повече - управляват го.

Затова се радвах, че поне съм от моя беден квартал. Той беше нещо обособено. Беше, но вече не е. И той е изпълнен със същите тези „софиянци”, които носят усещането си за друг роден край.

Роден край - това е истината, която те прави някой. Оттам се тръгва. (И може би там се завършва.) И той трябва да се защитава.

Не искам да заемам позата на застарял мърморко. Разбира се, че не съм против развитието и прогреса. Но ме боли, когато виждам как децата ни не виждат и не оценяват това, което имат. Как живеят само чрез телевизията и интернет, чрез телефоните и електронните си игри и въобще не се оглеждат наоколо. Как гледат по няколко филма наведнъж и мислят, че живеят техния живот. Тази жестока самоизмама ме дразни. Защото животът е веднъж и трябва да се изживее истински, а не на кино. И без това животът лиши подрастващите от илюзии. Защо самите те да се лишават от такива. Казвам „лишават” с чиста съвест. Защото престанеш ли да си въобразяваш, умираш.

В крайна сметка животът на човека е едно сито, в което дълго или кратко, по-бързо или по-бавно се пресяват много неща. И в края на краищата в него остават само няколко- най-истинските зърна, които трябва да се посеят.

Първата „рецензия” за мен

Предлагам ви само едно писмо до моя войнишки, казармен адрес. Не защото е от една, сега световно знаменита литераторка (тогава съвсем не съм знаел, че ще стане такава). Запазил съм го може би защото по същество това е първата „рецензия” за поезията ми и тук е по темата на тази ми книга. Това е писмо от Юлия Кръстева, сега световно известната структуралистка, професорка в Сорбоната в Париж. През онези години 1961- 1962 и двамата списвахме вестник „Средношколско знаме” и се познавахме добре като колеги. Към датата на писмото (2.Х. 1962 г.) аз бях в казармата, а тя беше редакторка във вестник „Народна младеж”. Бях й изпратил стихове за публикуване. Мисля, че писмото е интересен документ и като първа „рецензия” за стиховете ми, и като свидетелство за тогавашните виждания, разбирания и оценки на младата Юлия Кръстева.

Здравей, Наско,

Писмата ти със стиховете получих отдавна и отдавна се каня да ти пиша, но от работа ли, от командировки ли, от мързел ли - но в никакъв случай не от липса на приятелство - едва сега намерих време да го направя. Помня те като добро момче и дано такъв си си останал, та да не ми се сърдиш.

Сега за стиховете. Нашата ученическа страница излиза много рядко през лятото и то с ограничена, бригадирска тематика. Това попречи на отдела ни да използува твоите стихове. Затова аз ги предадох на Дамян Дамянов с молба да ги прочете по-внимателно отколкото прави това при многобройните си консултации и да ти изпрати едно откровено и аргументирано мнение. Той ме увери, че е изпълнил молбата ми. Доколко това е вярно - ти ще кажеш. Аз също прочетох стиховете ти и макар че моето мнение едва ли те интересува, струва ми се, че съвместната ни работа в средношколския вестник ми дава право да ти го кажа. Ти имаш богата емоционалност, много образност, това което се нарича поетична жилка не ти липсва. В стиховете ти личи и стремеж към оригинални мисли. Тези неща са хубави като гаранция за поетично дарование. Струва ми се обаче, че и ти като мене страдаш от една слабост, която нашата епоха, съвременното светоусещане не търпят: многословието, тенденцията към пищна фраза, прекален лиризъм. Моето убеждение е, че днес литература трябва да се прави с разум и с дисциплина - на чувството, на мисълта, на словото. Интелектуалната и лаконична изява най-добре допада на нашето поколение. Ние самите не можем да понасяме дълги излияния, наивни ентусиазми, високопарни възторзи. А когато пишем, попадаме неволно в техния тон. Дано причината за това е младостта ни. Та мисля че и ти към това трябва да се стремиш - повече стегнатост и повече мисъл. Още веднъж те моля, не вземай тези думи за наставления на някоя въобразяваща си че всичко знае некадърница. Просто другарско мнение.

Ти какво правиш? Какво мислиш да следваш? Как е службата?

Аз продължавам работата си, а и учебната година започна, та ще трябва две дини под една мишница да нося. Уча се да пиша…. на машина, затова и писмото ти „чукам на клавишите” - да се упражнявам, де.

Новини?

Савка е вече първокурсничка по журналистика.

Хубава вечер на поезията с участието на съветски  и наши поети бе организирана на 26 в зала България. Обявена бе за 19 часа, а започна едва след 20, тъй като влакът със съветските гости закъсня. Но публиката - въодушевена - ги чака докато пристигнат. Те дойдоха направо от влака. Вечерта бе знаменита. От младите чухме Рождественски, Шестински и една голяма според мен сила, която слабо познавах - украинския поет Дмитро Павличко. Непременно прочети нещо от него.

Интересна постановка на Сатиричния театър - „Импровизация” от Радой Ралин и Валери Петров. Невъзможно е да се разкаже, трябва да се види….

Още веднъж се извинявам, че така дълго забавих отговора си. Надявам се, че ти не се сърдиш и скоро пак ще ми пишеш. Много поздрави от Аглика.

И разбира се, от мен. Юлия

2. Х. 1962

Сега, след 55 години, още веднъж ти благодаря, Юлия!

Казармен спомен

Разказвал съм го няколко пъти. И винаги са ми казвали: „Напиши го! Има не само лична стойност, но е и принос към литературната история.” По обясними причини не исках да го напиша. Но нали историята трябва да се запише! И ето че най-после се реших:

Бяха последните дни от двегодишната ни войнишка служба. С Георги Константинов служехме заедно в едно поделение. Вече бяхме кандидатствали в Софийския университет и двамата бяхме приети. Предстояха стрелби и естествено трябваше да се явим на тях. Но и двамата с Георги казвахме къде на шега, къде на истина, на командира на полка, да ни остави, да не ходим на стрелбите, нали вече сме почти цивилни граждани.

Сякаш бяхме предчувствали нещо. И ето какво се случи: Отидохме на полигона. Войниците залегнаха за стрелба, надянали противогази, може би за първи път. А мен и Георги ни изпратиха да лепим мишените на не голямо разстояние от тях. Тогава те се лепяха примитивно - с някакво лепило и парчета хартия. Стреляха, и ние се изправихме и залепихме мишените, след което залегнахме в окопа пред тях. Стреляха пак. Не помня дадоха ли „отбой” по полевия телефон, той беше до Георги. Но помня, че тръбачът свири „отбой”. Може и да ми се е сторило, че сигналът е този. Това не беше проигравано преди това. Но явно и Георги бе го приел така и двамата станахме да залепим мишените отново.  Вършехме го спокойно, когато отсреща се чу масов залп.

Куршумите засвистяха покрай нас и ние мигновено се хвърлихме в тесния окоп един върху друг. След малко единият попита „Жив ли си?” „Жив съм, а ти?” обади се другият. Но никой не смееше да стане. Тогава над окопа се надвеси командирът на полка: „Момчета, живи ли сте?” „Живи”отвръщахме и двамата и бавно станахме, отърсвайки пръстта от дрехите си.

Останалото няма значение. Явно бяха ни спасили изпотените стъкла на противогазите. Но има значение, че оцеляхме и че този случай ни свърза завинаги в съдбовна връзка. Всеки от нас написа по едно стихотворение, посветено на случая и на другаря си. Така решихме спонтанно. Моето го публикувах с посвещението и в печата, след това и в книга. Георги го написа тогава, но ми го посвети повече от 50 години след това. Ето ги и двете:

АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ

РИЗА

На Георги Константинов

Приятелю, ний носим обща риза

и цял живот тя обща ще остане.

Случайно ли куршум не я прониза,

макар че от куршуми бе тъкана!

Невидима за другите, за нас е

най-нужната и най-желана дреха.

Във този свят, тъй груб и разногласен,

тя пази някакво целебно ехо.

Навярно в изменчивостта на дните

сърцето, несравнимо със часовник,

загуби ли предишния си ритъм,

пак го сверяват мигове върховни.

1963

18. 09. 1983

из книгата на Атанас Звездинов

“ГЛАСЪТ НА ОГЪНЯ”

“Народна младеж”, 1985

Ето го и полученото от Георги писмо, след като му го припомних през 2014 година:

Георги Константинов <gkon@abv.bg>

To: zvezdinov@yahoo.com

Sent: Thursday, January 9, 2014 5:54 PM

Subject: поетичен диалог

Драги  приятелю,

благодаря за искреното и вълнуващо стихотворение, което откривам сега в моята електронна поща. Вероятно сме се разминали в получаването на двете стихотворения.

Това  вероятно е станало, когато съм бързал за списанието. Така или иначе - родила се е поезия от един общ драматичен (и паметен за двамата) случай.

За него, кой знае защо, рядко сме разговаряли…

Повтарям сутрешното си предложение - можем да направим съвместна публикация на стиховете, придружени от разгърната бележка, написана от двама ни…

Още веднъж - благодаря най-сърдечно.

Твой: Георги К.

Ето го и другото, изпратено от него след това:

Драги Атанасе,

Изпращам ти стихотворението, за което говорехме. То е печатано май само веднъж някъде в осемдесетте години на миналия век (!). Имам намерение оттук нататък да го публикувам с посвещение на теб… Може в бъдеще някъде да излязат и двете стихотворения - твоето и моето - с кратка бележка за действителния общ случай във войнишкия ни живот…

Използвам повода да пожелая на теб и твоето семейство здраве, любов и хубави сбъдвания.

Сърдечно: Георги Константинов

СПОМЕН

На Атанас Звездинов

Отвън шуми нощта индигова.

От мълниите озарен,

внезапно в паметта ми идва

последният войнишки ден.

Потъвам пак в пръстта студена.

Лежа в окопа. И така

една безчувствена мишена

издигам в своята ръка.

Куршумите околовръст

разпукват каменната глина.

Държа мишената. Проклинам

на ум високия си ръст.

Крещя по телефона: “Ало!

Пак стреляте встрани от мен!

По-ниско!

Малко по-наляво!

Момчета, огън! Още ден!”

Да, храбростта е ценно свойство.

Но ето - чак сега разбрах,

че всъщност моето геройство

бе само

премълчаван страх.

Страхувах се за свойта участ.

Глава забивах във пръстта…

Но исках всички да улучат.

Защото аз държах целта.

Наистина хубаво стихотворение! Но не за другаря. Не за взаимността. Аз, аз и аз!

Мислех, че ще се подкрепяме цял живот, благодарни на този съдбовен миг. Но, за съжаление, не стана така.

Международния младежки център в Приморско

Щом се сетя  за тези лета, ме обзема настроението: лято, слънце и море. И една лекота, каквато не съм чувствал никога оттогава. Бях във втори курс славянска филология - чешки език, когато  разбрах, че в ММЦ Приморско търсят за преводачи през лятото младежи с езици - предимно славянски. И оттогава няколко лета поред бях там. Не ни плащаха нищо, но за работата си бяхме осигурени с храна и квартира. От нас се искаше да посрещаме чуждестранните младежки групи, по няколко на сезон, да бъдем на тяхно разположение във всичко и да осигуряваме участието им в програмата на центъра. Това ни допадаше и ни правеше щастливи. Практикувахме езика, създавахме младежки връзки, къпехме се и танцувахме. И всичко друго младежко, за което се сетите… Вечер на естрадата пееше младият Бисер Киров. А из горичката се носеше шепота на влюбени.

Няма нужда да обяснявам, че преводаческият ни екип бе от безупречни, интелигентни младежи, които после образуваха цвета на обществото.  Моите групи бяха от по 100, 150 младежи от Чехословакия, от всякакви професии и интереси. Но какво се иска на плажа, освен плажно настроение.  Разбира се, водеха се и сериозни разговори между хората, които си допадаха. Правеха се срещи между групите на разни народности, които често бяха с подготвена програма и завършваха с песни и танци. Макар и да не си бяха особено приятни, устройвахме срещи и между чехословашки и съветски групи. Най-забележителна и очаквана беше вечерта на Нептун, когато той излизаше от морето със своите нимфи и тържеството траеше до полунощ.

Случи се така, че бях в центъра и на 21 август 1968-ма с една от най-големите си групи. Тъкмо бях си легнал, когато ме събудиха двама възбудени милиционери: „Елате да видите какво правят вашите хора!”

Не знаех какво се случва, но те бяха чули по радиото за антисъветските настроения и действия  у тях, в Чехословакия. И бяха отишли в съветския сектор на лагера, бяха изпокъсали всичките простори и нахвърляли съхнещите им дрехи в калта. Превеждах обясненията им цяла нощ. От тях не запомних нищо, но разбрах, че светът не е единен, че младежкият устрем има и мед, но и жило.

БЕЗ КОМЕНТАР

(ЕХ, ПРИЯТЕЛИ, ПРИЯТЕЛИ…)

ЛИТЕРАТУРНИ ЧЕТЕНИЯ

В чест на националната конференция на младите литературни творци  ЦК на ДКМС организира две литературни четения в Търново и Пловдив.  Гости на търновските студенти бяха младите поети:  Христо Банковски, Петко Братинов, Борис Вулжев, Жельо Желев, Атанас Звездинов, Георги Константинов и Йордан Янков. В Пловдив гостуваха Петър Анастасов, Георги Богданов, Иван Вълев, Димитър Арабаджиев, Марин Колев и Владимир Попов. Литературните четения бяха посрещнати с голям интерес.

Вестник „Народна младеж” 17 март 1965 г.

В поредицата  от редовните  ВЕЧЕРИ НА ПОЕЗИЯТА  музей „П.К.Яворов”  на ул. „Раковски” 136 в София открива всеки месец „ТРИБУНА НА МЛАДИТЕ”. Първата вечер ще се състои днес в 18 часа. Поканват се да присъстват и участват литературните и рецитаторски кръжоци от висшите и средни учебни заведения и всички желаещи младежи.

Вестник „Народна младеж” 17 март 1965 г.

ГОЛЯМО ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ

В чест на конференцията на младите литературни творци

ще четат свои стихове младите поети:

СТОЙЧО СТОЙЧЕВ, ЙОРДАН ЯНКОВ, БОРИС ВУЛЖЕВ, ПЕТКО БРАТИНОВ,  ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ, ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ, ИВАН ЦАНЕВ, КИРИЛ БОРИСОВ, ИВАН ВЪЛЕВ, КАЛИН ДОНКОВ, АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ, ВЛАДИМИР ПОПОВ, ДИМИТЪР АРАБАДЖИЕВ, ГЕОРГИ БОГДАНОВ, МАРИН КОЛЕВ, ПЕТЪР АНАСТАСОВ

9 АПРИЛ  20 часа

(1965 г.)

СТУДЕНТСКИЯТ ДОМ НА КУЛТУРАТА И  РЪКОВОДСТВОТО

НА  ЛИТЕРАТУРНИЯ КАБИНЕТ  „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ”

ви канят на

ТРАДИЦИОННО  ЛИТЕРАТУРНО   ЧЕТЕНЕ

Участвуват: Петър Анастасов, Димитър Арабаджиев, Воймир Асенов, Христо  Банковски, Георги Богданов,  Петко Братинов, Кунчо Грозев, Лъчезар Еленков,  Жельо Желев,  Атанас Звездинов, Георги Константинов, Владимир Попов, Иван Цанев и  Димитър Ценов

На 23 ноември (вторник) от 20 часа в салона на Студентския дом на културата

(1965 година)

СТУДЕНТСКИЯТ ДОМ НА КУЛТУРАТА  И  ЛИТЕРАТУРНИЯТ КАБИНЕТ  „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ”  ВИ КАНЯТ НА  ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ

Свои стихове ще четат поетите:

Вътьо Раковски, Найден Вълчев, Евтим Евтимов, Георги Свежин, Петър Караангов, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Черняев, Благой Димитров, Александър Миланов, Орлин Орлинов, Аргирис Митропулос  и  Христо Банковски, Кирил Гончев, Борис Вулжев, Матей Шопкин,  Николай Заяков, Борислав Геронтиев, Воймир Асенов, Иван Цанев, Йордан Янков, Петко Братинов, Лъчезар Еленков, Георги Константинов, Атанас Звездинов, Михил Берберов, Андрей Германов, Никола Инджов

9. 11. 1966 г. - сряда

начало 20 часа

в салона на Студентския дом на културата

КЛУБ НА КУЛТУРНИТЕ ДЕЙЦИ, ЛИТКОЛЕКТИВ  „ЦВЕТАН СПАСОВ” ПЛЕВЕН

ВЕЧЕР НА МЛАДАТА ПОЕЗИЯ

Участват: Атанас Звездинов, Ваня Петкова, Веска Мичева, Воймир Асенов, Георги Евдокиев, Георги Константинов, Георги Русев, Елена Славова, Ена Цветанова, Иван Цанев, Йордан Янков, Калин Донков, Неда Антонова, Николай Кънчев, Спаска Гацева, Христо Банковски, Христо Черняев и др.

21октомври петък 18 часа

зала „Георги Димитров”

вечерта е посветена на деветия конгрес на БКП и месеца на поезията

КЛУБ  НА МЛАДИЯ  ПИСАТЕЛ

В навечерието на 90-годишнината от рождението на П.К.Яворов и 11 конгрес на ДКМС  музей „П. К. Яворов” и редакцията на вестник „Пулс” организираха в дома на поета „Клуб на младия писател”. В клуба членуват млади белетристи и критици, изявили се в нашия печат, и млади поети с издадени стихосбирки.  В първите срещи се изясниха творческите задачи на клуба. За ръководство бяха избрани: Ат. Звездинов, Б. Геронтиев, Ив. Цанев, В. Власов и В. Мичева. Програмата на клуба обхваща литературни четения, срещи с изтъкнати писатели, критици, композитори, размяна на мисли над неиздадени или излезли от печат творби, литературни четения в Чирпан и Поморие, екскурзии по следите на Яворов. Срещите ще се състоят всеки четвъртък от 19 часа в лекторията на музей „П. К.Яворов”  Поредната сбирка на клуба ще бъде на 21. 12. т .г. на тема: „В творческата лаборатория на поета П. К. Яворов.” Ще бъдат разгледани оригинални ръкописи на поета и редакции на негови творби.

Вестник „Отечествен фронт” 19 декември 1967 г.

С ИМЕТО НА КОМСОМОЛСКИЯ ПОЕТ

В една от залите на софийския градски младежки дом „Лиляна Димитрова” е необикновено тържество. На 28 октомври беше открит литературният клуб „Владимир Башев”. Всички ще запомнят тази вечер - и младите литературни творци, и приятелите на поета: Петър Караангов, литературният критик Любен Георгиев, Христо Ганов, Атанас Звездинов, Стоян Йорданов и десетките ценители на литературата, които присъстваха на откриването.

Спомени за своя син разказа майката на поета Катя Башева. Тя неусетно приобщи младите творци към живота и творческото дело на комсомолския поет Владимир Башев. Свои спомени разказаха П. Караангов, Л. Георгиев, Ст. Йорданов. Актьорите Камен Денчев и Лили Дулева изнесоха рецитал по творби на поета.

За почетен председател на клуба бе избрана майката на поета - Катя Башева, а за председател младата поетеса Ели Юрукова.

Двадесетина млади творци, разпределени в секциите: поезия, проза, публицистика, критика и хумор, поеха щафетата на младото изкуство, комсомолската дързост и всеотдайност на поета Владимир Башев. Със своето творчество, със своя пример на гражданин и човек той пак е в комсомолския строй, в редицата на младите литературни творци.  В клуба ще се обсъждат техни творби, ще се провеждат рецитали и срещи с изтъкнати творци на съвременната литература и култура. Литературният клуб „Владимир Башев” ще стане не само извор на вдъхновение, но и ново средище за художественото и творческо израстване на младата литературна смяна. Да му пожелаем пълнокръвен творчески живот.

Вестник „Пулс” 5 ноември 1974 г.

ОТЧЕТНО-ИЗБОРНО СЪБРАНИЕ НА КАБИНЕТА НА МЛАДИЯ ПИСАТЕЛ

На двадесет и осми януари се състоя отчетно-изборно събрание на Кабинета на младия писател. Председателят на кабинета Симеон Хаджикосев изнесе доклад за дейността на младите писатели през изтеклите две години. Основно място в работата на кабинета са заемали срещите с изтъкнати наши творци, участие на млади писатели в големи културни прояви, обсъждания на излезли книги, контакти с млади творци от социалистическите страни.

В последвалите оживени изказвания взеха участие: Ат. Звездинов, Б. Томов, Н. Стоянов, Х. Георгиев, Б. Биолчев, М. Брадистилова, С. Манолов, Р. Босев, К. Топалов, Ст. Коларов и М. Огнянова от ЦК на ДКМС.

Бяха направени препоръки за още по-активна дейност на Кабинета, за по-здрави връзки на младите творци с живота, за координиране на работата на кабинета с ЦК на ДКМС. Особено внимание бе отделено на предстоящата национална конференция на младите писатели като повод за стимулиране дейността на кабинета.

В своето заключително изказване Матей Шопкин - секретар на СБП, говори за голямото значение, което ръководството на Съюза отделя и тепърва ще отделя на работата с младите.

Бе избрано ново ръководство на кабинета в състав: председател - Росен Босев, секретар - Виктор Самуилов, членове - Божидар Томов, Атанас Звездинов, Кирил Топалов,  Димитър Шумналиев и Таньо Клисуров.

Вестник „Литературен фронт” бр. 5 от 3.2. 1977 г.

На 30 март се състоя събрание  на Кабинета на младия писател. Присъства секретарят на СБП Матей Шопкин. Събранието бе открито и ръководено от председателя на кабинета на младия писател Росен Босев.

Бе отчетена дейността на кабинета през последните няколко месеца. Членовете на ръководството му  Атанас Звездинов, Божидар Томов, Виктор Самуилов - секретар на КМП и Димитър Шумналиев информираха присъстващите за участието на кабинета в различни културни прояви в страната, спряха се върху положителните страни и организационните слабости в работата му досега, направиха препоръки.

На събранието бе приет план за по-нататъшната работа на Кабинета. Той предвижда ежемесечни литературни четения пред работнически колективи и обсъждане творбите на младите писатели с участието на местни литературни творци. Кабинетът ще продължава да организира срещи с изтъкнати майстори на художественото слово, все по-активно ще се включва в културния живот на страната. В центъра на работата му ще бъде подготовката на предстоящата III национална конференция на младите писатели. Неговата дейност ще се определя до голяма степен от13 конгрес на ДКМС, 3 конгрес на българската култура, Международната среща на писателите в София и 60-годишнината от победата на Октомври.

На събранието бе обсъдена програма за материалното стимулиране в различните форми на свързване на младите писатели с живота.

За нови членове на Кабинета на младия писател бяха приети: Александър Томов, Георги Белев, Емил Симеонов, Захари Иванов, Иван Голев, Иван Серафимов, Йордан Блажев, Луко Захариев, Любомир Пеевски, Марко Марков, Младен Савов, Миряна Башева, Ненчо Славчев, Николай Искъров, Стефан Ланджев, Петър Парижков, Христо Калчев…

Вестник „Литературен фронт” 7.04.1977 г.

Кабинета на младия писател във Велико Търново

Във Велико Търново гостува група от Кабинета на младия писател, водена от секретаря на СБП Матей Шопкин.

Първата вечер групата има среща с клуба за естетическо възпитание при Великотърновския университет. Състоя се литературно четене, в което взеха участие Матей Шопкин, Атанас Звездинов, Божидар Томов, Иван Голев, Иван Серафимов, Кирил Топалов, Николай Искъров, както и млади поети - студенти от университета.

На другия ден групата бе приета от секретаря на окръжния комитет на БКП Христо Станев. Водени бяха делови разговори…

Вестник „Литературен фронт” 26 май 1977 г.

Седмината край камината

Видя се кога и кои бяхме избрани в ръководството на Кабинета на младия писател. Като се връщам към това време, самото начало на 1977-ма година, се сещам за сбирките ни, които правехме във вилата на писателя Асен Босев в Банкя. Росен Босев, синът му, ни канеше там не само защото можехме да работим на спокойствие, а защото бе особено приятно. Правехме си вечеря и се отдавахме на безкрайни разговори около уютния огън. Разбира се, вдигахме и наздравици. Тогава не бяхме разделени и никой не подозираше какво ще се случи по-нататък. Е, в тези снежни вечери Таньо Клисуров нямаше как да пътува до София, но беше духом с нас.

Ако погледнем с днешно око развитието и пътя на всеки от тези седем души: Росен Босев, Виктор Самуилов, Божидар Томов, Атанас Звездинов, Кирил Топалов, Димитър Шумналиев, Таньо Клисуров, е достатъчно, за да видим какво направи времето от нас. Едни се поблазниха от едно, други - от друго, трети устояха. Едни издържаха на живота, други - не.

Събирахме се няколко пъти след това, пътувахме по срещи и литературни четения и бяхме едно. А после…

Споменът за Росен Босев ме връща и към едни „вечери край камината” в Хисаря. Само веднъж съм бил в този писателски дом и то за десетина дни, но те останаха незабравими. На масата за вечеря се събирахме неколцина. От тях помня Веселин Андреев, който прекарваше там дълги месеци, Радой Ралин, който също е бил чест посетител и Росен Босев, дошъл като мен отскоро. Другите са изчезнали от паметта ми. Но тези ги помня, защото общувахме.

С Веселин Андреев се уговаряхме за едно пространно интервю, което после се състоя и вечерните ни беседи явно го формираха и насочваха. С Радой Ралин си имахме приказката далече преди това, а и много след това. Но там тя се отпуши особено, защото се оказа, че той и баща ми  бяха участвали заедно в студентските леви движения в университета. Може би и затова той започна да ми вика „мойто момче”.

А с Росен Босев, виж за общуването с него си струва да се говори. Не само защото това бяха последните му дни. Както вече се каза, бяхме членове на едно ръководство. Пътувахме заедно. Наблюдавах го, колко сериозен, съсредоточен и отговорен беше. Същевременно ми стана и директор в „Народна младеж”. Не съм бил близък с него, имаше други, които се опитваха да го ухажват. Но го харесвах и като писател и като човек. Излъчваше почтеност и чистота. Обичаше хубавите парфюми, и където отидехме, си купуваше от най-скъпите. Но за всички беше ясно, че нещо го измъчваше дълбоко отвътре. Сега се опитват да гадаят какво е било. Аз не се опитвам. Но когато гледах  как бягаше от трезвостта в алкохола, ми беше наистина мъчно. И майка му, и баща му ме подпитваха какво става, но винаги съм отговарял, че не знам. И не знаех. Дали знаеха и те.

Дните на престоя ми свършваха, но се оказа, че неговите са свършвали изобщо. Спяхме през една тънка стена и го чувах как дълго нощем не можеше да заспи. Вечерта, преди да отпътувам, бях с кола, ми каза да го събудя, че иска да се прибере в София с мене. Не дойде на закуска, отидох да видя какво става и той ми каза да тръгвам, че ще остане. Изглеждаше зле. Два дни по-късно бяха дошли да го вземат и щом се бе прибрал у дома, се бе случило най-лошото. Едва ли някой беше разбрал станалото в тази талантлива, светла и сложна човешка душа.

ХРОНИКА

ЗАДЪЛБОЧАВАНЕ НА ТВОРЧЕСКИТЕ ВРЪЗКИ

Докато участниците в ХII заседание на българо-съветския клуб на младата художествено-творческа интелигенция, които пътуваха по северния лъч на маршрута из родината, се срещнаха и разговаряха с млади творци - работници в Девня, южната група гостува на труженици от АТЗ в Стара Загора. Така и на 22 юни, последния ден от тяхната обиколка, продължиха сърдечните контакти на съветските млади творци и българските им колеги от клуба с младежта на нашата страна.

Вечерта участници в заседанието положиха венци на Бузлуджа и Шипка - два непоклатими върха на дружбата между нашите два народа. Срещата между групите от двата маршрута в град Чирпан бе празнична и вълнуваща - споделяха се впечатления от красотата на българските градове, от сърдечния прием на техните жители.

Вчера участниците в ХII заседание на клуба се завърнаха в София. На състоялата се среща в БМТ „Орбита” присъстваха Вълко Ковачев - секретар на ЦК на ДКМС и Валерий Сухорадо, завеждащ отдел култура и кандидат-член на Бюрото на ЦК на ВЛКСМ.  Отчет за пътуванията на двете групи направиха съветския поет Генадий Серебряков, вицепрезидент на клуба, за северния лъч, и младият български поет Атанас Звездинов за южния лъч.  Поетът Лъчезар Еленков, секретар на СБП и главен редактор на българо-съветското списание „Дружба”, разказа на членовете на клуба за успехите на списанието и задълбочаването на творческите връзки между младежта от нашите две страни. Накрая беше обсъдена работата на ХII заседание и бяха дадени предложения за подобряване дейността на българо-съветския клуб на младата художествено-творческа интелигенция.

Вестник „Народна младеж” 24 юни 1977 г.

Матей Стоянов

СОФИЙСКИЯТ  ГРАДСКИ КОМИТЕТ  НА ДКМС  И  КАБИНЕТЪТ НА МЛАДИЯ ПИСАТЕЛ

Ви канят на ЛИТЕРАТУРНА СРЕЩА - ЧЕТЕНЕ

В чест на Третата национална конференция на младите литературни творци

Срещата ще се състои на 1 декември 1977 година в залата на Градския младежки дом „Л. Димитрова”

ул „Д. Полянов” № 2-а

начало 18.30 часа

Участват: Борислав Геронтиев, Иван Вълев, Калина Ковачева, Петър Анастасов, Атанас Звездинов, Рада Александрова, Виктор Самуилов, Таньо Клисуров, Руси Русев, Емил Симеонов, Георги Белев, Захари Иванов, Венко Евтимов, Миряна Башева, Иван Голев, Ненчо Славчев, Николай Искъров, Янаки Петров, Борис Христов, Андрей Андреев, Лозан Такев, Александър Никулкин, Енчо Енчев,  Живка Балтаджиева, Владимир Левчев

В САКАРСКИЯ КРАЙ - КУЛТУРНА БРИГАДА

По инициатива на ЦК на ДКМС и на Дома за литературата и изкуствата за деца и юноши група писатели, композитори, художници, актьори, филмови дейци и специалисти от дома посети окръжния град Ямбол и Тополовградската селищна система.  Участваха и писателите Боян Болгар, Лъчезар Станчев, Петър Стъпов, Кирил Божилов, Атанас Звездинов и Драган Тенев. Деятелите на изкуствата имаха срещи с ученици в Ямбол от различни училища, в Тополовград и в осем тополовградски села. Освен това в Тополовград с представители на отговорни партийни, комсомолски и културни работници бяха разисквани конкретни проблеми около всестранното повдигане на Сакарския край. В Ямбол гостите се срещнаха с културни деятели на окръжния град, размениха мисли и направиха предложения за по-активно включване на творци в движението за естетическо възпитание, за създаване произведения, свързани с героичния летопис и съвременните проблеми., за всестранно развитие и процъфтяване на този прекрасен български край.

Вестник „Литературен фронт” брой 47 от 25 ноември 1982 година

НОВИ ЧЛЕНОВЕ НА СБП

На заседанието си на 30. VI. 1983 година Управителният съвет на СБП прие нови членове на Съюза: поетите  Атанас Звездинов,  Биньо Иванов и Христо Ганов, белетристката Христиана Василева и критиците  Иван Радев и Красимира Близнакова.

Вестник „Литературен фронт”  7 юли 1983 г.

ДЕЛЕГАЦИИ. СРЕЩИ. СЪОБЩЕНИЯ

УПРАВИТЕЛНИЯТ съвет на Съюза на българските писатели утвърди новите членове на съюза - поетите Атанас Звездинов, Биньо Иванов и Христо Ганов, белетристката Христиана Василева и критиците Красимира Близнакова и Иван Радев.

Вестник “Работническо дело” 1 юли 1983 година

ВСЕНАРОДНА ПОЧИТ

Ботеви тържества във Враца…

На 2 юни са посветени националните културни празници „Ботеви дни”, които се провеждат всяка година във Враца и окръга. За участие в тях дойде  представителна група на СБП. В нея бяха включени секретарят на партийната организация при СБП  Евтим Евтимов, секретарят на СБП  Матей Шопкин, Атанас Звездинов, Богдана Зидарова, Воймир Асенов, Димитър Светлин, Иван Методиев, Йордан Милев, Надя Кехлибарева, Найден Вълчев, Ненчо Славчев, Петя Йорданова, Рашко Стойков, Тодор Харманджиев, Христо Черняев, Велин Георгиев, Валери Калонкин, Димитър Христов, Красин Химирски, Минчо Минчев, Петър Милкин, Траян Първанов, местни литературни творци.

Тук бе и гостуващият в страната секретар на СП на СССР  Юрий Воронов.

На 31 май групата има среща с Бюрото на ОК на БКП. Първият секретар на Окръжния комитет Светозар Петрушков най-сърдечно приветства писателите с добре дошли на врачанска земя. Секретарят на СБП Матей Шопкин  благодари от името на творците  за възможността за участие в Ботевите тържества и разказа за новите моменти от работата на Съюза и дейността му по претворяването на съвременната тема. След това групата положи цветя пред паметника на Христо Ботев в центъра на града.

Същия ден вечерта в залата на Партийния дом се състоя голямо литературно четене.

На 1 юни писателите се срещнаха със свои читатели от Мездра и Бяла Слатина.  Литературни четения се проведоха в къщата-музей „Иванка Ботева”, в Окръжната болница във Враца, както и пред участниците в националния туристически поход по пътя на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица.

Вечерта групата участвува в тържествата във Враца. Изнесен беше концерт-спектакъл, след което на площад „Христо Ботев” се състоя тържествена проверка-заря.

На 2 юни представителната писателска група взе участие  във всенародното поклонение на връх Околчица.  Митингът бе открит от първия секретар на ОК на БКП Светозар Петрушков. Кандидат-членът на Политбюро на ЦК на БКП  и заместник-председател на Министерския съвет Андрей Луканов произнесе слово за величавия подвиг на Христо Ботев.

Вестник „Литературен фронт” брой 23  7.6.1984

ПОЕТИЧНА ОБСЕРВАТОРИЯ” 84

На 2 юни за четвърти пореден път в Белоградчик се проведе голямо литературно четене в Астрономическата обсерватория. През тази година гост беше поетът Матей Шопкин- секретар на СБП. За жизнения и творчески път на поета говори Борис Матеев - секретар на ОК на БКП във Видин. Той подчерта високия патос, родолюбивите чувства, ярката гражданска позиция на един от най-изявените поети, принадлежащ към априлското поколение на българската поезия .

Матей Шопкин изнесе богат рецитал по стихове, писани през последните години. Това бяха творби за подвига, посветени на Ботевия ден, на знайните и незнайни български герои. Той прочете стихотворения за своя корен, за своята съдба,за пътя сив живота, за любовта.

След него в литературното четене взеха участие  Атанас Звездинов, Воймир Асенов,  Димитър Светлин,  Евтим Евтимов,  Надя Кехлибарева, Ненчо Славчев, Петя Йорданова, Рашко Стойков, Христо Черняев, Велин Георгиев, Димитър Христов, Петър Милкин, Красен Химирски и Валери Калонкин. Свои стихове прочете  съветският поет Юрий Воронов - секретар на СП на СССР.  На „Поетическа обсерватория”84″  присъствува Иван Тасев - първи секретар на Общинския комитет на БКП в Белоградчик.  Скъп гост бе Михаил Калошин - първи секретар на съветското посолство у нас.

Вестник „Литературен фронт”

ЯВОРОВИ ДНИ „ПОМОРИЕ” 84″

Тази година беше двадесет и шеста поред от учредяването на литературните тържества. Повече от четвърт век крайморското градче събира в края на юли творци от различни поколения, изследователи и почитатели на Яворовата поезия. На 26 юли в летния театър „П.К.Яворов”  дните бяха откритиот секретаря на Обк на БКП в Поморие Костадин  Казаков, а символичният огън на празниците бе запален от Давид Овадия. Слово за Яворовото творчество произнесе поетът Христо Черняев.

Тук бяха първият секретар на ОК на БКП Николай Жишев и секретарят Неделчо Пандев. Сред присъстващите бе зам. главният редактор на „Литературная газета” Юрий Поройков. Същата вечер се проведе литературно четене, в което взеха участие Давид Овадия,  Атанас Душков, Кръстьо Станишев, Марин Колев, Велин Георгиев, Атанас Звездинов,  Валери Станков, Димитър Христов и Йордан Ганчовски.

На другия ден  гражданите и гостите на Поморие се срещнаха с част от творческия екип на филма  „Дело 205  1913г.”, след което доц. Златана Хлебарова говори за мястото и ролята на жената - вдъхновителка  в творчеството на поета, а Каролина Караганева и з.а. Мирослав Миндов представиха поетичен рецитал по стихове на Яворов.

Преди закриване на тържествата - на 28 юли литературният критик Михаил Неделчев изнесе доклад, в който в литературно-исторически план  беше разгледана книгата  на Пейо Яворов за Гоце Делчев. Бяха обявени и наградите от традиционния рецитал-конкурс  от председателя на журито н.а. Андрей Чапразов. Първа награда беше дадена на Таня Делякова, втора на Васко Дончев и Надя Димова и трета на Георги Врабчев.  Победителите  в литературния конкурс  излъчи жури в състав - председател Недялко Йорданов  и членове - литературният критик Елка Константинова и Елка Ловджиева - специалист от ОС за култура в Бургас. Първа награда беше присъдена на Минчо Куприянов, втора - на Таньо Клисуров и две трети - на Иван Груев и Ивайло Балабанов.

Вестник „Литературен фронт”

Когато не устоиш на изкушението

Работех като редактор в Българското национално радио. Бяхме назначени по едно и също време с поетите Лъчезар Еленков и Борис Вулжев във военната редакция, където по традиция бяха работили редица български поети. Работата страшно ми харесваше. Разбирахме се от една дума. Пък и завеждащият - майор Стефан Симеонов се отнасяше с уважение към всички. Правехме предавания, пътувахме в командировки из цяла България, събирахме се по всеки повод на тържества… Не съм имал подобна приятна работа никога след това.

Но ето, че ме повика Георги Джагаров, тогавашният председател на Съюза на българските писатели. Вече бях издал първата си стихосбирка с неговото застъпничество пред Владимир Башев и Слав Хр. Караславов. Познаваше ме и ме харесваше. Поиска да отида да работя при него в СБП. В международния отдел. Примамваше ме с какви ли не неща. Че ще стана член на Съюза, ще пътувам по света, ще се запозная с интересни хора… (Тогава най-голямата мечта на всеки пишещ бе да стане член на единствения и високоуважаван Съюз на българските писатели.)

Приех след голямо колебание, но и изкушението беше голямо. И напуснах хубавата си работа. Разбира се, нищо от обещаното не се случи. Работата в съюза беше на парче, срещите - напрегнати и неприятни, свързани с капризите на хора с високо самочувствие. Вечерите ми бяха заети в компанията на Джагаров до късните нощи. А бях младоженец и жена ми не веднъж и дваж ме питаше „Ти за мене ли си женен, или за Джагаров?”

Не съм съвсем прав. В работата ми имаше и хубави неща. Например - възложиха ми да направя картотека на всички преводачи, която после стана основа за създаването на Съюза на преводачите в България. Бях основният организатор на първата Международна писателска среща, на която се запознах с наистина интересни личности. Между тях бяха: поетите Булат Окуджава и Владимир Соколов от СССР, Хосе Мартинес Матос и Педро де Ораа от Куба, Милош Войта и Мария Войтова от Чехословакия, Ян Кошка от Братислава, Петер Юхас и Золтан Кирай от Унгария, Ахмад Сюлейман Ал Ахмад и Катя Ахмад от Сирия, Виктор Тулбуре, Михаил Маджари и Виктор Дешлиу от Румъния, Хана Карпинска и Халина Калита от Полша, и други и други. Приятели на България, които после направиха много за българската литература зад граница.

Нека ви разкажа и някои интересни случки от това време:

Чаках късно вечерта на летище Варна да кацне самолета, в който бяха Булат Окуджава и Владимир Соколов, за да ги закарам в станцията. Джагаров бе казал да ги закарам веднага щом кацнат. Но те слязоха вече развеселени, седнаха на една маса, извадиха бутилки с водка и хич и не искаха да чуят, че трябва да тръгнат. Измина може би час. Летището опустя съвсем и аз се реших на нещо не съвсем учтиво. Извиках шофьора ни да подведе Волгата близо до масата и двамата с него почти ги набутахме в колата. Те се съпротивляваха, но беше късно - колата летеше към Златни пясъци.

На сутринта Джагаров ме извика. Гледаше навъсено. Явно му се бяха оплакали. Но после се разсмя и рече: „Правилно си постъпил”.

И въпреки това не издържах. Не бях от кръвната група на Джагаров. И отидох и му казах: „Напускам!” (Наистина ли бях неблагодарен?) “Как така? - не повярва той. - Та ти си единственият, когото съм назначавал на постоянна работа? Защо?”. И аз изтърсих глупостта: „Жена ми ми натяква „Ти за мене ли си женен, или за Джагаров?” Но по-вярното беше, че не издържах повече на неговия ритъм. Той онемя. После, когато се опомни, рече: „Отивай си! Но бял ден няма да видиш!” И наистина, 13 години не видях нито Съюз на писателите, нито свястна работа. Който познаваше Джагаров, ще ме разбере. Той беше всевластен. И отмъстителен. Голямата му любов бе се превърнала в трайна омраза.

Много, много години по-късно, мисля че беше през лятото на 1991-ва, когато вече всеки го отбягваше, седнах до него на плажа на писателската ни станция във Варна. И той ми призна греховете си спрямо мен. Но времето вече си беше взело своето.

Така е, когато не устоиш на изкушението.

В списание „Антени”

Редакцията на „Антени” (в която бях няколко години), е останала в съзнанието ми най-ярко с една задгранична командировка в СССР.  Последният главен редактор на вестника Веселин Йосифов подкрепи една интересна инициатива. Негови журналисти да пропътуват цялата съветска страна по десет тематични маршрута, като всеки се среща с хора само от една професия и я опише отвсякъде - с всичките й плюсове и минуси - за нея и за човека.

Въпреки, че не бях редактор във вестника, а в списание „Антени”, което имаше съвсем друг характер, Йосифов ми предложи да се включа и аз. Падна ми се най-сложната, най-всеобхватната и най-интересната професия: „съветският учен”. Трябваше да осъществя пътуването и срещите си по маршрута: Новосибирск - Москва - Минск. В брой 1 от 3 януари 1975 г. на вестник „Антени” на първа страница пише: „Петият тематичен маршрут от нашата инициатива, която започнахме през миналата година, бе посветен на съветският учен. Нашият специален пратеник Атанас Звездинов се срещна с учени от Москва, с различните академични поколения на прославения Академгородок в Новосибирск, с представители на белоруската наука. Под рубриката „Съветският учен” в няколко поредни броя ще публикуваме неговите очерци.”

Сами разбирате колко необятна е не само темата, а и разстоянията, и съдбите. Няма да ви занимавам с подробности, но не мога да не споделя убеждението си колко забележителни бяха постиженията на съветските учени, с които се срещнах.

В минус 40 градусовият сибирски студ в Новосибирск посетих около 10 научни института от двадесетте в комплексния център и разговарях с най-ярките личности от тези 22,000 души, които работеха в него. Запознах се с проблеми на техническата кибернетика. Видях машина, която чете и разчита текстове и ръкописи и изпълнява диктуваните й по микрофона команди, отговаря на въпроси, помага в управлението на производството, превежда от един език на друг. Още тогава основното изискване към учените беше приложението на науката в практиката. В една от лабораториите видях как човешката мисъл е „уловила” взрива и го е накарала да върши полезна дейност. Попаднах в магията на космическите изследвания… Силно ме впечатлиха находките на сибирските археолози, които доказваха, че древният човек, населявал Сибир, е бил мислещо същество. Дълго може да се разказва за Института по цитология и генетика, където бе получен първият синтез на гените, за Института по катализа… Именно тук, в Сибир бяха открити нови методи в областта на ядрената физика, тук бе роден оригиналният метод за заварка с помощта на взрива, за първи път в световната практика тук бе роден методът за математическото моделиране на химическите процеси… От интересните хора ще спомена само най-важният: академик Лаврентиев, „Бащата на Академичното градче”,”Главата на сибирските учени”, вицепрезидента на АН на СССР, председателя на Сибирското отделение, който ми отдели много време, за да ме убеди в бъдещето на сибирската наука.

В Москва, във Физическия институт на Академията на науките, ми разказаха как са създадени и изследвани най-интересните лазери, демонстрираха ми тяхното действие, видях прочутите фианити - създадените там скъпоценни камъни със свойствата на брилянтите и с цвят по желание, тук бяха „съчинени” необичайни вещества с необичайни свойства и бе измислена ситуация, в която те могат да съществуват. Показаха ми радиовизорът, който дава възможност да се види цялата пространствена структура на лазерното излъчване - дори в диапазона на невидимите вълни. Чудеса! Няма да ви разказвам за изобретателите, с които се срещнах тук. Въпреки, че ми се ще да ви срещна със знаменитата Наталия Ирисова. Но не мога да не спомена за срещата ми с нейният учител, лауреата на Нобелова награда, един от създателите на квантовата електроника, академик Александър Прохоров. Секретарката му ми каза, че е прекалено зает и с големи усилия може да ми отдели петнадесетина минути. Добре, но тъкмо влязох и включих касетофона, той засече. И не искаше, и не искаше да тръгне. Академикът видя, че съм страшно притеснен, изпускайки такава журналистическа „находка”, успокои ме, отмени следващата си среща, и разговаряхме цял час и половина. Разбрах, че големите хора са големи във всичко. Последваха срещи в Московския институт по проблемите на управлението, започнал като институт по автоматика и телемеханика и превърнал се в един от най-необходимите сега, защото решаваше проблеми за управлението на всички равнища на народното стопанство. Тук с  т.н. „развиващи се системи” работеха по оптимизиране на нефтодобива, за проектиране на жилищни блокове, по определяне дозировката на лекарства, за стабилизиране диаметъра на метални тръби… Попитаха ме дали искам да изиграя партия шах с електронна машина? Не се осмелих, но наблюдавах как се играе с нея. Тя беше пример за онези  „мислещи” машини. Но не знам защо тогава си помислих, че все пак машината никога няма да замени човека.

А в Белорусия, в Минск, ми показаха други „чудеса”. След като преди революцията на територията на Белорусия не е имало нито един научен институт, нито едно висше учебно заведение, от 1922 г. тя вече имаше Белоруски университет и своя Академия на науките с 33 научни учреждения, не само в столицата, но и в страната. Самото това ускорено развитие беше само по себе си чудо. Бях в Института по електроника, в Института по техническа кибернетика, но всичко, което видях там, не можеше да се сравни с това в Института по физика. Учените в него участваха в създаването на общата теория на оптическите квантови генератори, разработваха проблемите за дистанционно управление с помощта на лазерен лъч на различни движещи се механизми. Тук бе създаден и нов тип оптически квантов генератор с широко приложение в химията, в сложните очни операции, при лечението на ракови заболявания…Когато срещаштолкова нови и интересни открития, не можеш да определиш кое заслужава най-голямо внимание. Но може би актуалността и световния мащаб на проблема за енергийната криза ме кара да поставя акцента върху Института по ядрена енергетика. Стоях върху прозрачното стъкло на първия в Белорусия атомен реактор, гледах синкавото сияние на ядреното разпадане и си мислех за този най-човешки стремеж на човека към доброто. Тук думите „атомът за мирни цели” имаха реално покритие със създаването на новия тип „бърз” атомен реактор-реакторът на бъдещето, който щеше да работи не с дефицитен нископроцентен уран, а с природния. А това щеше да позволи по-пълното и по-дълго използване на природните запаси. Този реактор бе принос и в световната енергетика. Но аз май се увлякох. Стига толкова за тази командировка!  Но от нея и досега в мен остана впечатлението, че съветският учен - в Москва и Новосибирск, в Минск и където и да е другаде, има общи черти. Упоритото проникване в утрешния ден го сродява с всички учени на планетата. Но безпримерната му нравственост, безкористната му всеотдайност в работата за щастието на човека го извисяват над всички, правят го вестител и съюзник на бъдещето.

В издателство „Народна младеж”

В редакцията за детско-юношеска литература на издателство „Народна младеж” работих около 12 години. Имам самочувствието, че съм подал ръка на редица млади автори, които после се развиха като талантливи писатели. Сред тях са: Ангелина Жекова, Елена Богданова, Борислав Ценов, Зоя Василева, Стоян Мурин, Славянка Лазарова, Тошо Лижев, Любомир Чолаков, Румяна Букова, Стефан Костов, Николай Бистров, Спас Антонов… Спас се реализира малко по-късно, но затова пък с огромно желание и упоритост. С известно неудобство заради прехвалените му думи, ще цитирам само едно - неговото писмо - и текстово и графично, от всичките, които съм запазил оттогава. Защото е показателно за работата ми:

„Скъпи учителю поете АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ,

Още пазя оная папка с мои стихове за деца от пролетта на 1978 година, в която стои на челно място надписът: „ТАЗИ ПАПКА Е СПОМЕН ЗА МОЕТО ПРОХОЖДАНЕ В ПОЕЗИЯТА ЗА ДЕЦА, КОЕТО СТАНА С ПОДКРЕПАТА НА ДОБРОЖЕЛАТЕЛНИЯ БЛАГОРОДЕН ПОЕТ АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ, НА КОГОТО БЕЗКРАЙНО БЛАГОДАРЯ!”

И наистина цял живот ще помня онзи горещ душ, с който ме окъпа тогава, преблаги поете Атанас Звездинов. Този душ попари моята самонадеяност и всели прецизност в творчеството ми. Той пречисти душата и мисълта ми от наслоеното увлечение по техническите науки и ме поведе по правия път на художественото мислене.

Щастлив съм, скъпи Звездинов, че те има на света! Предполагам, че и много други като мен са щастливи. Живей, за да учиш и носиш радост на хората! Раздавай частица по частица от себе си, за да останеш непокътнат и вечен в целия си ръст! Желая ти от все сърце здраве и творческо дълголетие!”

София 20 април 1994 година

С признателност: Спас АНТОНОВ

Подадох ръка и насърчих да пишат за деца и  редица талантливи писатели за възрастни като Драгомир Шопов, Кирил Кадийски, Иван Голев, на които съм редактор.

Редактирал съм и книги на именити творци, които съм запомнил различно. Едни се вслушваха в мнението ми, други - не. Едни бяха благодарни, други се дистанцираха с измамното си самомнение. Но, както става, то си беше за тяхна сметка. Стойностните останаха, самозванците изчезнаха. Сред големите бяха Емилиян Станев с книгата “Когато скрежът се топи”, Николай Хайтов с „Желязната гора”, Асен Босев с „Да сте весели,засмени”и „Да и не”, Славчо Красински с „Дъх на детелина”, Николай Зидаров с „1300 пролети” и „Камбани на щастливо детство”, Сергей Михалков с “А у вас”, Морис Карем с „Кафез за щурци”, Криста Бендова с „Осмиянкови приказки”.

Емилиян Станев основателно се държеше приживе като „олимпиец”. Редакторите му ходеха на крака. Така постъпих и аз, но не по собствено желание. При него, на вилата му ни изпрати - мен и художника-редактор Иван Стоилов-Бункера главният ни редактор Йордан Милев. Каза ни да му покажем илюстрациите на „Когато скрежът се топи” и да не разговаряме нищо по съдържанието. Да, ама Станев ме попита какво мисля за ръкописа му. И както винаги съм постъпвал, аз си казах мнението. Казах му, че според мене едният от разказите не е за тази книга. Бункера ме сбута да мълча, но беше късно. Прибрахме се и след няколко дни Милев ме извика. Очаквах мъмрене. Но той се усмихна, върна ми ръкописа на Станев, в който въпросният разказ го нямаше. Каза, че Станев е доволен. Другият „олимпиец” беше Николай Хайтов. Но той не беше самовлюбен. С него можеше да се говори. Разбираше, че когато чуждото мнение му е от полза, трябва да го ползва. Асен Босев също се вслушваше в редакторските забележки. Но правеше така, че да изглежда, че предложеният му вариант вече е бил обмислян от него. А един от любимите ми поети, Славчо Красински направо ми каза: „Направи ти подбора, да видим каква книга ще се получи.” И не махна, и не добави нито едно стихотворение към това, което му предложих. И сега мисля, и се гордея, че неговата „Дъх на детелина” наистина дъхти на детелина. Петя Йорданова беше неотстъпчива. Трябваше да стане това, което беше казала тя. Неотстъпчива, но посвоему, много по-интелигентно, беше Величка Настрадинова. И аз й се радвах, защото беше убедителна. Все пак стигахме до общо мнение.

Но особено неотстъпчив беше Добри Жотев. На него никой не смееше да му каже дума. Нали беше „бащата” на априлското поколение. Да, ама на мене ми се случи да редактирам негова книга - костелив орех. И в световната литература нерядко се е получавало под формата на творби за деца да се казват иносказателно истини, които изобличително важат за възрастните. Такъв беше случаят и с този ръкопис. В него имаше няколко такива стихотворения, в които се портретуваха птици, но ясно се разпознаваха техните прототипи в държавата. Бях склонен да рискувам с тях, това беше литература, но в едното съвсем пряко се визираше Людмила Живкова. Казах го на бай Добри, а той лукаво се усмихна: „няма такова нещо”. Пък и беше сложил едно такова заглавие на книгата „За вас, деца невинни…” Самият хитро се бе застраховал. Бях длъжен да споделя с главния редактор, и той подписваше книгата, той споделил с директора… И стана тя, каквато стана. Дадоха книгата на мастит външен рецензент. И той беше се съобразил, че това е Добри Жотев и рецензията му беше „хем може - хем не може”. Пуснаха книгата и тя получи наградата за поезия на Седмицата на детската книга. На награждаването бай Добри дойде до мен и каза: „Видя ли.”

Бях сигурен, мисля го и сега, че ако беше с друг, нямаше да е така. Но това беше Добри Жотев, големият поет, с неповторими житейски и поетични заслуги.

Имах удоволствието да редактирам книга на големия съветски поет Сергей Михалков.

Той беше голям във всяко едно отношение - и като ръст, и като поет, и като душа. Бяхме се запознали в София, той беше доволен от мене като преводач на няколко от стихотворенията му. Но го показа истински, когато го посетих в Москва. Посрещна ме бащински. Попаднах на заседание на изпълкома на Международния съюз на писателските съюзи, на който той бе основател и  председател. Разбрал, че го чакам, казал на секретарката: „Да влезе. Ние нямаме тайни от братята си.” Там чух интересни неща и се запознах с видни поети, които особено ценях. А съдбата направи така, че от българска страна сега аз съм член на този изпълком и седя в същата тази зала. Но Сергей Михалков за съжаление го няма.

Редактирах и превода на една от великолепните словашки писателки Криста Бендова „Осмиянкови приказки”. Беше се прочула с тези приказки по радиото и книгата й се разграбваше в цяла Чехословакия. И когато попаднах в Братислава по друг повод, я потърсих. Прие ме в дома си. И затвърдих мнението си, че големите писатели са големи хора. Или обратното? Рядко съм виждал толкова спонтанност и сърдечност от една първа среща. (Цялото си интервю с нея съм публикувал в списанието „Деца, изкуство, книги”, публикувам го и тук.)

След толкова време мога да направя равносметката, че общуването ми с големите писатели бе за мен сериозна школа. Помня и до днес разговори с Боян Болгар и Петър Бобев, с Емилиян Станев и Асен Босев, с Петър Стъпов, Павел Вежинов, Леда Милева, Георги Струмски, Сергей Михалков…

И колко още други, които са ме карали и ме карат и сега, да коригирам собственото си поведение.

А сега нека ви разкажа и един весел случай, който може би е трудно да се повтори:

В издателството ни работеше и един поет и есеист, когото аз ценях и си имахме приказката - Иван Янчев. Беше ерудиран и вдъхваше респект на всички. Роден и  доста убедителен сладкодумец. Беше издал между другите си и една чудесна и увлекателна книга „Писма от Париж”, в която описваше срещи със забележителни личности и обекти. И може би нейният успех го бе подтикнал да продължи в този дух и да направи това, което направи. Написа и даде за печат точно в нашето издателство друга такава книга - със срещи и разговори с видни личности и революционери от Латинска Америка. (Беше си взел отпуска няколко месеца, казвайки, че е там и дори се получиха няколко писма с тамошни марки. Даже и аз получих такова.) Добре, но в същото това време, когато уж той отсъствал от България, някой го беше видял в родния му Ловешки край. И из издателството се разчу, че не е пътувал никъде и книгата му е мистификация. Лично аз не повярвах. Бяхме приятели. И всячески се опитвах да го защитя. Нали имах и писмо…

Но една сутрин, помня че беше петък, директорът Евтим Евтимов събра ръководството в кабинета си, бях профпредседател, и ни разказа цялата истина. Каза, че се върви към дипломатически скандал. Веднага разбрах колко страшно става за Иван. Ръкописът му в редакцията бе веществено доказателство за неистината. Помолих да изляза и се отправих по стълбите, когато едва не ме събори самият автор. Тичаше надолу с ръкописа под мишница. Това донякъде го спаси, но не го спаси от уволнение. Останахме си приятели, но аз вече имах един урок повече.

(За работата с Андрей Германов над епоса „Крали Марко” вече имах повод да разкажа по-пространно на друго място.)

„Свят” за целият свят

В средата на февруари 1987 година ме назначиха за главен редактор на издателство „Свят”. Това беше най трудното и най-сложното държавно издателство. И като структура, и като очаквани резултати. Защото издаваше едни от най-трудните и луксозни книги от културното ни наследство, както и художествена и друга литература, предназначена за чужбина, и то само по поръчка. Схемата беше такава, че книгите се проучваха, подбираха и предлагаха от нас на чуждите контрагенти зад граница, и след проявен интерес и получена „твърда” поръчка от тях, се произвеждаха и изпращаха за съответната страна. Посредник в тази дейност бе външно-търговското дружество „Хемус”. Ясно е, че в повечето случаи зависехме от случайните оценки на нашите стойности в чужбина, а и това, че неимоверния труд да предлагаме най-стойностното често получаваше минимален резултат. Още повече, както казах, работехме с посредник, нямахме пряката връзка да убеждаваме някого, и само от случайности зависеше крайният резултат. На приходите във валута от тази дейност разчиташе тогавашното Обединение за книгоиздаване, на което бе подчинено издателството. Тези сложни взаимовръзки естествено имаха своето отражение в структурата. Издателството имаше „български” редактори, които проучваха, подбираха и предлагаха книгите и ръкописите, които „Хемус” изпращаше като предложение в чужбина. И езикови редактори, които намираха преводачи за вече поръчаните книги, поръчваха и редактираха преводите. Всичко това, естествено с многобройните и всестранни консултации, трябваше да бъде грижа на главния редактор.

Тази работа, още повече в годините, когато всичко вреше и кипеше, ми се стори много  съмнителна и затова при предварителните разговори с предишния директор и главната редакторка, която беше в процес на напускане, я отказах. Още повече главната редакторка не искаше да сподели защо напуска, а вече се знаеше, че ще напусне и директорът. Имаше нещо смущаващо.

Но ето, че за директор бе назначен моят колега от издателство „Народна младеж”, дотогавашният му главен редактор Петко Тодоров. Дали защото името ми вече се бе „завъртяло” в Обединението за тази длъжност, или защото Петко ме познаваше в работата от години, настоятелно ме покани за негов главен редактор. Познавахме се и се разбирахме, и аз приех. И въпреки, че бях запознат с горепосочените трудности, изобщо не можех да предположа какво ме очаква. Това бяха вече скритите под повърхността вътрешноиздателски взаимоотношения, от които всъщност зависеше всичко. Известното и видимото се преодолява, но невидимото - едва ли.

Какво заварих в издателството? След моят отказ, не за главен, а за заместник-главен редактор бяха назначили Стоянка Митева, колежка, която познавах бегло от радиото. Въпреки положените от нея усилия и всеотдайност в работата, в която тя вече бе навлязла, колективът, тогава още не знаех защо, й оказваше твърда съпротива. Във всяко нейно начинание. Това се забелязваше веднага. Видял, че работи добросъвестно и компетентно, твърдо застанах на нейна страна. И веднага предизвиках съпротива и срещу себе си. Нещата се кореняха и подклаждаха от самонадеяния главен художник, който бе спечелил редакторския състав със своето „бохемство” и покровителстване „отгоре”. Никой дори и не се замисляше, че с „артистизма си”, с неспазването на планове и графици, той проваляше всички и поставяше на карта целия финансов резултат. Компанията се веселеше почти всеки ден в едно луксозно заведение под издателството и това очевидно пречеше на работата. Директорът се опита да го озапти, дори го предложи за уволнение, но големите началници от Обединението го запазиха и той вирна още повече глава. В годишния си отчет в края на 1987-ма, Тодоров се опита още веднъж да посочи пречките в работата, но и този път не го чуха и вместо художника, както по ирония се случва, напусна директорът. Беше си намерил престижна работа зад граница. Издателството остана на управление уж на автопилот от Обединението. Но конкретната работа, реалното управление, естествено, трябваше да се води ежедневно от главния и заместник-главния редактори.

Няма да разказвам за неимоверните усилия издателството да не се провали и за многобройните пречки от „артистите”. Важното е, че подготвихме и издадохме книгите, които трябваше, като например: „Българските икони” на Костадинка Паскалева, „Арбанаси” на Светлин Босилков, “Вълчетрънското съкровище” на Иван Венедиков, “Свещари” на колектив, начело с Александър Фол - на английски…

Издателството имаше вече сериозен авторитет зад граница.Твърде дълъг е списъкът на художествената  литература от видни писатели, затова ще си позволя да посоча само някои от тях, които олицетворяват многоликата и неизчерпаема българска душевност: Йордан Йовков „Разкази”, Димитър Димов „Тютюн”, Емилиян Станев „Антихрист”,  Павел Вежинов „Бариерата”, Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”, Ивайло Петров „Хайка за вълци”, които вече бяха намерили своите почитатели в чужбина. По-рано бяха издадени творби и от Христо Ботев, Иван Вазов, Никола Вапцаров, Димитър Талев, Антон Дончев, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Иван Давидков… Като добавим към тях и заглавията за деца: „Чернишка” от Емилиян Станев, „Български народни приказки” от Ангел Каралийчев, „Остров  Тамбукту” от Марко Марчевски, „Капитанът” и „Славното момче” от Анастас Павлов, „Меко казано” от Валери Петров”, „Звездните приключения на Нуми и Ники” от Любен Дилов, книги от Елин Пелин, Петя Караколева, Йордан Милев, книжките-играчки, се вижда, че за своите пет години издателството се бе наложило като сериозно по света и нашата отговорност ставаше още по-голяма. Продължаваха да се провеждат срещи и разговори с партньорите от СССР и ГДР, от Куба и Чехословакия, от Полша, Румъния и Холандия…

Цялото това значимо наследство ни задължаваше да продължим да работим, въпреки всичко.

Междувременно бе измислено и някакво „комплексно оценяване”, което още повече напрегна отношенията в колективите. Но ние със Стоянка Митева удържахме фронта и движехме сложния механизъм. Въпреки, че и двамата бяхме „лошите”, които следят за планове и графици, докато добрите се изживяваха като артисти. Тя беше трудолюбив, честен и добросъвестен помощник, на който винаги можеше да се разчита. И аз определено разчитах на нея. Докато не ни подложиха динена кора. Докато „отгоре” не изпратиха човек, уж да затегне работата, който всъщност трябваше да ни прогони. Тези, които с взискателността и престараването си „тормозеха” другите. Митева по най-безцеремонен начин я съкратиха, (тя е описала всичко подробно в книгата си „Девет кръга”). А мен ме изолираха от всякаква ръководна дейност до такава степен, че бе унизително да остана повече и, естествено, трябваше да си тръгна сам.

Не е важно кой беше той, по-точно тя, не си струва да споменавам името й, но е важно какво й бе позволено. Важен е и начинът на действие, който не зачиташе човешкото достойнство. Но нали именно то, достойнството, по онова разрушително време стана най-рядката ценност. Човекът загуби човещината си и се превърна в хищник, готов да изтреби другите, за да оцелее.

Все пак е интересно поне малко да се осветлят механизмите на коварството, което имаше толкова благоприятна почва за развитие. Със своята несправедливост комплексните оценки бяха разбунили кошера, всеки бе недоволен, защото се самооценяваше по-високо, навсякъде се искаха вотове на недоверие, тоталното доверие в каквото и да е ръководство бе сериозно подкопано, и хитроумните съвсем естествено се възползваха от това.

Та точно в този момент Обединението изпрати първоначално за втори главен редактор, после я направи първи и после - и.д. директор, една колежка, чиито способности не можеха да се отрекат, но и другите й „способности” не бяха за подценяване и поощрение. Бе влязла под кожата на големите началници от обединението и се бе сдобила с голямото им доверие „че ще оправи нещата”. Изкачването й по йерархичната стълбица стана буквално за дни, и всички веднага разбраха, че силната е тя и за какво е изпратена. А и тя не го криеше. Напротив! И слънчогледите се обърнаха към нея. Вместо да обедини, тя раздели колектива, по всякакъв начин привлече болшинството на своя страна. И с отдавна известните прийоми бързо се освободи от неудобните. Лошото беше, че тях никой не искаше да ги чуе.

А доколко това „укрепване” беше правилно и доколко тя беше полезна, може да се съди по това, че както много други ценни структури и издателството скоро бе пометено от вълната на отрицанието и разрухата.

Казвам всичко това не с огорчение, а с омерзение. Защото в обществената мътилка тогава нямаше сигурна опорна точка, освен собствената съвест. И под благовидни предлози и уж принципни постановки безнравствено се уреждаха собствени съдби и довчерашни „другари” жертваха другите заради собственото си оцеляване. Разбира се, не успяха да оцелеят. Вълната ги помете и който изплува, обикновено остана окалян.

Сагата „Вест”

Често, когато чувството за отговорност или за това, че си задължен някому, надделяват над обективната преценка, изиграват лоша шега. Случвало се е неведнъж и с мене. Но, който какъвто е. За кой ли път оставах без работа в тези „интересни” години на Прехода? И един добър познат, силно е да кажа приятел, сподели, че иска да развие една нова структура, и ме покани за това.

Дори не знаех, че съществува такава издателска къща „Вест”, която издаваше вестник „Вечерни новини”, беше негова шапка. Стопанисваше и сградата на „Витошка” 12 и, както разбрах, предстоеше да развива нови дейности. Неин управител беше главният редактор на вестника Васил Гаджанов. Та той ми предложи да създам едно рекламно бюро към „Вест”, което трябваше да захранва допълнително с реклами известният, отдавна съществуващ рекламен отдел на вестника. Това се налагаше от необходимостта, че дотогава монополист в рекламата, той вече имаше огромна конкуренция и трябваше да се спасява.  Бях назначен за директор на това несъществуващо дотогава бюро, с пробен срок, и започнах изграждането му. То трябваше да се състои само от мен и мрежа от нещатни сътрудници. Трудно, но постижимо. Седалището ми беше в сградата на „Витошка” 12 и може би поради това на мен се прехвърлиха и битовите грижи за цялата сграда. А съжителството в нея беше невероятно. Можете да си представите годината 1991-ва. Какви крайности. Какво противоборство. Какви усилия за опазване и завземане на територии и позиции. Самата тази сграда, бивш Благоевски районен комитет на единствената дотогава партия, сега беше дядовата ръкавичка. И беше едно малко огледало на променящата се държава. На първият етаж - офис на доктор Тренчев, на вторият - аз и рекламното бюро, третият още се заемаше от секретаря на районния комитет, на горните етажи бяха някакви проспериращи фирми. И последният бе адвокатска кантора-офис на бившия вече министър-председател Димитър Попов. С тези хора ми бе съдено да се срещам почти всеки ден, да следя дали си плащат наемите и да уреждам битовите им проблеми. Трябваше да туширам всичките противоречия. Повече от интересно!

Но, ще ми се да кажа, че се справих. Д-р Тренчев каза, че не иска да гледа портрета на Благоев, измислихме решение - покрихме го с една завеса. Господин министър-председателят поиска един от килимите за кантората си. Фирмите настояваха да изчакване с наемите! Партийният секретар - да си сложи допълнителна ключалка. Междувременно и рекламното бюро заработи. Постепенно набираше скорост, въпреки че вече за нашия вестник рекламите бяха рехави, тиражът беше малък. От временен договорът ми стана постоянен и тъкмо се  бях поуспокоил, Гаджанов ме изненада с ново предложение - аз да стана управител на издателската къща, а той да си остане само главен редактор на вестника. (Явно, атмосферата се сгъстяваше, назряваха нови промени и отговорности и той бързаше да се предпази.) Разбрах го по-късно, когато те се стовариха върху мене. Между другото, това не исках да го казвам, защото звучи грозно, а и е грозно като постъпка, но той ми загатна, че ако откажа, ще си търся нова работа. Защото рекламите намалявали, не били достатъчни и рекламното бюро можело да бъде закрито. Загорча ми. Не само защото трябваше да избирам. А защото си беше чисто изнудване.

Не съм смелчага, нито пък някога ме е блазнела властта. Но винаги съм се стремил да оправдая очакваното от мене. И така естествено се е стигало до позиции, в които съм доказвал себе си. И на самия себе си. Това също беше предизвикателство и аз го приех.

И този път няма да влизам в подробности. Ще се опитам да отсея най-едрото.

На 1 април 1992 ИБ на БСП бе взело решение за освобождаването на Васил Гаджанов като главен редактор без предварителен разговор и среща нито с Гаджанов, нито с мен.

Сигурно нещо бяха недоволни от водената политика на вестника. И кой трябваше да подпише заповедта му? Разбира се, аз. Ето, за една такава среща искам да разкажа.

Не помня кой я беше поискал - те или Гаджанов. Но седнахме около малката масичка четирима - Жан Виденов, неговият заместник, Гаджанов и аз. Жан Виденов изрази своето недоволство, Гаджанов се опита да се оправдае, поисках думата и аз. Казах думи в негова защита, в смисъл, че е опитен журналист, има добро перо… Жан Виденов каза:  „Значи не се разбрахме” и стана. Тръгнахме си и сагата започна.

Започна масирана атака към мене - да го махна и да назнача новият главен редактор, избран от тях. Решението бе тяхно, но аз бях формалният подпис, който се съпротивляваше.

Сега вече се питам защо беше това мое съпротивление. Той наистина беше добър журналист, но те решаваха, и бяха решили. Дали не ме подвеждаше зависимостта, че съм му задължен? И дали гледах на обстановката обективно? Коварно се прокрадваше и огорчението, че ме беше изнудил, но аз го пропъждах и продължавах да го защитавам. Но аз се съпротивлявах и защото междувременно зад главния си редактор бяха застанали с писмо 42- ма представители на редакцията от 62-ма, а и заради решението на Общопартийната контролна комисия, която след проверки предлагаше да се отмени решението за уволнение.

Най-важна за мен в този момент беше именно тази промяна, че в името на истината контролната комисия предлагаше да се отмени решение на „политбюро”. Надявах се на новото време…

Какъв беше 24 май 1992-ра? Вечерта срещу празника се обадих на Борислав Геронтиев, който вече беше утвърден за нов главен редактор и го помолих в понеделник да не идва на работа, да изчака още малко, защото в кабинета си ще бъде Гаджанов. Ще се съберат двама главни редактори. Но и той, явно огорчен от създалата се ситуация, държеше на своето.

Сега се чудя на акъла си. Сега, когато знам, че Гаджанов се връщаше само от инат и вече е бил готов да си подаде оставката. Но ако предварително знаех всичко…

В същото време, на 25 май седем журналисти от редакцията, чието съкращение е било обсъждано в края на март, обявиха протестни действия. Гладна стачка! А из вестниците - истинска война. И по вестниците, и вербално „на терен”. Понесе се и слух, че вестникът ще се издава от друга фирма и по настояване на редакторите аз изисках обяснение от Гаджанов за това. Обяснението бе незадоволително. Обстановката, според мен, все пак бе на път да се реши с някакво помирение.

Но натискът, който бе продължил през целия април и май, градира на 29 май със следното писмо:

До г-н Атанас Звездинов

Копие: г-н Васил Гаджанов

Уважаеми господин Звездинов,

На свое заседание Изпълнителното бюро на ВС на БСП разгледа отново проблемите на ИК „Вест” и вестник „Вечерни новини”. Бюрото потвърждава решението си за освобождаването на досегашния главен редактор. Това окончателно ще се реши на пленум на ВС на БСП. Считаме, че излишното нажежаване на обстановката в редакцията на в. „Вечерни новини” не е в интерес на партията.

Уведомяваме Ви, че в процеса на проверката на състоянието на ИК „Вест” се натъкнахме на редица нарушения от правен, уставен и морален характер. Тяхното разгласяване означава да се даде повод за допълнително изостряне на обстановката. Напомняме Ви, че Вие в качеството си на административен управител на собственика в ИК „Вест”, сте длъжен да изпълнявате решенията на неговите ръководни органи.

Още веднъж настояваме да освободите г-н Васил Гаджанов и да назначите Борислав Геронтиев за главен редактор на „Вечерни новини”.

Член на ИБ на ВС на БСП: Юрий Борисов

Това си беше закана със скърцане на зъби.

До този момент действах с убеждението, че спасявам редакцията на вестник „Вечерни новини” от дестабилизация, от разпиляване.

Вече бях склонен да променя решението си, но Гаджанов ме изпревари.

След всичкото това, след като почти цялата редакция, с изключение на 7 души го подкрепи и аз и на това основание се борих за него, Гаджанов си подаде оставката. Той бил отвратен от авторитарния стил. Вместо да потърси своята вина, да се разбере с „Позитано.”

Кого бях защитавал! Беше късно. Явно не бях оценил достатъчно и човека, и обстановката. Бях се поддал на чувства. Опитах се да го осъзная, с отвратителния привкус, че бях предаден. Оставката му бе подадена на пети юни, на общоредакционно събрание.

Какво стана после ли?

Разбира се, че на първия пленум поискаха моето освобождаване. Но ми се размина с предложението за създаването на комисия за разследване на случая…

За няколко месеца назначих за главен редактор Любомир Коларов, пак по решение на Позитано. Но скоро той изведнъж поиска да напусне, без дори да ми каже защо.

После зад гърба ми приватизираха вестника и оставиха „Вест” фактически без предмет на дейност и без приходи. И аз, останал няколко месеца без заплата, потърсих други възможности.

Бях предаден от тези, които защитавах. Те изобщо не се поинтересуваха какво става с мене. Явно, не заслужаваха защитата ми. Предаден бях може би и от чувството ми, че съм задължен.

Но за съжаление не престанах да бъда верен на това си чувство. До края, докато бях на работа, не престанах да бъда благодарен на този, който ми е дал хляб. Благодарен съм и сега.

Аудиовизия „Орфей”

Няколкото места, на които работих междувременно едва ли са толкова интересни, въпреки че ме обогатиха с нови приятелства. Както се видя, свестните хора не бяха се свършили.

Но мисля, че ще е грехота, ако в поредицата от местата, на които работих после, не спомена макар и краткото си пребиваване в Аудиовизия „Орфей”. Когато искаш да помогнеш на някого, правиш го. Дотогава не познавах отблизо нейният директор Георги Наков, но когато се срещнах с него се оказа, че той ме знае добре от студентските литературни четения, а и след това. Разбрал, че съм останал без работа, веднага ме взе при себе си. Не че толкова му трябвах, но прояви човечност. Аз пък от своя страна, благодарен за това, се опитвах всячески да му бъда от полза. Работата беше и творческа, и хамалска. Мисля, че и с двете се справях добре. Заснехме няколко филмчета по фирмени поръчки, осигурих някои и аз. Фирмата разполагаше и със строителни конструкции за вътрешни офиси и изложби и сума пъти ги пренасяхме и сглобявахме на различни места. Нищо не ми тежеше. Напротив, радвах се, че съм полезен, макар и с несвойствената си работа. Пък и колективът беше свестен, всичките се уважаваха като едно семейство.

Трябва да спомена, че Георги бе приел в своите помещения и фирмата на талантливата поетеса Калина Ковачева, присъствието на която също правеше обстановката още по-приятна. Същевременно неговата енергия, за която това пространство беше тясно, разви там и студио за заснемане на филми, и изложбена галерия, в която правеше премиери на едни от водещите художници.

Самият Георги, човек подчертано енергичен и с невероятно чувство за хумор, разведряваше обстановката и създаваше необходимата за работата среда. Макар че му беше много трудно. Водеше голиатска борба да опази и фирмата, и особено апетитната й територия в най-хубавата част на София от апетитите на новите хищници. Опитвахме се да му помагаме, доколкото можем и личеше, че той е благодарен. Разбирахме се без думи и без никакви проблеми година и нещо, когато пред мен се появи нова и подходяща възможност. Георги не се възпротиви, даже, както става с истинските хора, се зарадва.

Няколкото места, на които работих междувременно едва ли са толкова интересни, въпреки че ме обогатиха с нови приятелства. Свестните хора не бяха се свършили. Но щом научих, че ще се обнови Домът на детската книга и се обявява конкурс за директор, веднага реших да се явя на него. Такава работа щеше да бъде най-близо и до моята подготовка и възможности, и до желанието ми да работя за децата и книгата. Пък и бях сътрудничил на предишния - Домът за литература и изкуства за деца и юноши - години наред.

Домът на детската книга

След ликвидацията на Домът за литература и изкуства за деца и юноши, който бе духовен център и бе просъществувал около половин век, през 1995 г. бе открит Домът на детската книга с музей „Ангел Каралийчев” към Министерство на образованието - институция със сходни функции за естетическото възпитание на децата.

След спечелен конкурс, в който участваха осем души, между които и трима писатели, бях назначен за негов директор. Мисля, че решаваща за спечелването му бе програмата за тригодишното му развитие, с която се явих на конкурса. Година по-късно, след упорита борба за връщането на списание „Родна реч”, което негласно бе приватизирано, на министерството, със заповед на министъра бях назначен и за негов главен редактор. В заповедта бе упомената и редакционната колегия: Елена Бърдарова, Иван Серафимов, Петя Александрова и Татяна Цонева и редакционен съвет в състав: Александър Грозданов, ст.н.с. проф. Божидар Димитров, Димитър Яръмов, проф. Иван Радев, ст.н.с. Йордан Каменов, ст.н.с. проф. Любомир Стаменов, проф. Милена Цанева, проф. Огнян Сапарев, Стефан Нечев, проф. Тончо Жечев, проф. Симеон Янев.

Трудно е да се опише цялата дейност на Дома в тези бурни години на разделение и противопоставяне във всички области, и особено в духовността. Но със сигурност трябва да се каже, че цялостната дейност бе основана на взаимна толерантност и зачитане на достиженията и приноса на творците с най-различни убеждения.

Като специфично обслужващо звено на Министерството на образованието на национално равнище ДДК имаше съществено място и роля в извънкласната и извънучилищната работа с учениците. Предметът му на дейност беше: приложна дейност в областта на литературата, методическо ръководство на училищните библиотеки и ученическите литературни клубове, координиране изграждането на разпространителска мрежа на детската книга. Той беше връзката на училището с професионалното изкуство и творческия процес. Уникалното и модерното на новият Дом бе, че той  осъществяваше в своята област връзки между: държавни и неправителствени институции, министерства и ведомства, фондове и фондации, музеи, медии, книгоиздателства, университети и институти, различни творчески обединения, обществени дружества, с училищата - по определени програми и, естествено, с творчески личности. Той се явяваше естествен посредник между книгата и ученика, между писателя и ученика,между литературността и училището. Беше замислен и осъществен като институция, осигуряваща действието на национална СИСТЕМА за работа по определения предмет на дейност, за първи път се изготви ПРОГРАМА като изходно начало на един ПРОЦЕС. За пръв път се утвърди определен СТАТУТ за  КООРДИНИРАНЕ на всички системи, работещи с децата, учениците и книгата. Трудностите в самото начало: Домът бе загубил помещенията си: огромната триетажна къща бе реституирана. Бе загубил телефоните си. Пред загиване бе огромната му библиотека - около 250, 000 тома с архива, събирана цели 40 години, за която нямаше място. Музеят „Ангел Каралийчев”, който бе част от него, бе пред самозапалване поради остарялата елинсталация. Предстоеше назначаването на подходящите кадри…

За близо две години и половина ДДК стъпи на краката си, разви активна дейност и успя да се наложи в общественото пространство като необходимо и авторитетно звено на МОН. С големи усилия се решиха голяма част от битовите проблеми: Намериха се подходящи помещения, възвърнаха се телефоните, решиха се кадровите въпроси. Бе спасена от разпиляване ценната библиотека и превърната в специализирана и експериментална. Бе спасен дом-музей „Ангел Каралийчев” и ремонтиран за пръв път след именитият му собственик. Бе спасено, върнато на МОН и възродено ученическото списание „Родна реч”, което Домът започна да издава. Бе възстановена работата с младите таланти. (Установи се, че по това време клубовете и кръжоците са около 80 и обхващат около 2, 000 ученика.) Бе възстановена и Седмицата на детската книга. Заработи се активно за възраждането на училищните библиотеки.

Домът на детската книга записа в творческия си актив над 150 творчески срещи с писатели, композитори, художници, конкурси, изложби, рецитали, лектории, дискусии, анкети… В неговия литературен салон - уютния, обширен хол на музея „Ангел Каралийчев” учениците и публиката се срещнаха с най-изтъкнати творци като: Димитър Коруджиев, Георги Мишев, Стефан Цанев, Иван Цанев, Георги Данаилов, Теодора Ганчева, Лиана Даскалова, Любен Дилов, Асен Босев, Георги Струмски, Павел Матев, Леда Милева, Елка и Божанка Константинови, Панчо Панчев, Йордан Вълчев, Недялко Йорданов, Владо Даверов, Кирил Топалов, Александър Райчев, Александър Текелиев, цяла плеяда от художници…

Направиха се и редица възпоменателни срещи за: Трайко Симеонов, Чичо Стоян, Радой Киров, Иван Давидков…

Както се вижда, и в тези срещи, и  в дискусиите, конкурсите, гостуванията из страната, единственият критерий, който се спазваше, бе естетическият. За това свидетелстваха дълго след това редица именити творци - отдясно и отляво. Общата цел беше да се опазят духовните достижения на нацията, посветени на децата.

Дългосрочните програми: „Писателят в училище”, „Неизвестно за известните”, „Пътуванията на писателя в чужди страни и чужди литератури”, „Прочетено отново”, Националните инициативи: Седмицата на детската книга, Националният ученически рецитал, летните и зимни Семинари на младите литературни творци от „Родна реч”, националният литературен конкурс „Ангел Каралийчев”, националните срещи-семинари в Трявна и в Ястребино също съдействаха за поддържане у учениците на трайния интерес към книгата и изкуствата, свързани с нея.

Ето и някои публикации в печата, които допълват представата за работата на Дома на детската книга:

ЗА ДЕЦАТА - ДВАЖ БЛАГОСЛОВЕНИ

Известна и повтаряна истина е, че народът не може да бъде изтребен, ако има национална памет. Но може да се заличи, ако се погуби неговата култура. Затова парите, дадени за култура, са благословени. Но дваж по-благословени са парите, дадениза да отиде културата при децата.

Тази година (1996-та) бе възстановена една чудесна културна традиция - Седмицата на детската книга и изкуствата за деца. Провеждана почти 40 години, в годините на кризата тя бе изоставена за цели четири, а през последните две - отбелязвана на отделни места.

Като общонационална инициатива тя бе възстановена едва сега - през май 1996-та. През настоящата година тази най-масова проява за общуване на децата с професионалното изкуство бе посветена на 120-годишнината от Априлската епопея 1876 и бе част от Националната програма за нейното честване. С това бе свързан и замисълът за провеждането й: внушителни групи от писатели, художници, композитори, кинодейци, да пътуват и се срещат с децата и учениците от бившите революционни окръзи на въстанието и други региони на страната. Да им четат свои творби, да им изпълнят свои песни, да им прожектират свои филми. Да им занесат като дарение книги…

И веднага след тържественото откриване на Седмицата в София, в НДК на 13 май, шест групи професионални творци за деца тръгнаха към тези бивши революционни окръзи:

Великотърновски - за да се срещнат с учениците и децата от Велико Търново, Габрово, Ловеч, Троян, Плевен,

Сливенски - за срещи с децата и учениците от Сливен, Калофер, Твърдица, Котел, Нова и Стара Загора, Ямбол,

Врачански - за гостуване в Монтана, Лом, Видин, Враца и прилежащите им селища: Чипровци, Берковица, Вършец, Белоградчик, Грамада, Брегово, Кула, Бяла Слатина, Мездра…

И Пловдивски - за да общуват с децата и учениците от Пловдив, Смолян, Ардино, Кърджали, Хасково…

За да бъдат покрити и други основни региони, из страната пътуваха и два допълнителни лъча творци:

Добруджански - с основни градове: Добрич, Тервел, Силистра, Шумен, Разград  и

Благоевградски - с творчески срещи в Благоевград, Петрич, Разлог, Банско…

По този начин в София и страната с професионалното творчество за деца лично се срещнаха над 40,000 деца и ученици. Кто добавим и срещите предхождащи Седмицата, осъществени пак благодарение на нейния главен организатор и координатор Домът на детската книга към МОНТ, ясно се вижда голямото значение на тазимасова инициатива за естетическото и родолюбивото възпитание на подрастващите.

И ако споделям именно тук (във в-к „Дарител”) всичко това, то е за да обявя, че възстановяването и провеждането на Седмицата на детската книга беше възможно благодарение на основната финансова подкрепа на централните ръководства на ДЪРЖАВНА СПЕСТОВНА КАСА и на ДЪРЖАВНИЯ ЗАСТРАХОВАТЕЛЕН ИНСТИТУТ.

Тези две институции осъзнаха и проявиха дълбоко разбиране за значението на възпитанието на децата и учениците в настоящия труден момент и направиха това, което зависи от тях. Естествено, ние озвучихме тяхната подкрепа във всичките проведени срещи по места, по радиото и телевизията и в печата. Но тук е мястото да им благодарим и за материалната подкрепа и за примера, който дадоха на бъдещите възможни спомоществователи.

(А към читателите на в. „Дарител” отправяме Призива на инициативния комитет на седмицата в очакване на съпричастие и подкрепа.)

Атанас ЗВЕЗДИНОВ

Вестник „Дарител” 1996

директор на Дома на детската книга

КНИГАТА ОСТАВА НАЙ-ЦЕННОТО ЧОВЕШКО ДОСТОЯНИЕ

Поетът Атанас Звездинов, директор на Дома на детската книга

и главен редактор на списание „Родна реч”

- Кой според вас е най-важният духовен проблем в момента за децата и учениците?

- Считам, че най-важният духовен проблем не само в български, европейски и световен план е този за детското и ученическото четене. Той е особено актуален за нас в този аудиовизуален потоп, при изчезването на детските издания, на книжарската мрежа, на западане на библиотеките, на дрогиране на учениците, на необходимостта от уплътняване на свободното им време, на нарушаване на връзките в литературния процес. Като доказателство за важността на този проблем не само за България, ще приведа примери. През септември 1996 г. в Братислава (Словакия) се проведе работна среща, чиято тема беше именно детското четене, състоянието на детската книга. Там изнесох доклада „Детската книга в България - състояние и условия за развитие и проблеми”. Докладът бе приет много добре от участниците - представители от 15 страни. През следващата 1997 г бе организиран семинар на „Ай Би Би Уай”-ЮНЕСКО, във Виена, който продължи и задълбочи разговора за детската книга и детското четене. Главната тема бе: „Нови стратегии за развитие на детската книга и на детското четене в Централна и Източна Европа.” Там участвах с два доклада и в обсъжданията. Очевидно това са достатъчни доказателства, че горните проблеми стоят пред вниманието и грижата на всички европейски страни. Проблемът е първостепенен, защото смятам, че в сегашните условия ние трябва да реабилитираме книгата, т.е. да я изведем на подобаващото й се място, без да отричаме и без да се противопоставяме на модерните средства, на електронните медии, защото не бива, нито можем да се противопоставяме. С огромните си тиражи, телевизията с многобройните си канали, киното, аудио-визията,ангажират тотално детското съзнание и за книгата почти не остава време. Ние трябва да намерим всички възможни средства книгата да се запази като средство за обучение на младите поколения. Защото, от една страна, книгата е национална памет, от друга страна, тя е генератор на чувства, на идеи, тя е нравствен капитал. В нея се запазват достоянията на нацията и най-важният аргумент е, че без книгата няма мисловен процес. Сега ние правим всичко възможно да приобщим големите слоеве от деца и ученици към четене на книгата.

- В този аспект нараства ли ролята на Дома на Детската книга?

- Действително ролята на Дома на детската книга е сериозна. С порастването на тази роля пораства и отговорността, грижата и задължението му. Защото у нас не съществува друго подобно образователно звено, което да съчетава различни обществени сфери и да предлага на образованието разностранни методи и форми на работа с книгата. Домът на детската книга се явява активен посредник в новите взаимоотношения. Например ние осъществяваме в своята област връзки между държавни и неправителствени институции,работа с министерства, фондове и фондации, музеи и медии, книгоиздателства, университети, различни творчески обединения, обществени дружества, творчески личности, училища - с конкретни програми.  Домът на детската книга се явява естествен посредник между книгата и ученика, между литературността и училището. Ние наблюдаваме детската книга в най-широк диапазон - от тази за първолака, до тази за абитуриента. Стремим се да знаем всичко за книгата, не само за съвременната, но и за класиката, не само за българската, но и да я съпоставяме с преводната литература. Бдим за критерия като изключителен проблем.  Създаваме литературна среда, на една обективна оценка за книгата, насърчаваме новото творчество на професионалните писатели. Грижим се за възпроизводство на литературния талант в училищните литературни кръжоци. Така ние наблюдаваме израстването на бъдещите писатели. Затова издаваме известното ученическо списание „Родна реч”, съвместно с главна редакция на педагогическите издания. Вършим и изследователска работа, разбира се, не самоцелно. Правим книгата основен фактор на образованието и в този смисъл осъвременяваме положителното в литературната традиция.

Когато говорим за детското четене в съвременната обстановка, трябва особено да подчертаем, че се повишава ролята на училищната библиотека. Невъзможността децата да си купят всички интересуващи ги книги, чиято цена е значително нараснала, прави библиотеката място, където те могат да се срещнат с любимите заглавия. В продължение на години там са събирани стойностни неща. Ние разчитаме на нарастващата роля на училищната библиотека. И тъй като Домът на детската книга се занимава с методическо ръководство на училищните библиотеки ( а и самият той има голяма библиотека), чувстваме голямата отговорност те да заработят, както им подобава.

Явлението детско четене трябва да се изследва в неговата динамика - да се разбере кой чете, какво чете, кое би трябвало всички да прочетат… Проблемите са много и затова правим изследване на интересите на ученици в няколко етапа. Получим ли резултатите, ще можем точно да кажем какво е състоянието на детското четене сега. Формите за предизвикване на интерес към книгата са много. Това са срещи с писатели, композитори, художници, лектории, дискусии, прегледи и т.н.

- Кои ваши изяви в последно време считате за най-важни?

- Всяка година провеждаме литературен преглед на продукцията за деца и юноши - за българска и за преводна литература. Миналият месец завърши нашият трети литературен преглед., към който интересът беше много голям. Без преувеличение ние сме институцията, която наблюдава цялостния литературен процес, и можем да информираме по тези въпроси интересуващите се институции.  Апотеоз на нашите многобройни срещи през годината е Седмицата на детската книга, която тече от13 до 19 май. Тази най-масова изява на срещи на децата и учениците е професионалното изкуство - с писатели и композитори, които могат да чуят от децата какво мислят за творчеството им. И се оказва все така резултатна и полезна.

- Тъй като сте поет, автор на двадесет книги, какво очаквате в навечерието на 24 май?

- Очаквам да излезе от печат книгата ми „Басни”. За писателя винаги е радостно, когато пред голям празник на бял свят му излиза книга. Дано това се случи.

- Какво ще пожелаете на учители и ученици за 24 май?

-Особено уважавам професията на учителя. Имал съм много добри учители, които оставиха у мен незабравими спомени, и до голяма степен са съдействали за моето духовно израстване. Затова пред празника пожелавам на всички учители да бъдат учители по призвание, а на учениците - да са достойни за учителите си.

- Моля ви, обобщете в едно изречение казаното от вас.

- Книгата ще си остане най-ценното човешко достояние въпреки всичко!

Вестник „Учителско дело” 18-25 май 1998 г.

Благодатно

(интервю на Благовеста Касабова)

- Г-н Звездинов, наскоро ви бе присъдена националната награда „Петя Караколева”. Напълно заслужено, защото сте един от най-известните и талантливи съвременни автори за деца. Какво според вас е днешното състояние на детската литература?

- Благодаря за добрите думи. И веднага трябва да подчертая, че да пишеш за деца е благодатно. Радвам се, че съм го правил десетилетия наред. Още повече, че го могат само истинските творци. И - определено само ведрите, слънчеви личности, добри като хора. Другите нямат такива сили. А що се отнася конкретно до въпроса Ви, той е сложен и пространен. Детската ни литература е объркана. Направи се преоценка на ценностите, но отречените не бяха заменени с нови.  Бяга се от съществените теми и проблеми в измислени светове. Което не е лошо, ако го има и другото. Ярките творби са недостатъчни, но и интересът на читателя е такъв. Той не се подхранва, за него не се работи. Изданията за същинска литература изчезнаха, на децата се налага почти само забавното, игровото, леснодостъпното, чуждите образци, а това не изпълва душата на детето. Българските творци загубиха стимулите да пишат. Защото, знае се, авторите се раждат и развиват покрай изданията - в определена среда. Талантът се шлифова, но трябва да има къде и с какво. Пасивни са и институциите, призвани да я създават и поддържат. А и писателският труд вече не се заплаща. Издателите с най-големи възможности вече не гледат достатъчно сериозно на съвременната ни литература за деца. И не подбират обективно. Пристрастни са - политически или приятелски. Не искат да видят истински стойностното. И с това губят първо те, разбира се. По инерция преиздават някои от класиците, няма нищо лошо, но не работят за възпроизводството на литературата. В същото време и сега има творби и творци не по-лоши от Ран Босилек, Дора Габе, Разцветников, Багряна… Но няма кой да ги озвучи, масово да ги наложи. Оправданието е: “не се търсят”, „няма да се купят”. Как? Като книгоразпространението също боледува. Останаха да пишат само тези, които не могат да не пишат. Които запазиха вътрешното си равновесие и ценностната си система.

- Преди години бяхте директор на Дома на детската книга - широко известен и много действен център не само за развитието на литературата за деца, но и за утвърждаването на младите автори в тази област, за организиране на срещи с читатели и т.н. Какво се случи, че днес той сякаш не съществува, изчезна ли като институция?

- За пръв път ще проговоря по този въпрос след десет години. Болката ми отболя. А и трябва да се знае. Тогава заех длъжността след достоен конкурс в оспорвано състезание между десетина кандидати. Защитих пространна тригодишна програма. Наследих почти разрушен Дом във всяко отношение. От огромната къща на „Славянска” той бе натикан в две стаи, голямата му библиотека бе обречена на изхвърляне, щатът бе съкратен. Почти нямаше дейност. Всъщност започнахме отначало. Получих щастливата възможност да възстановя Дома и дейността му в предишния му блясък, доколкото бе възможно. Направих го с пълната подкрепа на управление „Възпитание и развитие” в МОНТ, което компетентно ръководеше възпитателния процес. Извоювахме място в старата сграда на ВИФ, спасихме и възстановихме библиотеката (която сега пак е затворена), структурите заработиха по стройни програми. След двегодишни усилия върнахме на министерството и списание „Родна реч”. И писателите за деца, и всички работещи в тази посока живнаха. Създадохме среда, атмосфера за творчество. Организирахме многобройни, стойностни творчески срещи, библиотечни инициативи, заработихме със съмишлениците в цялата страна. Възстановихме Националната Седмица на детската книга. Музеят „Ангел Каралийчев” отново бе активно културно средище. И трябва да подчертая, че в тези силно политизирани времена, проявихме доказана толерантност към всички писателски убеждения и дарования. Обединихме творците в името на децата. За съжаление за кратко. Едва за три години. Дойде министър, който може би е имал странно виждане трябва ли учениците заедно с обучението да бъдат възпитавани. И бе закрито управлението „Възпитание и развитие”. После - „Центърът за извънкласни и извънучилищни дейности”. Намериха кусури и на Дома. И на директора, разбира се. И тръгнаха да ме уволняват. С комисия, с проверки. И въпреки писмената висока оценка от предишния министър, в която Заповед се казваше: „Имам удоволствието да изразя сърдечната си благодарност за работата Ви като ръководител на обслужващо звено на министерството. Високо ценя усилията Ви за стабилизиране и оптимизиране на неговата дейност, с което дадохте своя принос за издигане на общото равнище на работата на министерството…” ме уволниха. Времена и нрави. Опитах се да се защитя. С направеното. С дейността си. Писах обосновани възражения. Никой не пожела да ме чуе. Такова беше времето. Безсмислено бе да търся справедливост. След този министър възпитанието отново се върна в училището, но мен, естествено, не ме върнаха. Нали на моето място бе устроен друг. Не знам, не съм чул да е имало конкурс, да са защитавани програми, чиято целесъобразност и дейност не искам да обсъждам. Вероятно той си седи там и досега, през всичките тези години. А какво стана с всичкото, получено наготово, питайте други, не мен. Чувал съм, че домът не върши почти нищо, не знам дали е вярно, не стъпвам там. Ето, и вие твърдите, че той сякаш не съществува. Но изглежда някой иска да бъде така, щом това трае толкова време.

Моето огорчение не беше, че са ме махнали несправедливо. Та кого не махнаха в тези жестоки години. То бе от това, че не защитиха Дома си и постигнатото тези, на които създадохме среда, атмосфера, поле за дейност, творческа изява. Те ми се обаждаха поотделно, споделяха какво са загубили, но наведоха глави, спотаиха се и се примириха със загубеното. Тогава за сетен път си помислих кое ни съсипва повече - страхът или безразличието. Затова и замълчах - с всичките документи и аргументи, които пазя и сега. С благодарственото писмо на единия министър и уволнението от следващия. Аз свърших своето, за другото да му мислят други. А за това нужно ли е такова средище, убеден съм, че е жизнено нужно.

- Има ли в наши дни талантливи млади хора, които пишат за малките читатели?

- Почти няма. Първо, защото да се пише за деца е трудно, трябва жизнен опит, познания, нагласа. Обикновено за деца прописват автори, вече постигнали успехи в творчеството за възрастни. И второ - поради изброените по-горе негативни обстоятелства. Има, според мен, и личностни особености.

- Като наложил се за възрастни поет, имате ли усещането, че младият българин, пък и не само младия, чете поезия?

- Определено да. Различна поезия. Но и младите я търсят. Зареждат се чрез нея. Поезията винаги ще има това свойство. Тя е концентрирана емоционална и мисловна енергия. Духовна енергия. Вижте само колко и различни поетични инициативи се провеждат през годината.

- Пътувате из страната за срещи с читатели, мислите ли, че има някакъв духовен подем в последно време?

- Започва се. След годините на духовен вакуум, жаждата за духовни стойности се забелязва и засилва. В същност така е било винаги. Никога не се е вървяло само надолу.

- Младите хора напускат България, виждате ли някакво достойно бъдеще за тях тук, в родината им?

- Няма нищо лошо в това да се опознае светът. Та точно така се проглежда за истинското. И именно тази свобода все повече ще създава условия младите хора да осъзнаят какви големи възможности за тях се откриват тук. И все повече ще се откриват.

Вестник „Новият Пулс” брой 24 от 2008 година

Това са три случайно взети примера от тогавашния печат, а по обясними причини тук не можем да предоставим многобройните интервюта по радиото, телевизиите и извънстоличния печат, които задълбочават представата за Дома на детската книга.

И след всичко направено дотогава, след заповед на предишния министър академик професор Илчо Димитров, в която пишеше:

„Уважаеми господин Звездинов, имам удоволствието да изразя сърдечната си благодарност за работата Ви като ръководител на обслужващо звено на министерството. Високо ценя усилията Ви за стабилизиране и оптимизиране на неговата дейност, с което дадохте своя принос за издигане на общото равнище на работата на министерството. Уверен съм, че и в бъдеще ще работите с високо съзнание и с чувство за национална отговорност. Оставам с най-добри чувства.

Министър: акад. Илчо Димитров”

Какво направи новоназначеният министър:

Сякаш по ирония на съдбата, в разгара на едно подготвено тъкмо от мене успешно книжовно тържество в НДК, седейки редом, ми каза: „С такива като Вас, (разбирай леви), не искам да работя. Можете да си подадете оставката.”

“Няма да си я подам! - му отговорих на раздяла. Не виждам защо. Уволнете ме!”

Разбира се, че ме уволниха. Но след повече от два месеца. След като специално назначена многобройна комисия търси под дърво и под камък „и намери” аргументи за уволнението ми.

Междувременно, в „подкрепа” на нововъведеното разбиране в министерството, че в образованието няма възпитание, закриха отдела „Възпитание и развитие”. Стойностни кадри останаха на улицата, някои получиха инфаркт и починаха. Закриха и един деен Център за извънкласни и извънучилищни дейности - със същите последици.

А на моето място назначиха един от нашумелите „нови” писатели, не знам да е правен конкурс, който стоя на него четири пъти повече от мене, казват, без да е свършил една четвърт от работата ми.

Справедливост!

Тогава моите колеги писатели не ме защитиха. Бяха стъписани. И безпомощни. Не се застъпи и Съюзът на писателите. Това за мен беше необяснимо. Но беше под достойнството ми да търся съдействие.

А после, след години, започнаха да ми се обаждат един по един. И Леда Милева, и Георги Струмски, и бившите ми колеги, вече уволнени оттам. ВЕЧЕ БЯХА СЪПРИЧАСТНИ. Но беше много късно. И сега продължавам да получавам ето такива писма:

Привет, Наско!

Зная колко се бори за запазването на Седмицата на детската книга, а и как те “освободиха” от Дома на детската книга и изкуствата за деца, за да намерят удобно място на Алек Попов, който нямаше никакво отношение към проблема. ПО-СЛОЖНО Е! Знаем ги и да не го коментираме.

Но съвсем скоро - просто миналата седмица, научих че ДОМЪТ е ликвидиран. Книгите са предадени на детски отдел на Столична библиотека, за архива въобще не се говори, а “Музеят” е жиросан на Националния дворец на децата. - САМ ЗНАЕШ КАКВО ЗНАЧИ ТОВА!

Веднага реагирах с писмото, което ти изпращам.

Обръщам се към тебе да вземеш и ти отношение!

Помисли и как да се действа, тоя “ДОМ-МУЗЕЙ” да стане като къщата на Иван Вазов и музея на Вапцаров, за да се съхрани - иначе е загубен.

На СБП не може да се разчита, а и СБП в настояшия момент няма ни лице, ни авторитет.

С КАКЪВ АВТОРИТЕТ ДА СЕ ПРЕБОРИМ, за да съхраним едно богатство, едно дело, нещо, което да се запази за поколенията.

Не виждам друг освен тебе, който може да се включи за спасение и НОВ ЖИВОТ на тоя ДОМ.

Изпращам ти цялата си кореспонденция за ДОМ-МУЗЕЙ АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ

Надявам се и те моля да продължиш!

С поздрав и дълбоки симпатии към цялото ти семейство: Кина Къдрева

Трогателно загрижената Кина Къдрева, която винаги бе била обществено активна, бе писала по този въпрос до всички възможни инстанции - до вицепрезидентката, до общината, до министерства. И накрая, обезверена от равнодушието, се обръщаше към мене. Горката! С какво можех да й помогна вече аз!

Издателство „Дамян Яков”

Има още едно издателство, което заема трайно място в моя живот. И като време, и като постижения, и като значимост. Това е издателството „Дамян Яков”. За него съм „направил” шестнадесет книги за около толкова години. Поставям думата направил в кавички, защото никак не е точна. Всяка от тези книги съм преживял и осмислил многократно. Всяка ми е особено скъпа. Не мислете, че съм забогатял от това. Всичко беше срещу минимално заплащане. Но Възможността да създаваш книги, да се осъществяваш в тези трудни години, това е голямото. Затова е и с главна буква.

Всичко започна през 1999 година, когато предложих там ритмуваната и римувана книга „Крали Марко”. Тя имаше известен успех, но бе развалена от „редакцията” на недотам компетентни редакторки, които не можаха да схванат нейният смисъл и същност. А именно - да поднесе на подрастващи и възрастни по най-досъпен начин най-известните истории на любимия герой. Пипнаха ритъма и римите без мое съгласие и я развалиха. (Затова десет години по-късно прецизно я редактирах отново, но не се намери кой да я издаде в новият й завършен вид и тя още чака издател.) После възникна идеята да преразкажа най-известните български битови народни приказки. Така се роди „Нероден Петко”. После направихме вълшебните приказки от „Самодивско кладенче” и „Приказки за змейове и самодиви”. Книгите се харесаха и дадоха основание да съставя и преразкажа една нова книга с български народни приказки от всички жанрове -”Въже от пясък”. Междувременно се роди идеята за най-успешната ни книга, която още се търси и след второто си издание „Знам ги наизуст”- любимите български стихотворения за деца. Която завладя и България, и чужбина. Явно, че успехът породи и взаимното доверие между издателя и мен и идеите започнаха да се раждат и реализират една след друга: най-хубавите творби за Коледа бяха събрани във „Весела Коледа”, най-хубавите български любовни стихотворения - в двете великолепни библиофилски томчета „Любовни тайни” и „Любовни знаци”, забележителният български фолклор, подбран с оглед на допълване на учебните програми, в двата тома „Фолклорен калейдоскоп” І и ІІ за различните възрастови групи. Последваха най-хубавите стихове за България „Родино мила” и други, и други… Това е фактическата страна. А емоционалната… Поне за мен тя е от съществено значение. Естествено е, когато работиш повече от десетилетие с някого, да си допадате с него. Разбира се, по-емоционалният бях аз, Дамян Яков се движеше в рамките на интереса. Но това не попречи на взаимоотношенията ни, не знам дали станахме приятели, но не попречи да се уважаваме и до днес. И винаги ще му бъда благодарен за дадените възможности.

Дали времето на взаимните ни пътувания може да се нарече работно или извън работно, не знам. Но и то се оказа изключително полезно. Раждаха се и се коригираха идеи, съпоставяха се мнения, замисляха се книги… Ходили сме във Враца, в Търново, в Търговище - на четения и творчески срещи. Спал съм у тях в родното му село Кулата. И винаги съм бил респектиран от неговата ерудираност, естественост и човешка доброта. Човек наистина би се радвал да има такъв приятел.

Въпреки че Дамян по образование е философ, оказа се че е много добър издател - и с творчески, и с практически усет. Цялата му продукция - и българска, и преводна говори за това. Прекрасно допълнение към него беше и съпругата му Маруся -  подготвена много повече от филолог, с вродена  естетическа интуиция. Към този тандем с пълно право трябва да добавим и дъщеря им Рада, бих казал най-добрата художничка на издателството - с модерен поглед към текста и свой характерен рисунък.

Мисля, че този период от живота ми доразви моите способности и ме обогати и творчески и човешки.

Оптимистична носталгия

(или с Чехия в сърцето)

Моята Чехия вече не е там. Не е там, където през 1966 г. за първи път видях златните кули на Прага и се вслушах в песенната Вълтава. Където написах първото стихотворение за една девойка , която срещнах в колежа. Тя не беше чехкиня. Беше парижанка. Казвам го, защото една година след първият ми летен езиков курс в Прага, между Париж и София пътуваха писма, озарени от очарованието на …Чехия. В тях си припомняхме нейните старинни площади и великолепни замъци, планините и рибниците, галериите и музеите, които бяхме обходили и съпреживяли.

Моята Чехия вече не е там, където още пет лета се завръщах на тази лятна езикова специализация и получих пет дипломи от Карловия университет, след като бях завършил чешка филология в Софийския.

Не е там, където много пъти гостувах на Съюза на чешките писатели и с тамошните колеги беседвахме във великолепните пивници не само на Прага и Добржиш, а и в тези на старинните площади в много чешки градчета. Не е там, където разглеждах съкровищата на чешките библиотеки. Не е там, където четях свои стихове по чешкото радио или се радвах на публикуването им в печата. Където преди в България, тъкмо в Чехия бях включен в представителния Речник на българските писатели на чешкото издателство „Одеон” (първото ми високо признание) още в далечната 1978 година.

Като мъглявини в съзнанието ми минават и отминават имената на приятели и случилото се с тях. С които сме били един месец. Или няколко години. С някои - няколко години по един месец през август. Споделени чувства.

Може би тук е мястото да споделя, че никога не съм си водил дневник. Дали съжалявам? Сега - да. Щях да възкреся мигове, които съм мислел, че няма да забравя. И хора, живеещи в тях. Но времето взима своето и не го връща.

Но то е било може би защото дълго време съм мислил, че в дневника има нещо подличко. Че той някак непочтено подслушва и записва, най-често без другите да подозират за това. Опровергават ме, разбира се, мнозина. Ако водех дневник, сега щях да разкажа къде и какво сме си говорили с поетите и писателите Иржи Жачек, Властимил Маршичек, Йозеф Шимон, Яна Моравцова, Маркета Зинерова, Вацлав Данек и колко още приятели. Сега пазя в къщи от тях по някое и друго писмо. Но може би така е по-добре. Те са останали в мен като чувство. Като чешка атмосфера.

Сега моята Чехия не е там. Тя се отвърна, потънала в собствените си грижи, увлечена по един друг път. И трудно се сеща за онези, които са й се възхищавали и са я правели по-близка и понятна за мнозина в своите си страни. Е, може би е погрешно да не те е грижа за този, който се грижи за тебе. Но е разбираемо.

Сега моята Чехия е само тук, на работната ми маса в София, където са превеждани, преподреждани и преиздавани десетки чешки поети. (Все някой читател ще ми бъде поне малко благодарен, че съм го сродил с Чехия.) Тази Чехия няма да ме напусне и няма да ми изневери, защото сме се избрали взаимно.

И нищо, че моята Чехия не е там. Там, в Прага, на любимия ми Старомнестки площад е часовникът, пред който ще заставам винаги, когато искам да се сверя с Времето. Когато трябва да си припомня отново най-същественото в този живот. Написал съм го:

АПОСТОЛСТВОТО

или какво си мислех

пред стария градски часовник в Прага

На всеки точен час

ще се отварят вратичките

и ще ни се показват апостолите

под звъна на тази,

в чиято власт е времето.

Дали е

неоспорима тази власт над него?

Апостолството

сякаш я оспорва.

На всеки точен час,

на своя час,

над времето апостолите властват

и стават стъпала на вечността.

Минават фигурите им високо…

Били ли са апостоли, не зная.

Но убеден съм колко ни е нужно

апостолството:

да се посвещаваш на другите

във името на нещо.

Не са били светци,

ала е свято напомнянето им,

че твърде кратко

прозорецът на всеки

е отворен.

Всъщност не си спомням точно кога съм написал това си стихотворение. Едва ли е важно. Но по- важното е, че там, в Прага, където в ранната си младост съм споделил любовни трепети, в зрелостта си съм осъзнал преходността на битието и непреходността на сътвореното и всеотдайността.

А ето го и онова, първото стихотворение, написано в Прага. За френското момиче, с което я опознавах в първото си пражко лято през август 1966-та:

НА ПЕТРЖИН СЛАВЕИТЕ СПЯТ,

тревата е среднощно росна

и толкова е тих светът,

че ме е страх да те докосна.

И въздухът на тази нощ,

и всичко е така зелено,

че ако постоиме още

не ще повярвам, че си с мене-

ще мисля, че това е сън…

Но миглите ти ме докосват

и тук ли съм или не съм,

се радвам, и е толкоз просто-

стоим в росата вир вода,

а долу черната Вълтава

сред светлините на града

във розово ни отразява.

Прага 1966

Когато си преживял нещо много силно, особено някъде извън твоята обичайна среда, то остава незабравимо за цял живот. И ти напомня както за нея, така и за преосмисляне на преживяното. Ето едно такова стихотворение, писано по повод върховни мигове в Чехия:

Къде е тази ябълка, която

е дала Ева на Адам?

За да я хвърля

сега извън притеглянето земно.

За да не ми припомня твойте устни,

които ме откъснаха от мене,

гърдите ти, които ми отнеха

устойчивата стъпка по земята,

нозете ти…

Къде е тя, къде е?

Ще мога ли да я открия?

Това по сила на Атлас било е.

Атласи ли сме или лилипути,

щом дишаме, самите скрити в нея

като в незнайна магнетична сфера?

Подобна ябълка

ще нарекат червива?

А тази е наречена

Любов.

Не са много стихотворенията, които съм написал в Чехословакия и за нея. Но всички те са зареденият от носталгията и разстоянията размисъл за ценностите, които не забелязваме, когато живеем край тях. Събрани са в стихосбирката ми „Хотел в чужбина” излязла в „Български писател” през 1988 г. Ето например едно от тях, написано  нощем на корабчето, закотвено във Вълтава и превърнато в хотел, където през една пролетна нощ бяхме настанени с Вътьо Раковски:

ХОТЕЛ В РЕКА

Реката ме опипва с ловки пръсти,

разплела спуснатите си коси.

Да ме погуби нивга не е късно,

а иска може би да ме спаси?

Под мен е дъно - сигурност привидна -

на кораба, превърнат във хотел.

Но приликата с кораб е обидна:

циментов мост с брега го е преплел.

Реката си върви - гребат по нея,

макар да пада сняг, да вее мраз…

Целуват се до лодката на кея,

а от прозореца ги гледам аз-

от топлата каюта с мека мебел,

в която е удобно може би…

Ала защо страхът ме е обсебил,

защо сега сърцето ми тръби?

Наистина, реката е голгота,

преодоляваш ли я,

а така -

най-сигурната клопка на живота

е да те прати на хотел в река.

Споменах поета и преводача от чешки Вътьо Раковски и може би тук е мястото да припомня, че като преводачи от чешки няколко пъти в различни години се случи да бъдем заедно в Чехия с него. Разбирахме се добре. Може би защото познавахме убежденията си и никой не навлизаше в личното пространство на другия.

Пък може би не беше без значение и фактът, че бях писал статии за него, бях го представял добронамерено по случай неговата 50-годишнина и по-късно.

Показателно е и последното ни пребиваване заедно. Беше през септември 1990 година. И у нас, и в Чехия всичко вреше и кипеше. Пренастройваха се предпочитания и познанства според новите правила. Разбира се, правеше го, който можеше.

Седяхме с Вътьо по обяд на една пейка край Храдчани. По едно време недалече пред нас по алеята мина Вацлав Хавел, по това време най-актуалната личност в държавата. Вътьо скочи и се отправи към него. Не зная какво си казаха за краткото време, но той бе превъзбуден от срещата през целия ден. След няколко дни имаше премиера на някакъв писател дисидент, върнал се от Америка. Вътьо ми рече да отидем, но аз деликатно му отказах. Той отиде, а аз, грях ми на душата, останах да чета в хотела. Когато вечерта се събрахме в стаята ни, Вътьо надълго и нашироко ми разказваше как се видял със стари познати, емигранти-дисиденти, които вече “се чувствали у дома.”

Съвсем наскоро след това Вътьо замина като културен аташе в посолството ни в Прага, да помага на посланика ни там Боян Ничев. През годините докато беше там, не бях поканен в Чехия нито веднъж.

Гледам една моя снимка, на която седя зад писмената маса на самият Карел Чапек. Един от моите литературни кумири. (Екскурзоводката ми разреши, като разбра, че сме писатели.) В неговото имение “Чапкова стръж”. Снима ме тогава Вътьо Раковски, с когото, както много пъти, отново бяхме заедно. И пак си мисля, отново си мисля, дали творческата сила на духа е съизмерима с благородството на този дух.

Разбира се, винаги когато попаднех в Прага, най-важното беше да се обадя на приятелите-писатели , които обикновено намирах по обяд в ресторанта на Чехословашките писатели на “Народни тршида”. После - да обиколя книжарниците, за да купя някои от най-новите стихосбирки. Така се запознах с Франтишек Хрубин. Даваше автографи. И аз се опитах, с още несръчния си чешки (бях студент втори курс), да му обясня колко го харесвам, че съм превел нещичко за студентския ни вестник… Тогава не знаех, че после ще го превеждам по-широко - за книга. Не познавах и цялата му величина като поет. Но е било щастливо съвпадение. Защото наскоро след това той си отиде.

Големият чешки поет Вилем Завада ще запомня на брега на морето, където го опознах за пръв път преди много години. Стоеше мълчалив и гледаше далечината със своя неразгадаем син поглед и имах чувството, че една срещу друга стоят две сдържани, но пълни с мощ стихии и взаимно се проникват. Това мълчание и спокойствие внушаваше усещане за дълбочина, естественост и вътрешна сила. Такъв беше Завада и при последната ни среща през август 1982-ра, малко преди да ни напусне завинаги. (Бяхме се видяли да уточним някои неща по стихотворенията му, които превеждах за “Народна култура.) Седеше пред чашата вино в пражката “Мелницка винарна” и гледаше във вратата, както тогава - морето. И внезапно, кой знае защо, каза няколко думи за него, после - за приятелите, знаменитите поети, с които е седял на младини зад тези маси. Сякаш искаше да го запомня. После каза: “Пий, аз съм изпил своето!” и чашата му остана пълна. И замлъкна, съсредоточен в себе си. Ще запомня завинаги това мълчание, защото бе по-естествено и изразително от всякакви думи. Такъв беше Завада и неговият стих - скромен, вглъбен, бездънен. Ако се опиташ да проникнеш в него, пестеливо ще ти бъде дадено много, ако си безучастен - никога не ще наложи присъствието си.

С Иржи Жачек се запознах отдавна, когато го сочеха като един от най-талантливите поети на 70-те години. Издаваха го много. Превеждаха го. Беше окрилен. Беше редактор в писателското издателство и често след работа отскачахме до някоя кръчма. Възгледите ни за поезията съвпадаха. Оценявайки актуалността на стиховете му, го превеждах и аз. После и у тях  и у нас дойде демокрацията. Поизбутаха го встрани. Коварна болест му отне възможността да говори. Но не и да продължи да пише талантливо. Случайността ни срещна отново много години по-късно на изложба на книгата в отдалечен чешки град. Не бяхме се чували и виждали. Прочетох, че ще подписва новата си книга и отидох на щанда. Когато му я поднесох и той вдигна поглед да ме попита за името, когато ме позна, прочетох в погледа му цялата драма на разделилите ни години. Не беше поглед на щастлив човек.

Говорехме за стихотворенията ми, писани в Чехия.

Ето още едно , написано когато тъкмо преди границата си забравих чадъра в автобуса и чешките ми приятели не можеха да се начудят защо толкова държа да го намерят и да ми го изпратят.

ЗАБРАВИХ СИ ЧАДЪРА…

Забравих си чадъра в автобуса

в почивен ден,

а вече заминавах зад границата.

Толкова бе рано

да губя верния си стар чадър.

Сега разбрах

какво бе той за мене-

къде ли не до днес не бях го водил!

И чак сега разбрах,

че е свидетел

на толкова забравени неща:

забравил бях на гробище да ида

година, при незабравим покойник,

забравил бях за срещата с любима,

забравил бях да посетя баща си,

забравил бях,

забравил бях,

забравил бях…

И съжалих сега, че няма служба,

която не чадъра ми да върне,

а настойчиво все да ни напомня

за тях - незабравимите неща.

Пишех, превеждах, годините минаваха…

И тъкмо когато мислех, че вече съвсем са ме забравили, получих една покана. През 2011-та в родното място на К. Я. Ербен Милетин щеше да се чества неговата 200 - годишнина. Нали тъкмо аз за първи път в България бях превел и издал неговите балади от знаменитата му книга “Китице”. Всичките. И то не в едно, а в две (дотогава) издания. Поканиха ме. Говорих на конференцията. Седях в президиума и водих заседание. Сред международните участници това беше признание. Но най-хубавото за мен беше, че няколко дни живях в неговото родно място, посетих родния му дом, местата, които го бяха вдъхновили за нетленните му балади. Всичко беше толкова обикновено и скромно, че имах чувството, че съм си го представял през лупа. Но така е - времето и признанието са лупата, през която потомците трябва да видят значимите неща.

Но за да не ви разказвам само писателски работи, трябва да ви призная, че съм кръстосал Чехия (а тогава и Чехословакия) , нашир и надлъж: от Опава до Ческе Будейовице и от Братислава до… Повечето “служебно”. А когато си купих първата кола, разбира се, “Шкода”- и семейно. С жена ми сме спали в колата и в планински къмпинги, и на бреговете на Вълтава и на площада в Мелник , и къде ли още не. (Тогава можеше.) Бях я “заразил” с тази си “чешкост”дотолкова, че започна да разбира и от чешката бира. Е, за бирата не ми се иска да се впускам, защото няма как да се спра.

И вече нещо съвсем съкровено: Щастлив съм,че и дъщеря ми Милена избра и завърши чешка филология, има отворени рецептори за Чехия и нейната култура, и може би ще предаде тази моя любов и нататък.

И може би тук, когато говорим за Чехия, е редно да спомена и близките ми приятели, които направиха много за българо-чешките ни връзки  и вече не са между живите, за да ги споделят. За дружбата ми с Янко Бъчваров и с Григор Ленков.

Съдбовно свързан с Чехия близък мой приятел беше доцентът от Софийския университет Янко Бъчваров. Повече от половин век, творческите си години прекарахме заедно. Той постигна много и то трябва да се отбележи в тази книга.  Но за да не разпилявам думите, по-добре е да ви представя текста, отпечатан в списание “Хомо бохемикус” кн. 2. 2014:

В този брой на списанието отпечатваме поздравлението на поета Атанас Звездинов по повод 60-та годишнина на доц. Янко Бъчваров. Значителното времево отстояние е продиктувано от съдбата на самия текст, на който тук отдаваме дължимото.

НА ЕДНА РЪКА РАЗСТОЯНИЕ

Вече отпразнувахме в съвсем тесен кръг годишнината на Янко. Припомнихме си най-интимните и най-скъпите ни неща. Разбира се, от студентството: Кой какъв е бил, доколко е останал или се е променил. Нали от нашата студентска група са професорите Иван Куцаров, Иван Павлов, други изявени колеги-преподаватели, издатели, учители, преводачи… Мина доста време. С други думи - пораснахме.

Припомнихме си доматените бригади, китарата на Иван Куцара с френския му репертоар, тежкия хумор на Иван Павлов… Не знам какво ни караше да се търсим с Янко - общото, сходствата, или разликите. Защото, колкото и да имахме общи разбирания, и общи вкусове, толкова и бяхме различни. Янко - предразположен към науката, аз - към изкуството. Разбира се, Янко е с изграден литературен вкус, с интереси в тази област. С познания и предпочитания.

Неслучайно се появи Лидка. Поетесата, преводачката, жизнерадостната, хубавата чехкиня. И са заедно досега - 30 години.

Не знам на колко екскурзии сме ходили, колко лета бяхме преводачи в Приморско, колко приказки сме си изприказвали, в колко изпитания сме се проверили.

Но изглежда са били достатъчно, за да останем на една ръка разстояние.

Аз си имам такова едно понятие - приятел на една ръка разстояние. Това е най-добрият приятел и ще ви кажа защо. Животът ни разделя. Всеки тръгва и върви по собствения си път. Може с години да не срещне приятеля си.

Дори да не го чуе и да не му пише. Но той е… на ръка разстояние. Протегнеш я, и докосваш рамото му. Срещате се, все едно, че не сте се разделяли. Все има какво да си кажете. И пак разчитате един на друг.

Така беше и с нас с Янко. Той извървя свой, забележителен път на преподавател в няколко университета. Доцент, автор на редица научни трудове, участник в много отговорни форуми, основател и 18 години отговорен секретар на списанието „Съпоставително езикознание”, учредител и първи председател на „Бохемия клуб”, главен редактор на неговите издания, председател на секция „ТИК” в Съюза на преводачите.

(Моят път бе съвсем друг. Аз вървях само с поезията.)

С Янко сме се разделяли за години. Разделяли са ни граници. А всъщност никога не сме се разделяли. Винаги сме били на ръка разстояние. Защото той има качества, които високо ценя: почтеност във всичко, задълбочена последователност, изключително трудолюбие и трудоспособност, силно чувство за отговорност, търпение, висок професионализъм, преподавателски талант, интилигентност, устойчивост на характера. Затова и успя.

С всичко това Янко Бъчваров е личност. И според мен най-важната оценка за човека, не само за приятеля, е вярваш ли му или не. Аз вярвам на Янко. Нека други оценяват научния му принос и професионалните му качества. По-компетентните. Аз оценявам човешките. Тези, които ги предпоставят.

Затова, когато с Величко ме поканиха за съосновател на „Бохемия клуб”, приех с доверие. Вървях редом с тях. С Лидка и Янко е преминал целият ми живот. И заедно или разделено, сме споделяли всичките върховни моменти в битието си. И затова сега, пред вас, му благодаря. Да е жив и здрав още дълги години, да се раздава, както досега!

А на всички вас пожелавам да имате поне един такъв приятел - на една ръка разстояние.

Това съм го прочел на тържеството на 27 март 2003 година в Чешкия център в София. Янко вече го няма. Остана направеното от него за българо-чешките връзки. И, естествено, тези мои думи остават в сила  и продължавам да стоя зад тях.

А ето ги моите думи за един друг близък приятел, който има голям принос и значение за българо-чехословашките културни връзки:

ОТ КРАСОТАТА КОЙ ЩЕ НИ СПАСИ?

(спомен за Григор Ленков)

Озарени от усмивка. Така най-точно мога да определя срещите си с него. Усмивката биваше различна и еднаква в едно- винаги добронамерена. Това е останало в мене като най-трайно усещане. Тъкмо тя може би отключваше и първоначалното доверие към него.

Не помня точно кога сме се запознали. Но помня една среща в Чешкия център в ранните ми студентски години. Четох своите първи преводи от чешки поети. По-големият, вече изявеният Григор, беше първият, който дойде и ми каза насърчителни думи, които ми дадоха кураж. После сме се срещали рядко и най-вече на организирани чехословашки прояви.

Докато съдбата не ни събра да работим в съседни стаи на улица “Калоян” 10 в София. Той - като заместник-главен редактор на “Родна реч” и аз - като редактор в издателство “Народна младеж”. Тогава се виждахме всеки ден и често след работа пиехме кафе пред тогавашния хотел “Рила”. Естествено, говорехме предимно за преводи, за поети и поезия и по-рядко, когато с нас беше и шеговития Виктор Ненков, се смеехме до насита за разни дреболии.

Григор стеснително споделяше за преводаческата си работа, която когато излезеше наяве, получаваше гръмко признание. Дотолкова бях респектиран от нея, че тогава не беше ми минало и през ум колко талантлив автор на собствени стихотворения е бил.

Аз печатех и се утвърждавах предимно с лично творчество, превеждах между другото, докато той - обратно, беше се посветил всеотдайно на другите поети. Не знам защо беше така, но когато прочетох неговите стихове, разбрах защо превежда с изключителна вещина. Съзнавах, че едва ли бива, но много пъти съм започвал разговор, че преводите “изяждат” личното му творчество. Той винаги се опитваше да отклони този разговор. Канеше ме да превеждам за антологиите, които съставяше. И пак се нахвърляше да превежда със стръв.

Предстоеше основаването на Съюза на преводачите. Това научих от него. Той знаеше, че през краткото ми пребиваване преди години като референт в международния отдел на Съюза на писателите, Георги Джагаров ми бе възложил да съставя списък на преводачите на художествена литература. И аз го бях направил. Беше във връзка с организирането на първата международна писателска среща, в чиято подготовка бях активно ангажиран. С Григор усърдно обсъждахме и добросъвестно, за да не изпуснем някого, допълвахме този списък, който после му послужи, когато стана секретар на секция “Художествена литература” при СПБ. Помня как горещо ме увещаваше да бъда сред учредителите, но тогава бях устремен към писателските среди и тази му покана преминаваше край ушите ми. Гледах само да му помогна. По-късно разбрах, че е бил прав и допълнително се приобщих към “неговия” съюз. Дори ми повериха да отговарям за преводната литература за деца и юноши.

По същото това време се случваше както работехме, така и да почиваме заедно в Международния младежки център  в Приморско. И ще разкажа един случай, който потвърждава колко съм го ценял.

Бях си купил първата кола, съвсем новичка “Шкода”. Бях я чакал дълго и я пазех, дето се вика, като очите си. Семейно отидох с нея в Приморско. Последната вечер, когато на Григор смяната му изтичаше, ме помоли рано на другата сутрин да го закарам с дъщеричката му за влака в Бургас. Но не щеш ли на сутринта заварих колата си “блокирана”. Пред подлеза на хотела, под който я бях паркирал, бяха спрели други, непознати коли, а от другата му страна надолу до другата алея имаше около тридесетина стръмни стълби. Вече нямаше автобус и Григор и детето ме гледаха безпомощно. Без да мисля вече за колата, ми хрумна нещо, което бях видял наблизо. Отидохме с Григор до съседния строеж, донесохме четири талпи и ги положихме надолу по стълбите. Аз се спусках с колата по тях, а Григор ги местеше. Така слязохме на пътя и стигнахме до Бургас навреме. Той ми благодареше, и чак тогава помислих за риска да се обърна или да повредя новичката кола.

Григор беше много грижовен баща. Всички му се радвахме как в Приморско обгрижва дъщеричката си Горяна. А, боже, когато се роди сина му Марин! Той беше на седмото небе. Почерпихме се, както се полага. А когато веднъж ни дойде само с него на гости, жена му сигурно беше в чужбина, цяла вечер не можахме да си кажем приказката. Беше на около годинка. Донесе го сгушен до рамото му като соколче. Направихме с възглавници в единия фотьоил кошарка за Марин. Но Григор така и не отклони цялата вечер очите и мисълта си от него.

Няма да забравя и едно друго гостуване. Веднъж отидохме заедно двете семейства с колата ми до Опицвет, където той строеше вила. Прекарвахме си чудесно, докато моят малък син не дотърча разреван и подпухнал. Беше се наврял между кошерите, сред разгневените пчели. Григор го грабна и отнесе до варницата. Върна го намазан с вар ли, с какво ли - не знам, но се засмя подкупващо: “И аз винаги намирам изход.”

Много по-късно, когато вече го нямаше, си спомних тези му думи и си помислих: “Де да беше така…”

Григор получи славата си с превода на Незваловия “Едисон”. Наистина конгениален превод. Радваше се, но не се възгордя. Имаше всеобщо признание от гилдията, още повече тогава вече се знаеше, че превежда също толкова успешно “Евгений Онегин”.

Тогава вече го чувствах близък, и пак му рекох: “На върха си като преводач, издай вече книга със собствените си стихотворения.” “И това ще стане”  усмихваше се той.

Но съдбата беше решила тази му книга да радва другите…

“Евгений Онегин ” излезе в луксозно издание и веднага се превърна в литературно събитие. Напълно заслужено преводът бе възхваляван от най-изтъкнати преводачи и литератори. А и от самите читатели. Признанието излезе извън границите ни. Стигна и до страната на Пушкин. През юни 1977-ма  Григор бе поканен на Пушкиновите тържества в Михайловское, за да получи награда.

Ден преди да замине за Русия, пихме кафе до църквата “Света Неделя”. Мисля, че кафенето се казваше “Рубин” и го бяхме избрали символично. За пръв път го видях толкова радостно възбуден. И едновременно - успокоен от постигнатото. Радваше се и на очакващото го високо признание и сякаш в отговор на отдавна задавания ми въпрос, рече на раздяла: „Като се върна, ще помисля вече за моите стихотворения.”

Но не се върна. Върна се само споменът за озарената му усмивка. И може би той, а може би нуждата да се успокои болката, ме накара в деня на страшната вест да напиша и да му посветя стихотворение, което съм правил много, много рядко. Ето го:

ОТ КРАСОТАТА КОЙ ЩЕ НИ СПАСИ

В памет на Григор Ленков

От красотата кой ще ни спаси?

Будува Едисон във твойте нощи.

И трябва да направиш още, още…

До днес бе тук, а изведнъж не си.

А той, Онегин, пак ще е на бал.

И ще живее. Иначе не може.

И ще го радва, и ще го тревожи,

че тъй прекрасно ти го бе разбрал.

Със себе си излезе на дуел -

възвишен труд - и те беляза знака

да се взривиш нагоре, недочакал

безсилие, безветрие, предел…

Кому да кажем: „Време потърси

за себе си. Спасявай се с почивка?”

Нали ще грейне твоята усмивка:

„От красотата кой ще ни спаси?”

8 юни 77

На двадесет и трети то излезе в „Литературен фронт”.

В последвалите тревожни дни, ние приятелите му се питахме в кафенето на писателите какво всъщност се е случило. Разнопосочните слухове не ни помогнаха с нищо. Нищо не се разбра за кончината му и досега. Но Григор живее в сътвореното, както остава във времето всяко вдъхновено дело.

А сега, накрая, нека кажа няколко думи и са нашият учител, доцентът по наше време и сетнешният професор Светомир Иванчев. Защото и чешкият език и Чехия обикнахме и разбрахме първоначално благодарение именно на него.

Споменът си, включен в книгата за професор Иванчев „Светомирен дух”, издадена от Университетското издателство „Св. Климент Охридски”през 1993 година бях озаглавил „Майсторското свидетелство” Ето го:

Чаках да го получа от него много рано. С присъщата за това младежка нетърпимост и самонадеяност. Той ме беше подмамил. Но подмамил ли ме беше всъщност, или такъв бе нравът му и нещата трябваше дълго да зреят, за да го разбера?

Споменът е нещо много интимно. Той е монолог, ново преживяване на самия себе си.. С приятно или неприятно чувство. Но споменът е лично притежание. И всяко надникване в него от чуждо око е известен вид насилие. И ако е доброволно допуснато от неговия притежател - нескромност, суета или липса на свян. Публикуването на спомена може би е оправдано само в един случай - когато той съдържа подтик, служи по някакъв начин на обществения напредък. Тоест, има обществена значимост. Ето защо в случая и аз се съгласих да опитам.

Според мене споменът за човек е важен не толкова като случки, като действия, събития, колкото като усещане за него, като отражение на личността му, като същностно запечатване на човешкото му излъчване и обаяние. Но именно това е най-трудното - да предадеш вярно усещането си за някого. Да го възпроизведеш като присъствие, когато го няма. Обикновено думите убягват…

Опитвам се да направя това за професор Иванчев (при първите ни контакти той беше млад доцент). Беше ни курсов ръководител като бохемисти и с него общувахме повече, отколкото с другите университетски преподаватели, които само четяха лекциите си или провеждаха упражненията. И все пак споменът за общуването ми убягва. Може би защото Светомир Иванчев беше много деликатен и не се натрапваше, не се налагаше открито и все пак успяваше да го стори по свой си начин. Вършеше задълженията си с лекота, но стриктно.Може би защото излъчваше някаква строгост, която респектираше. Или защото умееше да задължи, шегувайки се. Или понеже човек трудно можеше да разбере кога се шегува. В него имаше ирония, дори сарказъм, но те не бяха обидни. Те те караха да стоиш на разстояние и постоянно да се проверяваш. Струва ми се, че в известна степен те бяха прикритие на някаква неудовлетвореност, на някаква тиха тъга. Той беше скромен, удивително скромен. Въпреки че бе добър учен, сякаш нямаше достатъчно самочувствие или се боеше да го покаже. Помня го строг, но деликатен. И сега разбирам, че това съчетание от двете ме е карало да го уважавам.  И още нещо - той обичаше хората. Не ги допускаше близо до себе си, но посвоему ги обичаше и ценеше. И им отдаваше заслуженото. С щедростта и аванса на майстора.

Не зная колко съм убедителен в това споделяне на усещания и затова може би и аз трябва да се обърна към най-лесното - да разкажа поне една, запечатила се в съзнанието ми, случка.

И като студент публикувах стихове. Тогава излезе и първата ми стихосбирка. Бях редактор на поезията във вестник „Софийски университет”, център на литературния живот на студентите. Покрай оригиналните, предложих да публикуваме и преводни стихове от различни езици. Една представителна подборка от Чехословакия съставих и преведох сам. Постарах се да представя най-добрите им съвременни поети. Не знаех, че доцент Иванчев е прочел преводите ми, че изобщо е следил литературните ми занимания. Дори мислех, че какъвто е строг, изобщо няма отношение към поезията. Мислех, че се е задоволил с великолепния си превод на Швейк, тази блестящо преведена проза. С нищо дотогава той не бе разкривал пред нас поетичното си сърце.

И ето че веднъж, когато говорехме за баладите на Ербен, той се оживи, разгорещи, вживя се и заговори за поезия така, както не бе говорил никога. Още повече, че беше езиковед. Уж започна от езиковото майсторство, а направи блестящи анализи на чувства и внушения и издаде, че това го вълнува. Усетих го близък. И сега не зная в каква връзка каза: „Не е лошо за следващия път Звездинов да опита да преведе нещо от „Златния чекрък”. Четох нелоши негови преводи.” Какво беше това? Домашна работа? Доверие? Предизвикателство? Наказание? Или първата крачка по един труден път? Може би всичко това заедно. Можеш ли да попиташ.

Спомням си как се мъчех да преведа непреводимото. Краткият римуван стих. Ритмичен, дълбоко съдържателен, обагрен от фолклора. Уж ясен и директен, а скрил магията на най-добрите балади. Получи се. Следващият път бях похвален. Твърде сдържано, разбира се. Но и това беше много. Защото беше от Иванчев. (Няма да скрия, но тогава ми се искаше той да ми даде повече като признание. Но сега виждам колко е бил прав. Знаел е кога колко).

И сега, четвърт век по-късно (а вече е половин век), когато съм превел всичките балади на Ербеновата „Китка” (и вече я има в няколко издания), оставих „Златния чекрък” почти в тогавашния превод. Просто не можах да направя нещо по-добро. И когато си помисля защо се заех с този невероятен труд разбирам, че подтикът е дошъл от Иванчев. И съм му благодарен за това.

Пръснахме се след университета. Изтекоха много години и всеки намери с какво да бъде полезен. Срещахме се с професор Иванчев на преводачески събрания в Съюза на преводачите, в Чешкия център, на университетски защити на наши колеги. Усещах колко е горд, че студентите му са станали университетски преподаватели, дипломати, преводачи, редактори, писатели… Не го показваше открито, но то се четеше в очите му. Той беше големият преводач и редактор, но когато се обърна веднъж към мене като към редактор с думите: „Ти ще кажеш, ти си специалистът” разбрах, че едва тогава, след толкова практика, ми даваше истинското зрелостно свидетелство. И още нещо, много по-важно - че на висота може да те постави само този, който я има.

*

През годините превеждах редица съвременни чешки поети по различни поводи, за различни издания. Някои от тях издадох и в книги. Но след успеха на „Китка” ми се искаше да направя още една голяма стъпка, да преведа цялостно още един голям поет от световна величина, сякаш за да защитя и затвърдя отново доверието на професор Иванчев. Така се захванах със знаменитата поема „Май” от Карел Хинек Маха.

Всеки превод на художествено произведение е предизвикателство. Но преводът на поезия е особено предизвикателство. При него освен всичко, което се изисква при сполучливия превод на проза, се изисква и поетическо майсторство. Ако един превод на поезия е илюстративен, ако в него на пръв поглед се казва същото, но липсва художественото внушение на поета, това не е неговото произведение. Преводът на поезия не може да бъде илюстративен, той трябва да е органичен. Това се отнася в още по-голяма степен за превода на гениален поет, който вече е изключително предизвикателство.

Ето с това съзнание и с тази отговорност преди доста години започнах да превеждам „Май”. От собствен опит знам (и съм го вградил в творческия си метод на преводач), че верен на автора преводачът на поезия може да бъде само тогава, когато максимално точно следва и спазва освен неговите идейни и художествени възгледи и внушения и формата, в която те са поднесени, авторовите изразни средства. Когато най-близко се придържа до образната система, към ритмичната и музикална структура, към римната схема. (Самото майсторство на римуването е цяло изкуство). Когато спазва и добавените към тях специфични особености на авторовите изразни средства. Казвал съм си (и още си казвам), че това е почти невъзможно. И все пак е задължително усилие.

Знаех, че Карел Хинек Маха е върхът на чешката романтична поезия. Че е владетел на душевните контрасти. Че е създател на нов стих и език. Че е автор с изключителна изобразителна сила, с изтънчено чувство за природата, с необикновена надареност за музикално озвучаване на стиха и със симфонично звучене. Че е чешкият лироепически майстор на глъбинното душевно и философско проникване с общочовешко значение. Бях прочел всичко това, заедно с онова какво са казали за него най-големите чешки поети и критици. Знаех, че поемата „Май” е най-издаваната книга в Чехия. Че я преоткрива и се съизмерва с нея всяко ново поколение. Че е винаги съвременна и затова е призната за основополагащото произведение на модерната чешка поезия.

Всичко това ме изпълваше с изключителен респект. Искаше ми се това внушение да бъде постигнато и на български. Затова и усилията ми траяха с години. Превеждах я само, когато бях на градуса на поета и поемата. И през май на 2004 година, стигнах до последния й акорд.

Чувствах за свой поетичен и бохемистичен дълг да преведа изцяло двамата най-големи чешки поети: Карел Яромир Ербен и Карел Хинек Маха. Но диаметралната противоположност на техните гениални същности - единият, автор на майсторски балади на фолклорна основа, възрожденски пазител на традицията, а другият- космически философски поет- връх на чешката романтична поезия и първият чешки европейски поет, явно изискваше освен всичко друго и време на зреене, което се оказа десетилетия. После излязоха книгите им - първо издание, второ издание, трето… И това ако не е „С Чехия в сърцето”…

В заключение, може да е нескромно, но мисля че е редно да  спомена и наградите, които съм получил от Чешката република, затова, че съм носил Чехия в сърцето си.

През 2003 бях награден с паметния медал на Министерството на външните работи на Чешката република.

През 2011 г бях награден с паметния плакет “Карел Хинек Маха” на Чешката република

През 2013 г. бях награден с медала “Ян Масарик”на Чешката република.

През 2013 г. получих  Наградата за цялостна дейност в областта на превода от чешки и словашки на Съюза на преводачите в България.

Вярвам, че моята Чехия се съдържа и в тези награди.

СЛОВАШКИ ВРЪЗКИ

Не би било справедливо, ако в спомените си за онова време, когато съществуваше Чехословакия, не спомена и за словашките си връзки. Защото това бяха два народа, които съществуваха в една държава толерантно и равностойно. И отношенията на чужденците с едната култура неминуемо се преплитаха и с другата. Още повече, че както се знае, езиците се сходни и взаимно разбираеми. Така че се случваше много пъти да бъда и в словашките краища, да общувам със словашки творци и да запазим добри взаимни спомени.

И така през лятото на 1972 година от Съюза на българските писатели бях изпратен на едномесечен летен езиков курс в университета Коменски в Братислава. Това беше осмият летен семинар по словашки език и култура на „Студия академика словака”.

Студентското общежитие „Лафранкони”, близо до брега на Дунава. Прекрасната Братислава. Величествената със своята история крепост Девин, недалече от общежитието. Пътувания из словашките забележителности. Жадно навлизане в словашките културни събития в миналото и в съвременността. Незабравими първи впечатления.

Бяхме заедно с моя колега от студентската скамейка Иван Павлов, изпратен от Софийския университет, където по-късно стана професор. Денем, когато бяхме свободни, се къпехме в Дунава, а вечер обикаляхме чудесните братиславски кръчми. Тогава, за негов ужас „усвоявах” Дунава край Братислава, като по няколко пъти преплувах от единия до другия бряг, нерядко отнасян от течението до подножията на Девин.

През същата година бях изпратен там отново от председателя на СБП Георги Джагаров, заедно с литературния критик Александър Спиридонов да заздравим връзките между словашките и българските писатели. Бяхме посрещнати радушно и познанствата ми с видни поети като Андрей Плавка, Павол Хоров, Павел Бунчак, Ян Костра доведе до по-късни преводи. Разбира се, познанството ни още от 1969 година с Ян Кошка, специалистът по  българската литература, способстваше за по-резултатните контакти. Трябва да се отдаде дължимото и на изявените българисти Вера Прокешова , Игор Хохел, Емил Кудличка, с които по-късно надълго и нашироко сме беседвали за общото и различното между двете ни литератури.

Тук не мога да не спомена и незабравимите вечери, прекарани в Клуба на словашките писатели. И гостуванията в други словашки селища. Една вечер, по повод годишнина на кипящата от живот поетеса Лидия Вадкерти-Гаворникова, в нейното родно място, група поети дегустирахме чак до сутринта новото младо вино „бурчак”, след което аз написах цяла поема как се прави виното…

Връзките със словашките писатели се задълбочаваха със следващите ми посещения в годините 1978, 1984, 1988, 1996, 2001, 2016, по повод на срещи на словакисти и разни семинари и конференции. Без да навлизам в подробности, трябва да отбележа активното си участие в тях.

След като през 1983 г. на конференция в Прага участвах в обсъждането на чешките и словашки преводи на „Септември” от Гео Милев, а през 1985 г. на 11 семинар на преводачите-българисти в Йесенице край Прага изнесох обширен доклад „Чехословашката художествена литература в български преводи в периода 1974- 1985 година”, през  1996-та на среща на IBBI - UNESKO в Братислава изнесох доклад на тема „Детската книга в България - състояние, условия и проблеми.” Пак през 1996 г. в Будмерице  участвах в срещата на писатели и издатели от страните членки и асоциираните в ЦЕФТА. А през 2001 г. в замъка „Смоленице” изнесох доклад на международната конференция, организирана от ФИТ „Преводът от и до малко разпространените европейски езици”. Всичко това ставаше с любезното домакинство на Словакия.

Освен преводите ми на словашки поети, между които:  Любомир Фелдек, Ян Кошка, Андрей Плавка, Хвйездослав, Хейдук, Ян Смрек, Ян Костра, Павел Бунчак, Криста Бендова, Мирослав Валек, Мирослав Биелик и други, случи се да редактирам  и книги на словашките автори Наташа Танска, Любомир Фелдек, Павол Добшински, Криста Бендова, Бохуслав Хньоупек, тогава външен министър  на Чехословакия, на български език.

Видях на словашки и своя книга - повестта ми „Диви карамфили”, включена в една от най-успешните и тиражни поредици „Чайка” на издателство „Младе лета” през 1987 година.

Радвам се, че през последните няколко години връзките между словашките и българските писатели се съживиха и се активизират.

През 2016 г. по съвместна инициатива на Съюза на словашките и на сръбските писатели се състоя международен фестивал „Дунавски елегии”, посветен на стиховете, написани за Дунав. Изкушавам се да поместя поне едно от стихотворенията, които написах по този повод там, на едно корабче в Братислава:

ДУНАВСКА БАЛАДА

Левентът Дунав бърза, че отива

да изоре голямата си нива.

А тичат все подире му реките -

харесват го, задирят го горките.

След него тичат, всяка го желае

и колкото той повече нехае,

опитва всяка да го завладее,

за да забрави кой е и къде е.

Но той върви, като добър орач,

сякаш не чува песен или плач.

Ала не знае, че ги носи вече,

от тях обсебен, и на тях обречен.

Дори с езиците си най-различни,

те са неустоими, магнетични…

И го обзема някакъв покой:

Нима е той? Нима е вече той,

пленен от тези гласове неясни,

но влюбени,  и затова прекрасни…

Пред нивата си спира омагьосан,

понесъл нещо и от нещо носен…

Прелива в нея придобита сила,

която изворите е спасила.

И без да се замисля и да знае

чия е тази сила, и каква е…

Братислава

юни 2016

А сега тази инициатива се разширява и удължава във времето. През 2017 със семинара „Господин Дунав”, а после предстои съставянето и издаването и на антологии на съвременни поети  от двете държави.

ОЩЕ ОТ НАЧАЛОТО

Атанасовден

Трябвало е да се казвам Орлин. Майка ми, която нито беше политически пристрастна, нито политически грамотна, толкова се впечатлила от победата на Съветската армия над немците при град Орел точно на моята рождена дата, че първото й хрумване било да ме нарече Орлин. И самото име й харесвало много. Баща ми бил съгласен. Но баба ми по майчина линия, която цял живот държеше на традициите,  настояла, както било редно, да  се продължи името на свекъра.

Дядо ми Атанас не блестеше с нищо особено. Почтен, кротък селски човек, който бил писар в общината и краснописно водел тамошните оскъдни книжа. През летните ваканционни месеци, когато баща ми ме изпращаше на село, обичах да му помагам във всичките селскостопански дейности.

Отначало не харесвах името си. Но откакто научих какво означава - Безсмъртен - започнах да го харесвам и да се старая да го изпълвам със съдържание. Нали човекът прави името. А възрастният поет Иван Кръстев, където ме видеше, все викаше „Нали помниш какво означава името ти?” И с това ме държеше нащрек.

Открай време Атанасовден се празнуваше вкъщи като голям празник. В детските години на гости ми идваше целият клас. Гощавахме се със сандвичи и торта. В гимназиалните, когато вече сътрудничех на вестник „Средношколско знаме” и списание „Родна реч”, кръгът се беше разширил доста и гостите ми бяха тогавашни ученици, станали после видни журналисти и писатели. (Не искам да ви впечатлявам с имена.) А през студентските ми години вече към сандвичите и тортата за състудентите ми се добавиха и танци и по някоя чашка коняк. Тогава вече се събираха толкова хора, че двете стаи на малката ни къща се препълваха и част от гостите стояха на двора и влизаха периодично. Бяха много, защото пак идваха и тези от гимназията, а почти всички и водеха със себе си и непознати. Знаеше се за гостоприемството у нас. Но беше безкрайно весело и това се помни и досега. После шумните компании се стопиха и отстъпиха място на неколцина приятелски семейства. После лека-полека се пресяха и те…

Казах, че името започна да ми харесва, когато осъзнах смисъла му, но още по-късно, когато разбрах и кой е свети Атанасий, започнах да се гордея с него. Разбрах, че той е книжовник, библиотекар от Александрийската библиотека, борец за чистотата на църквата, сиреч и спонтанно и съзнателно вървях по неговия път. И сега, когато този път е в голямата си част извървян, празнувам Атанасовден с радост. Пък нали и Атанасовден е ден на надеждата, че свършва зимата и иде лято.

Моят литературен кръстник

Харесвам псевдонимите. Как звучат само: Ран Босилек, Елин Пелин, Разцветников, Багряна, Красински… Но не само и не главно затова. Често са ме питали на литературни срещи за псевдонима ми. И винаги съм отговарял, че го  имам като отговорност. Че той ме различава от всички други за добро и за лошо. Ако харесват писането ми, ще знаят, че е мое, няма да го бъркат с други имена. Ако не го харесват - също. Само аз ще приемам нехаресването.

Но нека кажа как стана всичко. Към спомена ме връща третият том от избраните творби на поета Александър Геров „Дете на прозореца”- стихове за деца и юноши. В предговора към него за пръв път съм написал историята за литературния си псевдоним. През 1989 година ми се обади Кръстьо Станишев и ми каза, че Александър Геров иска да напиша предговора му към неговото Избрано за деца. Разбира се, за мен това бе голяма чест. Но защо Геров го беше поискал? Явно не само, че ме е харесвал като поет, или като автор на предговори. С него си имахме една стара тайна, която не бе записана черно на бяло. Но витаеше в отношенията ни дълги години.

Някъде около далечната 1962 година ще да е било, той беше консултант на поезията във в-к „Кооперативно село”. Носил съм му стихове. Пускал ми е по някое и друго стихотворение. И веднъж ми рече: Какво е това Атанас Василев? Василеви в поезията ни колкото щеш. Я измисли нещо по-така! Я как звучи Геров!

За първи път се замислих върху това. И наистина не ми се искаше да ме бъркат с другите Василеви. Много пъшках и се мъчих и му занесох варианти. Той не ги одобри и написа върху стихотворението ми „Траектории” с категоричния си почерк Звездинов. Това ще е! Ти наистина си Звездинов. И оттогава е така. А ето как завършва предговорът ми към неговото Избрано за деца:

„… И на всеки ще се поиска, както и на мен, да благодари на Александър Геров, че наред с вълнуващите си стихотворение за възрастни е погледнал и през прозореца на детето. И е успял да види света с неговите очи.”

Благодаря му и за още нещо: Че проницателният му поглед в душата на човека ми подари името, с което се подписвам. Преди много години, близо тридесет, прочел свитък мои стихотворения, той каза „Ти трябва да се казваш Звездинов.” И написа за първи път това име върху стихотворението ми „Траектории”. Пазя този лист и сега. И случаят, че ме покани да напиша уводните думи към книгата му с избрани творби за деца ми позволява с двойна благодарност да издам писмено тази наша тайна. И да го уверя, че винаги съм приемал доверието му като отговорност.”

А ето какво написа той, вече с трепереща ръка, когато книгата излезе, върху титулната й страница: „На Атанас Звездинов с обич и признателност” 19.7.1990

Важното е да има начало

Всички го обичахме. Това е безспорното, което може да се каже за него.  И сега си мисля: Защо това не звучи като декларация. Общуването с Владимир Башев крие отговора. Би било недостатъчно убедително да изброя: той беше интелигентен, внимателен, сърдечен човек. За него тези думи тежат с истинската си тежест. Достатъчно е само да се върна към някои наши срещи, за да докажа това.

За него знаех от вестниците и от разговорите за литературата в гимназията Бях чел първата му книга. Харесвах стиховете му - прями и сърдечни, но не те станаха причина да се запозная с него.

Току-що бях напуснал казармата. В първите студентски дни и имаш, и нямаш самочувствие. Стиховете ми във войнишкия бележник ме плашеха: веднъж ми се струваха много хубави, друг път съвсем не ми харесваха. Но не ми липсваше смелост. Почуках на непревземаемата крепост за всеки начеващ поет - вестник „Литературен фронт”. Бях почти сигурен в неуспеха си.

Попаднах на Владимир Башев. Той ме срещна в коридора и развеселен от плахия ми вид, ме попита кого търся. Казах му, че нося стихове. Той ми протегна ръка, каза името си и ме покани в стаята. Тази неочаквана от редактор любезност, от една страна, и строгият вид на Башев, от друга, ме смутиха още повече. Прозорецът гледаше към сивата стена на съседното здание. Валеше дъжд. Аз слушах как чете на глас собствените ми стихове и чаках да ми ги върне с думите: „Рано е за Литфронт. Занесете ги другаде”. Башев ги прочете още веднъж, поиска още. Дадох му всичките, които носех. Прочете и тях. Върна се на някои. После ги остави настрана и започна да ме разпитва за най-различни неща: Какво обичам. Какво харесвам. С кого дружа. Откъде съм. Вече не помня всичко. Отпуснах се и без да зная как, от първата ни среща доверих на този човек неща, които не бях споделял със стари приятели. Отидох си по тъмно. В ушите ми звъняха неговите хубави думи, които смятах пресилени, незаслужени, но това не ми пречеше да им се радвам.

В чекмеджето на Башев останаха две мои стихотворения. Те бяха отпечатани в следващия брой на Литфронт. За това, че бях щастлив, няма нужда да говоря. Важното е друго - те сложиха началото на една хубава дружба.

Известно е, че пишещите са капризни - отиват при този, който ги посрещне добре. Започнахме да се срещаме с Башев. Кога в редакцията, кога в кафе „Бразилия”, кога у тях. И зад редакторското бюро, зад чашката с кафе в кафенето или пред огромния прозорец в домашния си кабинет той беше един и същ: сърдечен и откровен. И аз му отвръщах със същото. Четяхме стихове. И мои, и негови. Обсъждахме ги. Това го забавляваше. Упоритата му работа над стиха, на която бях свидетел, ме накара впоследствие колкото се сближавам с него, толкова повече да бъда взискателен към себе си. Дотогава пишех на прима виста. В началото му носех много стихове за печат. След време той ме попита: „Защо не донесеш стихове?” „Страх ме е, че не са достатъчно добри” - му отговорих. „Чудесно - каза той. - Това е краят на началото. Започнеш ли да се страхуваш, значи започваш да пишеш сериозно. И аз се страхувам.”

Веднъж, подарявайки ми своята преводна книга на Андрей Вознесенски, ме попита: „Колко от младите съветски поети си чел?” Смутих се, защото се брояха на пръсти. „Трябва да познаваш добре младата съветска поезия - каза той. - Иначе ще бъдеш със спрял часовник.” И ми даде книги на съветски поети, които бе донесъл от СССР.

Споделих с него идеята за първата си книга. Както всеки, и аз не знаех време ли е за нея, или не?

„Виж какво, никой не знае точно кога е време и кога не е. Един избързва малко, друг закъснява - каза Владо. - Важното е да има начало, с което да се сравняваш. Той ми помогна да подбера стиховете, да оформя циклите. Той написа предговора на първата ми книга „Шепа жива вода” (1967). Той имаше удивителната способност да синтезира. Веднага му правеше впечатление най-важното, същественото, което умееше да изрази точно. Помня сутринта в кабинета му, когато му казах: „Не искам да ме хвалиш.” По повод на предговорите на някои първи книги, които правеха лоша услуга на съдържанието. „Бъди спокоен - каза той. - Колкото давам, толкова ще искам.” И наистина той написа сдържан, сериозен предговор.

Исках да кандидатствам в партията. В казармата бяха ме канили, но бях отказал, че е рано. Сега мислех, че времето беше дошло. Естествено, човек избира за гаранти хора, които го познават, но и с които има духовно родство. В които вярва. Предиобедът, когато съобщих това на Владо, той работеше в кабинета си на заместник главен на Литфронт. Беше дежурен по брой и четеше шпалтите. Новината той прие като празник. „Браво!. Ти трябва да поемеш този ангажимент и тази отговорност. Това ще ангажира и творчеството ти. Хайде да се почерпим по този случай” - това бяха думите му. Остави работата и отидохме да се почерпим.

А след събранието в Софийския университет, на което ме бяха приели, когато отидох да му се похваля, той се пошегува: „Два пъти ти станах кръстник, сега остава за кум да ме поканиш.”

Гибелта му ми попречи да го поканя за кум.

РАЗМИСЛИ

Младостта на духа - оптимистична елегия

(Разговор с писателя Веселин Андреев )

- Другарю Андреев, в увода на своя партизански епос вие цитирате Левски: “Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него преобръщаме. Какво е за вас времето? Страхувате ли се от него? Може ли то да лекува всички рани?

- А-а-а, това време, това време… Най-конкретното и най-неясното нещо… Колко ли определения има - не физически, астрономически, философски, а само житейско човешки? Живот - щом още не мислиш за него. Умиране - непрекъснато, но го чувстваш едва когато почнеш да броиш годините ( не дай,боже и дните). Творчество, съзидание - Хемингуей казва, че за да се осъществи един писател, трябва и дълго да живее - нима това не се отнася за всеки човек?

А Времето? Във вътрешния свят на човека то е по-относително от Айнщайновото. Мигновението и безкрайността се събират едно в друго. Аз отивам при Сократ или той идва в стаята ми и разговаряме - едновременно тогава и сега - за тревоги, които са тревоги на неговото време - и на моето. Времето все изчезва, но то и остава. Материализирано: в камък, в мисъл, в спомен. И колко странно е това общуване във времето с  о т в ъ д н и т е  хора: присядаме с мама един до друг, аз съм сегашният, тя - в младините си, и същевременно в кротката си старост, и пак в закрилната си строгост от детството ми… Да, Времето: и неумолимо унищожително, и безсилно да угаси една прадревна мисъл, и могъщо да възкресява мъртвите… А непреодолимата, потискащата, щастливата непроницаемост на бъдното Време - дори следващия миг?

Това, което говори левски са страшни въпроси! Наистина ли времето е в нас: разбираш ли го, носиш ли го в себе си, действаш ли според повелите му - жив ли си? И наистина ли ние сме във времето: усеща ли те пък то, вижда ли те, нужен ли си му?

А не ни ли „обръща” често времето в самодоволни победители-потребители, в хладни наблюдатели, в бездушни старчета ( безразлично на каква възраст!)? И не „преобръщаме” ли пък ние времето в пари, в пустословия, в суетни и суети?        Страхувам ли се от времето? Страхувам се не от него,а без него - когато ми бяга, когато ми го ограбват, когато сам го пропускам между пръстите си. Най-хубавото: неговата крилатост е същевременно най страшното: неговата невъзвратимост. Да не чуе дяволът…но: не ме е страх да „свърша”. Страх ме е да не довърша, което бих могъл…  Може ли времето да лекува - при това  в с и ч к и  рани? Веднага ми идват стиховете на Емили Дикинсън, пресътворени от Цветан Стоянов: „Казват - лекувало времето,/ Времето не лекува,/ Мъката - като жилите -/ със възрастта се подува,/”  И това философско извисяване, просто като народна мъдрост: „Времето е проверката/ на болестта голяма. / То би помогнало само там,/ където болест няма./” Да - „болестните” рани само се разлютват с времето. И все пак, да бъде то благословено - че и помага. Като мъдро ти отдалечи болките, сам виждаш, че са били самовнушени, или не така страшни, или лечими. Дори когато не лекува раните, времето поне ги прави да завяхнат. Иначе колко рано бихме умирали - с един близък човек, с една загубена илюзия, с едно душевно крушение…

- Вашите ярки изяви като писател се дължат преди всичко на ярката ви изява като личност. Затова, позволете ми да задам някои въпроси за личността. Какво мислите за страха? За предателството? Преди и сега? За нравствения компромис? За достоинството на човека?

- Вижте какво, едно от големите неудобства на интервютата у нас е в това, че във въпросите често има и оценка за самия тебе, почти винаги приятна. Да я приемеш мълчаливо - то си е неприлично, а да „възразиш” - излиза още по-неприлично. Говоря много сериозно, по принцип. Не препоръчвам вестникарския цинизъм, но обичам раздвижеността на печата в доста страни по света: подхвърлят ти и оценки остри, предизвикателни, че и верни отгоре на всичко, но дори да са несправедливи, - сепват те да поогледаш себе си отстрани… Както и да е, преодолявам неудобството, защото много важна е същността. За страха и предателството  п р е д и  разказвам в книгите си, има още много да „изследвам” тия човешки бездни. Тук само бих казал, че работите бяха някак по-ясни: в р а г - с в о и. Макар че и враг, и свои е било нещо много по-сложно, отколкото сме го мислели тогава. И още - но не схващайте думите ми опростено: големият страх някога бе по-скоро ф и з и ч е с к и, на тялото - да не го сломят и то да предаде духа… Светлата небесна дъга има седем цвята, страхът - седемдесет и седем, и все тъмни. Навярно толкова отсенки има и предателството. Ако се опитам да си ги изясня, трябва да напиша томове философски трактати и най-вече жития… Страхът - представете си! - може да бъде благороден: страхът дали си човек. Дали си това, за което се мислиш - не лъжеш ли себе си и хората? Дали не раняваш и в момента някого - с постъпка, с дума, с мълчание? Или страхът за човека, за неговата съдба. Или страхът, че не можеш да преодолееш страха си - това вече е добре!

Но очевидно вие ме питате за подлия страх. Страхът за благоволението на началника. За поста. За хляба (уви, често и „оправдан”). Страх да възразиш, да защитиш истината, другаря си - дори себе си! Страх да поемеш отговорност - пред еснафския упрек или насмешката на глупака. И най-опасният - страха да погледнеш страха в очите, да го признаеш. Подлият страх нанася преди всичко морални поражения, но страхът да защитиш една дума, дръзновена, непривична идея - каквото е всяко новаторство! - в нашето организирано общество може да доведе и до милиони загуби.

Предателството - какви ли не превъплащения има и то: от предателство към народа до предателство към себе си…. Сравнително лесно го улавяме в грубите му форми, умението е да го откриваме и горим в „по-фините”, зад маските. Да виждаш опасността над един човек и да не я възпреш - или да не го предупредиш поне - значи да го предадеш.Предателството може да бъде и една „невинна” дума, и мълчанието, и безучастието…

Компромис - питате. Компромис е самият свят: земя - небе, огън - вода…какво още казваха древните гърци? Компромис е животът: тяло - душа, растеж - умиране, обич - омраза. Компромис може да бъде великото умение да живееш с хората: разбиране, отстъпчивост, тактичност, мъдрост, човечност… Но нравственият компромис - в строгия смисъл на думата! - е душевна смърт. Приятелство, семейство, общество се основават на разумния компромис, нравственият ги обезсмисля и убива. Най-гибелна е неговата неудържимост: падаш, падаш … докато ти стане безразлично и загубиш човешки образ…Изглежда на някои така им е най-лесно да живеят…Такъв компромис обикновено идва от страха, но повече от жаждата за облаги, слава…

Моите думи са оптимистични - под увеличителното око на микроскопа бацилите винаги изглеждат противни и ужасни, но изпитателят не трепва от това.  А писателят трябва да работи дори с „макроскоп”…

- Откъде, според вас, извира оптимизмът да живееш?

- От удовлетворението, че си направил нещо, и от надеждата, че още можеш да направиш. Че някой те обича. Че си нужен някому. Че самият ти обичаш. Най-оптимистичното тук е широкият обхват и реалността на това „да направиш нещо”. Бих уточнил: „НЕЩО” и в обществен, и в личен план, ако за мен  о б щ е с т в е н о т о  не се обезмисляше, щом е станало  л и ч н о. Уви, не винаги обществените условия насърчават личните усилия. Но личните пориви са вече победи, смисъл да се живее. Смисълът да се живее… Да, дори когато това е една илюзия - вдъхновяваща цяло движение или отделния човек. Напредъкът на човечеството е непрекъснато догонване на илюзии, разочарование от тях и впускане след нови…

Но нека не витаем само из високите сфери на историческите мисии и алтруистичните подвизи, да слезем при простичките неща, от които ти е хубаво, живее ти се…( Дали в същност дълбоко някъде, ама много дълбоко - та понякога е неуловимо - и в  б е з к о р и с т и е т о  не лежи  л и ч н о т о  удоволствие?) Простичките неща - казах… - какви големи неща! Надеждата, че има да прочетеш умна книга, да видиш смела пиеса, да слушаш Шубертова музика. Да стигнеш, все пак, до Мексико, ако ли не - отново да си поговориш със старите, подмладяващите къщи на Копривщица, Пловдив, Созопол. Да преминеш, останал без дъх, през първозданната красота от Мелник до Роженския манастир. Да се повеселиш в хубави вечери с хубави хора. Да поприказваш цяла нощ с един човек. Да те изненадат - децата ти или още незнаен приятел - с мъничък, но душевен дар. Или ти да ги изненадаш! И да получиш внемяващо топло писмо - или да го изпревариш със свое… И накрая - най-простото: твоята работа. Работата - радост, убеждение, здраве, противоядие на душевни отрови, съхранение на младостта, самоосмисляне. То значи- обичаната работа. И ето основната повеля на нашето общество: да прави обичана работата на всеки човек. И сам той да я прави! Най-важното ми пожелание към всички…

- Как може да се запази младостта на духа?

- Ето още една мъчнотия на интервютата: всеки въпрос има сто отговора. И върху всеки отговор вече са се блъскали сто гения. И не са успели да намерят всеобщи, още по-малко - чудодейни отговори. И пак: всеки трябва да търси своя собствен отговор.        Боя се, че въпросът има по-опасно начало: как да се  с ъ з д а д е  младостта на духа - може ли да запазиш нещо, ако го нямаш? Слава богу, обикновено това става естествено: младостта на годините ражда и младостта на духа. Но винаги ли?  И докога? Младостта на духа трябва да се  к у л т и в и р а  още преди младостта на годините: в детството - предимно от родителите, възпитателите, обществото. В юношеството - вече и от самия юноша. Просто, трябва да се откриват и извори, и изворченца, и цъцрещи струйчици на оптимизма да живееш. Пресъхне ли някое - търси ново! И после: не допускай и най леката ръжда в себе си, изненада ли те - стържи я безмилостно! Пъди винаги състаряването - душевното състаряване, дето може да те прегърби на двайсет години или пък да не смее да те доближи на седемдесет. С цялата сила на разума, с пълно напрежение на волята - прогонвай от себе си болезнените съмнения, черните мисли, апатията, страховете, безнадеждието… Какво потресно предупреждение са думите на стария Луи, героя на Франсоа Мориак от „Змийско гнездо”: „Вие не можете да си представите това изтезание - да не си получил нищо от живота и да не чакаш нищо от смъртта.” А той, клетникът, сам се е ограбил!

Младостта на духа - то е да не се даваш. Да не се предаваш. Дори да скърцаш зъби, да виеш от болка - но в себе си…То е щедрост: към човека -  и към себе си. То е честност - във всеобхватния смисъл на думата! Дори „обективно” да се лъжеш, но да не допускаш лицемерието и най-скрито в себе си, лицемерието състарява непоправимо…Зная: лесно се поучава, мъчно се получава… Но ако беше лесно, навярно нямаше и да ме питате…

- Дългът на писателя? (Умението да мълчиш и силата да говориш?) Творец и гражданин? Примерът? Какво мислите за чудесните творби, написани от недотам етични граждани?

- Призванието на писателя - ето дълга на писателя. Дългът на всеки човек е да  ж и в е е - то значи да  д е й с т в у в а. Талантът задължава писателя с нещо повече: да действува и със словото. Преди всичко или над всичко със словото! Да твори. Силата да говориш - то е да овладяваш силата на думите. Не само да постигаш  тая сила, но и умело да я „измерваш”: не измамват ли твоите думи, не раняват ли, не убиват ли - истината или човека. Не по-малък е дългът, не по-лесно е умението да мълчиш. Писателят трябва да мълчи само когато няма какво да каже. И още по-важно: когато думите му волю-неволю биха били подлост, пакост. Когато неговата истина се чува по-силно в мълчанието.   Творец и гражданин…Много говорим по това Ама много! Този въпрос е решен още в оня Ден първи на литературата - от първия безименен народен поет. (Дори си мисля, че „творците” са започнали преди „гражданите”!) Най - г р а ж д а н с к о т о  у твореца е отговорността му на творец. Затвореният в себе си, „откъснатият” от гражданските борби  п о е т  Димитър Бояджиев живее много повече като гражданин - влязъл в душите на хората, нужен им! - отколкото писател-гражданин-комунист, нестоплил ничия душа. То е до таланта, ще кажете, да, - но и до сърцето!

И все пак, разбирам - става дума за по-пряко участие на писателя със слово и дело в народния живот. Убеден съм като в самото му съществуване - творецът трябва да има    п о з и ц и я: активна гражданска, революционна. Една единствена: човешка. Голямата мечта на българските писатели е великата завист към Ботев: с перо и пушка! И едно рождение на Околчица…Вълшебството на пушката в мирен ден е, че тя може да бъде един стоварен (макар само върху масата ) юмрук,една презрителна усмивка, един тих глас, едно убийствено мълчание, една дума в защита на оклеветения, едно подаване на ръка.  Историята очевидно не може без уличните барикади Но съдбата на човека не може и без невидимите: най-мъчните, тихите, и все пак винаги гърмящите барикади - в душите на хората. В същност къде свършва перото и къде започва пушката? Решава го чувствителността, честността, мъжеството на твореца.

Примерът на писателя? Най-трудното и най-голямото: Пример значи Човек. Все този наш Ботев. Лорка - в очарователно безгрижния си, пронизително светъл подвиг. Сърцеведът на космическия век, Малкият, Великият принц Сент Екзюпери…

Има чудесни творби - казвате - от недотам етични граждани? Малко не ги виждам - чудесните творби, но ги има, преди доста време съм отговорил: важна е творбата! А неотдавна прочетох в писмо на Константин Константинов: „Аз лично - и преди, и сега - имам горчив опит и знам колко не особено ценни като човеци бяха и са големи наши писатели. И понякога не бих искал да им подам ръка, но не мога да отрека хубавото, което са дали и дават. Тия неща, за мене поне, са съвсем отделни и никоя психография не може да ги обясни.” Колко трудно понякога и аз подавам ръка….( Може би друг - на мене?…) Константин Константинов ми е морал и мярка, но не ми се иска да приема, че „тия неща…са съвсем отделни”. Разбирам, той не оправдава, само обяснява, навярно и  патриаршеските години са го правили по-великодушен. Може би и аз един ден… но сега не! - оставам си безпощаден, за да понеса и безпощадността и към мене. Творецът трябва сам на себе си да не прощава, и то по високите изисквания. Най-сетне, по дяволите алчността, дивеенето по славата, потъпканата етичност Най-страшни са творческите компромиси, самоубийствените компромиси със себе си. Тогава вече - сбогом, „чудесни творби”! Но аз вярвам, че все по-често ще приветстваме: „Добре дошли, чудесни творби!

Списание „Читалище” брой 7 1979 г.

Егоизмът на оцеляването

Ако имаме някаква реална придобивка през последните години, за съжаление това е той- егоизмът на оцеляването. Не че го нямаше и преди. Както е известно, егоизмът в различна степен винаги е бил присъщ на човека Естествено, на него може да се погледне и положително - като на самосъхранение или като импулс за самоизява.

Но егоизмът на оцеляването е нещо друго. При Егоизма с главна буква има нещо по-човешко, докато при този слизането до първичните инстинкти отстранява човешките ни качества. Този е примитивен, малък, страшен. При него първо изчезва възможността за благородния жест, после - съчувствието към ближния, после - състраданието. И така, едно по едно - добрите ни човешки качества.

Кое обаче е най-страшното? Това, че той е присъщ набедните, на социално-немощните, каквито в този момент са множеството от нас. (Свръхбогатият, който не е и сънувал внезапното си забогатяване, си има други болести. Той става безчовечен от свръхимане.). Но  той не боледува от това, душата му не страда. (Бедният човек, станал егоист по принуда, изстрадва своя егоизъм. Съзнателно и несъзнателно. Примери? Има ги достатъчно. По-важни са последствията От най-обикновените до по-трайните. Като самозатварянето, страненето от съседи и приятели, страха да се споделят радости и сполуки с близките преди, в сраха от човека до тебе, в подозрението, в тоталното отчуждение. Жестоко е да се уловиш в такива „чувства”. Но това е егоизмът на оцеляването. Когато не ни беше страх, че ще загубим службата си, че ще останем без средства, че няма да можем да си купим лекарства, може би бяхме безотговорно разточителни. За своя сметка, разбира се. Хвърляхме хляб и годниобувки, изоставяхме прилични дрехи, купувахме излишни храни. И споделяхме колко стиснати са в Европа. Енергетичната, екологичната и най-вече икономическата криза ни накараха да се сепнем. А смяната на обществения порядък - да се уплашим за съществуването си. Защото изчезна онази, макар и снизходително пренебрегвана и лековато подценявана сигурност на която се крепеше спокойствието. Наистина, това спокойствие бе лошо в извратения си вид. Беше грозно в одеждите на летаргията, на примирението, на ленивото мислене, на безотговорността, на криворазбраното равенство и очакваните  дивиденти от него по мними заслуги. Но в много повече неща бе добро. Нали ние, „бедните” държави имахме това, за което богатите ни завиждаха, и сега, когато ние го загубихме, го придобиват…

А ние придобихме него - егоизмът на оцеляването.  Отново стана актуален девизът: „Всяка коза, на свой крак.” В недългия период от около половин век, когато се опитахме да го забравим, търсехме други. Като например: „Един за всички, всички за един”. Нека не спорим дали живеехме по-добре. Всеки ще си прецени сам. Нека не звучи оправдателно или примирително, че се знаеше, че човек не може да умре от глад. Сега забравяме такива истини, ако не са допрели до нас. И се надяваме, че ще сме сред успелите. Нищо лошо. Но дава ли си всеки сметка, че това не зависи само ( и често изобщо само) от него. Че това са обществени условия и конюктура? И че прибързано сме променили принципа, преди да сме променили условията?  На какво се зарадвахме? На мнимите възможности? Или ни лъжат препълнените вече витрини? Забравяме ли, че това са витрините, които ни разделят? Какво можем да си купим вече от тях? Някой ще каже: „Който работи, който се напрегне, ще печели и ще живее много по-добре отпреди.” Може би и това ще стане. Защото е нормално да е така. Както казват: „Така е в нормалните държави.” Но сега у нас, по причини известни всекиму, обедняването не е спряно. И витрините си остават за повечето недостъпни.

Непредубедените все по-често се връщат назад. И гласно или негласно се питат: „Кое ни е напредъкът?” „Свободата” се намира кой да сеизпъчи. Но все по-енергично се прокрадва алтернативата й - гладната свобода. Майката на егоизма на оцеляването.

Егоизмът на оцеляването е пагубен за твореца. Отдаде ли му се, той пропада в бездната на дребното съществуване, във властта на страха и творческата безпомощност. Защото той е безнадеждност. А творчеството е оптимизъм. Едва ли е нужно, макар може би да е полезно, (а и животът го наложи) творецът на изкуство да изпита всичките тежнения на народа си, в дадения момент лично да понесе несгодите му, бидейки някъде около социалния минимум. Мнозина доказаха именно сега, че не са били избранници на благото, а избранници на музата и с това защитиха обществения си престиж на артиста. Творецът стиска зъби, защото успява да живее в своя си свят. Но живее и в нашия, общия, в който все по-често избуява бакалското мислене, че творците заслужавали хала си, защото преди били разглезени, а всъщност са непроизводителни, нямат измерим принос.

(Бедна Българийо! Нима пак ще мерим на кантар апостолите на духа! Наследниците на хилядолетната ни култура. Веднъж и дваж ли се отказахме от това, което сме постигнали като народ!) Ето това бакалско мислене на преуспяващите нищи, дори не толкова бедността, най-вече срива съпротивителните сили на духовно зрящите и разчиства пътя на егоизма на оцеляването. И писателят изстрадва този си егоизъм. Той го унижава. Размива личността му. И от това губи и литературата и националната ни култура. Как са се спасявали творци и творби в подобни условия, как са оцелявали характери и оригинали е трудно да се обобщи. Още по-трудно е да седават рецепти.

Сигурното обаче е едно - че не е допускан да надделее той - егоизмът на оцеляването. Спасението е да не го допуснем и сега.

Амбицията на „нашия човек”

Известно е, че амбицията на личността е полезна за обществото Тя става негов двигател в отиването му напред, стимулира и увлича след себе си и други. Но когато е вредна, тя е направо отровна. Както е при „нашия човек”. (Разбирай недостатъчно компетентния и неподготвен в областта, която ръководи.)

Най-често провалил се другаде (или със своята некомпетентност, или с интригите и нетърпимостта, създадени от него в колектива), той е преместван да ръководи на новото място. Пак да „ръководи”. И той се залавя… Залавя се първо да отстрани годното да му съперничи.

Малката душевност ражда големи комплекси. Ражда завистта. А завистта избуява, стане ли дума за творчески способности, за творчество. Представете си, че икономист е изпратен за ръководител в духовната сфера. За него творческите и професионални пориви и проблеми на колегите са чужди. Те го плашат. Огледал се в тях, той вижда своята безпомощност. А ясно е, че не е възможно да ръководиш добре онези, чиито способности, знания и умения не уважаваш и не цениш. Просто защото няма да извлечеш от тях максималното в интерес на работата. Разбирането, че не е за това място и чувството за малоценност ожесточават „нашия човек”. И го карат да компенсира с натиск.

В това той има поддръжници. Посредствениците, за които е по-лесно да го слушат и да са под закрилата му, отколкото да мислят и да работят. И какво се оказва: че творчески мислещият, новаторът с позиция, неудобният „възможен опонент” на този началнике принуден да си отиде, да си търси друга реализация. Трагичен парадокс. Особено нужният за времето на промяна - мислещият и можещият, често трябва да отстъпи на властника. Защото механизмите на дребната власт в едно учреждение или предприятие все ощеи най-вече позволяват пълна зависимост на най-елементарното - правото на труд, от капризите на началника.

Амбицията на „нашия човек” е явление анахрониъм. То е спирачка за развитието и на личността, и на колектива. Оттук безспорно и на обществото. Докога ще я търпим!

Вестник „Работническо дело” 3 април 1990 г.

Проверка на достойнството

И аз като всеки искам да изглеждам достоен. И в очите на другите. И в собствените си очи. Но може би често, както всеки, забравям, че това не става с думи. И на думи. Че достоинството е вътрешна същност. И поведение. В Българския тълковен речник думата е обяснена така: „Осъзнатите и грижливо пазени ценни вътрешни качества на човека.” Ценни вътрешни качества?( Всеки има някои от тях). Да ги осъзнаеш? (Не всеки ги осъзнава точно както са..) Грижливо да ги пазим? (Малцина го правят, защото е най-трудното.) Точно за това ми е думата. Като пример пак в тълковния речник е дадено: „Оценявам по достоинство - оценявам правилно.” Кой не иска да го оценяват правилно? И той да оценява така? И кой не си мисли, че го прави? Но явно е, че проверката и потвърждението е в живота.

Времето напоследък ни даде такава възможност. Общественият процес ни издигна до върховни мигове, до моменти на съдбовни решения. И аз като всеки ги преживях. Но колко ми струваше това. Защото знам, че достойнството преди всичко е неподкупност. (Може ли обещанието за опрощаване на греховете да те направи невинен? Нещо повече - нов? Или изоставянето на позицията на своите магически да те пречисти?) Болката от миналото би трябвало да пречиства достоинството, да работи в негова полза. А най-често напоследък именно тя го изражда в лъжедостоинство, в отмъстителност. (Кой не е пренебрегван, унижаван, тъпкан? Значи ли това, че трябва сега да забравиш кой си?)   Страхът убива достойнството. Сега се питам къде бях, къде попаднах във вълната от митинги, бдения, протести, шествия, стачки…! И защо попаднах или не попаднах там? Но нали достойнството е отстояване! Достойнството е вярност към себе си в труден момент. Но кога и с кое бях верен на себе си аз? С това, че „смених убежденията си” или с това, че се опитах и успях да ги опазя, обновени и премислени отново? Излъгах ли? И кого излъгах? Другите? Другите трудно можеш да излъжеш в такъв момент Тогава себе си? Оставих ли се да изплуват страстите и да замъглят човешките ми качества или устоях? Исках да бъда различен? Но разбирах ли достатъчно, че тази различност не бива да бъде самоцелна, а обоснована? И не ме ли направи именно тя приличащ на другите? Тръгнаха ли след мене, както исках, и бях ли убедителен, за да ме последват? С какви средства се опитах да ги накарам? За да не засегна достоинството. Нали човек се проверява най-вече по това какви цели си поставя и с какви средства ги следва, когато нещо около него съществено се променя? Достойни ли бяха моите цели и средства? Не допуснах ли някъде насилие, което убива в зародиш всяка свобода!

Достоинството не е ли в крайна сметка отговарям ли за нещо?! Или може и така: тичам накъдето си искам, критикувам както си искам, говоря каквото си искам, развявам чиито си искам байрак, забравяйки какъв съм бил досега. И в тази си „свобода” се пиша достоен! Аз искам да ми вярвате. Защото съм личност. Лекар, поет, професор, работник, юрист. Истински артист. Защото досега съм създал нещо. Повече или по-малко. И не искам то да рухне и се обезцени с вашето недоверие. Защото вие не сте само моите пациенти, клиенти, ценители. Вие сте общественото доверие и без вас аз нямам стойност. И като работник, и като продавач, и като човек на изкуството утре аз не мога да съществувам без вас. Вие осмисляте моят труд. Аз искам да ми вярвате. Защото времето като никога ми помогна да се опозная. Без да забравяме какъв бях вчера, важното е какъв съм днес и дали ще бъда достоен утре.

Вестник „Вечерни новини” 3 юли 1990 г.

Моят вестник

„Ние пак сме тук!”

Всеки си има своя вестник. (Сега изборът е толкова голям). И независимо кой е той, изискванията към него си приличат. Какво искам аз от моя вестник?

Искам да ме информира за всичко, което ме интересува. Да ми съобщава фактите точно ивярно. Да намирам в него истината за днешния ден. Нека ги коментира и той. Коментарът на подготвени хора винаги е полезен. Но нека ми остави възможностда си ги коментирам и аз. Според моите убеждения и разбирания. (Човешко е все пак повече да вярваш на себе си). Но той трябва да е подготвил този мой си коментар. Моят вестник може да ми внушава нещо, но не бива да ме принуждава да приемам всичко на доверие.

Искам моят вестник да ме приобщава към мислещите като мен. Към вярващите като мен. Да прави общата ни мисъл и вяра обществена сила, която твори добро. В пряк или мислен диалог с него да намирам своето място, конкретния свой принос за отстояването на обща позиция.

Нека моят вестник бъде борец за своята истина, за моята истина, за истината на нашата партия, движение или общност. Но борец с почтени средства и достоен език. Заядлив е слабият. Силният е великодушен. С измама си служи този, който губи. Искам моят вестник да ме изпълва със сила, но не и с омраза.

Не искам моят вестник да е едностранчив. Да ме вкарва в рамките на мислене на група хора. Нека дава място на богатство от мнения и възгледи. Нека бъде търсач на истината, а не нейна витрина.

Не искам моятвестник да прилича на другите, но определено искам той да прилича на себе си. Да има свое лице, което да помни и харесва. Да знам чертите му, цвета на очите му.

Искам моят вестник да бъде колегиален със своите събратя - другите вестници. Да бъде в диалог с тях, но аргументираниубедителен С необходимата търпимост към тяхнотовиждане да налага своето така, че да не може с него да не се съобразяват.

Искам да ценят и уважават моя вестник. Нека за мене той е мой, но и за другия читател да не е чужд. Нека и другият, без да признавапредмен, и дори пред себе си, да му вярва. Искам моят вестник да не престава да ми бъде необходим - като събеседник, като другар, като подкрепа. Нека не мога без него.

Вестник „Дума” 1 август 1990 г.

Професионализъм и Морал

„Ние пак сме тук”

Едностранчиво и неправилно е да разглеждаме професионализма, отделен от морала. Професионализъм плюс морал! Може би това е формулата на необходимата ни гражданска личност. Трябва да мислим за професионализма, когато се събират подписки „за” и „против” (много модно занимание). И двете страни в създаденото напрежение изтъкват аргументи. Но рядко тези аргументи отчитат връзката „професионализъм - морал”. Бива ли да се допусне например едни политически определени професионалисти да пренебрегват, дори да отричат тенденциозно професионализма на другите? Не е ли пак тоталитарен натиск налагането само на едната страна и нетърпимостта към възможностите на опонента? Желанието навсяка цена да се наложи „нашият” ни лишава именно от обективния критерий на професионализма. Навярно могат да се дадат много примери от различни области. Наистина има професии като инженерството или икономиката, точните науки, където връзката професионализъм и морал на пръв поглед не е толкова забележима. И други - като журналистиката, където е очевидна за всички. Където страстите се нагорещяват от едно изречение, от една дума.

Но дори и да се научим да признаваме обективното, освободени от груповите и партийните пристрастия, винаги ще трябва да отчитаме професионализма като неделим от морала на субекта. И при твърде условните критерии за морал има изконни неща, които трябва да се спазват. Професионализмът небива да се впряга, за да се докаже, че черното е бяло или обратното. Не бива да подстрекава към антагонизъм или реваншизъм. Не бива да се използва за лична изгода и облаги. Професионализмът предполага обективност.

Получава се така, особено сега, че да вярваш на професионалиста, до голяма степен трябва да вярваш в неговата личност, в човешкитему качества и поведение. В неговатапоследователност. Само цялостен, той е убедителен като гражданин. Професионализмът трябва да се цени и пази като капитал на нацията.

Вестник „Дума”  17 август 1990 г.

Необходимо възкресение

Навръх Разпети петък ме събуди тревожно и болезнено чувство. И колкото повече се разсънвах, болката се увеличаваше. Разбрах откъде идва: в тези дни на април имаше една Седмица на детската книга. В нея българските писатели и дейци на книгата се срещаха с читатели и почитатели от градове, градчета и най-затънтени селища и в непроходими кътчета на страната ни. Там, където нямаше и книжарница, достигаха творците на книгата и този празник.

А това беше истински празник. Най- вече със съществените си разговори за творци и проблеми, за любими книги и любими герои, за бъдещето, което присъстваше неотменно като привличане. Имаше го и литературното четене, и детският рецитал, и подготвената драматизация по любими творби, и детските рисунки по тях. Детето ставаше съпричастно със сърце и с въображение към изкуството. Като на скъп празник имаше и гиздави дрехи, и месени пресни погачи съ шарена сол,, и духова музика, и много, много цветя. С някакъв възрожденски дух тези празници, утвърждавани над тридесет години, оставяха незаличими следи в детското съзнание, създавайки атмосфера на духовност. (Признаваха го след години бивши ученици, станали вече учители.) Тези тържества връщаха и възрастните към изконни ценности от културната ни съкровищница.

Седмицата на детската книга бе разпъната на кръста на безпаричието и общественото напрежение. Разпъната и забравена на кръста. „Кой ще ти мисли сега за такива неща?”-бе възкликнал някой. А именно сега трябва да мислим за тях. Това не е само литературна тема и литературен проблем. Това е болезнена обществена тема. Първо - защото се отнася за децата ни. Второ - защото засяга българската духовност. И трето - защото всички се надпреварваме да говорим за бъдещето, а то е немислимо без първите две.

Разпъната на кръста е и самата книга за деца. Това е проблем голям и важен, който, убеден съм, ще намери своето разрешение. Но много по-важното е кога. Колкото лодката се отдалечава от брега, толкова по-трудно е вече да скочиш в нея. Не всеки знае какво става с издателствата. Че липсата и поскъпването на хартията и печата неимоверно оскъпяват и убиват книгата. И детската книга. (Сега тя почти не излиза. Не я поръчват и търговците.) Не всеки знае, че едно след друго изчезват списанията, изданията за деца. Че тези, които остават, се израждат комерчески, за да оцелеят. Рушат се взаимовръзки и навици, създадени и създаващи се много трудно. Децата вече не се срещат с творците. Те пък от своя страна, потопени във водовъртежа на събитията, са вдигнали ръката си над вълните и стискат в нея една писалка или четка, която е пресъхнала и зове за помощ. В същото време на оскъдния пазар на детската книга се появяват съмнителни заместители, често несъобразени с детската възраст, които докосват окото, но не и сърцето. А бездуховният човек, знаем, е жесток… В детската душа остава една празнота, която ще кънти все по-силно. И ние ще сме отговорни за нея.

Аз не плача за фанфарите. Или за пионерските оди. Но ние имаме писатели и художници, композитори и артисти, с които можем да се гордеем. Които отиваха при децата с всеотдайност и любов и я получаваха от тях. И тази взаимна връзка раждаше ново творчество и нови приятелства с изкуството, раждаше духовност.

Седмицата на детската книга и изкуствата за деца трябва да възкръсне. Може би не точно каквато беше. Защото всичко се променя. (Да вярваме, че за добре.) Може би не й е нужна предишната показност, а трябва да разчита на спонтанността, на вътрешните потребности, които правят истинския празник. Но трябва да я има, защото духовната празнота винаги се запълва от друго. Децата имат нужда от изкуство. Нека им върнем първо и именно сега непреходните ценности, които тачим всички.

Вестник „Вечерни новини” 18 април 1991 г.

Ако не се роди, тежко ни…

Състоянието на човешкия дух винаги е новина. Която радва или тревожи. Висок ли е, или понижен, раним ли е, или недосегаем? Той създава обществената атмосфера, енергия за сътворение. С Ганка Найденова-Стоилова се познаваме отпреди четвърт век. Тогава директорка на музея „П. К. Яворов”, тя го бе превърнала в роден дом за младите поети. Колко стойностни и чудесни вечери прекарвахме там. Найденова бе пълна с идеи и енергия. Умееше да съживи една музейна вещ и правейки по нея тематична вечер, да я превърне в духовен празник. Да осъвремени старината и й даде нов живот.

И ето че я срещнах след толкова години отново същата - задвижваше новото си начинание - фондация „Проф. Васил Стоилов”. Пак се хвърляше срещу трудностите, вече 77-годишна. Това стана повод за нашия разговор за духа.

Седим в дома й, всъщност ателието на големия български художник професор Васил Стоилов, сред неговите мадони от Герман, които ни гледат от стените. И, разбира се, под погледа на Яворов, който е добрият дух на този дом.

„Красотата не е толкова вин, в живота, колкото вътре в човека, в самия творец. И той я изважда, променяйки физическия образ, добавя й духовност. Прототипите на мадоните, познавах ги, не бяха толкова хубави” - споделя тя и аз си мисля колко ни е нужно да извадим тази вътрешна красота именно сега. Колко градивна енергия, така нужна в момента, би могла да генерира тя. „Човек се ражда с тази енергия - подкрепя мислите ми Найденова. - И аз съм убедена, че с нея човек може да преодолее всички трудности. Особоно когато се касае за доброто на цял един народ. Важното е енергията да е градивна. Около Девети имаше хора с ентусиазъм. А сега виждам маска на ентусиазъм, маска на енергия. Не виждам творчески растеж у хората. Унили са. И това ме тревожи. А енергията може да се събуди като се възпита, да се превърне в характер.”

Примерът със самата нея е показателен. Свитото, чувствително, неенергично дете под влиянието и с настойчивото възпитание на майка си - сестрата на Яворов, почти насила става енергичен, упорито действен човек. „Майка ми, народната учителка, имаше способността да гради човека, да създава хора. Тя ми внуши, че ме е люляла, когато е трябвало да се притече на помощ на Яворов, може би за да го спаси. И че с това съм му особено задължена. И аз му посветих живота си.” С истинско вдъхновение Найденова създава три Яворови музея - в София към БАН, къща-музей в Чирпан и в Поморие - Яворов бряг с дом-музей. И не само ги създава, но и ги изпълва новаторски със съдържание. Стъписват ме думите й, че всичко е направила с 20 на сто от енергията си и 80 на сто е изгубила за преодоляване на препятствия. „Минах през чудеса, за да ги създам. Заплашваха ме. Нямаше пари…” Много и безкористно й помагат младите тогава Йорданка Кузманова, Славка Матова, Любомир Кабакчиев, Йордан Матев, Петър Петров, заедно с личности като Людмил Стоянов, Димитър Талев,Емилиян Станев… Незаменима е и помощта на съпруга й проф. Васил Стоилов, лишил се от 60 свои картини, за да се дострои музеят на Яворов в София.  Но несъмнено решаваща се оказва нейната, превърната в характер енергия.

Връщам я при този отвратителен нашенски феномен - всячески да се пречи на градивното. Не само защото съзирам сходства във времето ни, а и защото ме измъчва удивителната му способност да оцелява. И тя си припомня годините, когато са отричали Вазов, Славейков, кръга „Мисъл”, Траянов. Когато Яворов е отречен не само като поет, но и като революционер. Когато с лека ръка са зачертавани  значими постижения от миналото. И тя се е борила  на най-високо място за защита на отхвърлените големи наши поети. „Това рушене около мен мобилизира силите ми. И в най-тежкия момент, когато не можеше да се напише една статия за Яворов, аз започнах трите си книги и направих предложение за трите музея. Книгите излязоха. Музеите станаха. Как можем да кажем, че не сме направили нищо. Има го налице. Безпартийна съм, пострадала съм доста, но не мога да не бъда обективна.”

Аз споделям удивлението си, че сега работи със същата енергия, и то в едно твърде трудно време. „Жалко, че човек остарява физически по-бързо, отколкото духовно - засмива се тя. - Но и сега общото униние и разруха в българската душевност мобилизират силите ми. Държат ме напрегната въпросите: Защо у нас се надигнаха сили на разрушението? Защо пак не оставяме мостове между миналото и настоящето? Защо е това озлобление? Защо е това напускане на България? Имахме толкова покани и възможности в нашето семейство да останем в чужбина - в Италия, Франция, Америка… Но мъжът ми казваше винаги: „Човек е човек в родината си”. Сега чувствам колко прав е бил той. Макар и с наранена душевност, у народа ни има топлота. Не може той, оцелелият през вековете, да не оцелее сега. Но ще оцелеят силните духовно. Сила за дела трябва да намерим.”

Говорим за книгата й „В часа на синята мъгла”, която предстои да излезе. Пространен размисъл за сътвореното под сянката на Яворов и до рамото на Васил Стоилов, в часа на преоценката. Срещи със значими хора и събития в миналото, които могат да оплодят размислите ни за съвремието. И тя, авторката, открива формулата на онова, което ме вълнува, което ме е довело на срещата с нея:

„Човекът е в основата на всичко. Най-страшното е, че силата на разрушението е вътре в нас. И най-важното сега е да я победим в себе си. Тогава пак ще започне възход. Но докато чакаме това време, всеки, който може и както може, трябва да гради. Ето с фондацията „проф. Васил Стоилов” поставяме едно начало, хвърлихме искра в тази апатия. Дано има повече такива искри. Енергията се ражда, когато е застрашена чувствителността, душевността. Ако не се роди, тежко ни…”

Вестник „Вечерни новини” 3 юни 1991 г.

Боже, какъв смях!

На рождения ден на Алеко отидох на кино. С плахата надежда, че ще се развеселя от така познатия Бай Ганьо. (Видях, че филмът е „…пътува по Европа”. Т.е. избягнати са тежките социални предпоставки: нашенската действителност, изборите, боричканията за власт. Предстоеше ми весело пътуване из Будапеща, Прага, Виена… Та ние забравихме да се усмихваме?) И наистина, тъкмо светна екранът и младо момиче започна прекрасно да се смее. Някой му викна: „Престанете! Няма вас да слушаме!” „Весело ми е”, рече момичето в настъпилата тишина, и тогава се заля в смях циелия салон. Напрегнатите, уморени, озлобени хора изведнъж отпуснаха душите си. Това беше един смях - спонтанен, щастлив, побратимяващ, изцелителен. „Ведър народ сме!”, помислих си.

Изведнъж смехът секна като подрязан. Бай Ганьо бе попитал Иречек от кои е. И това връщане към злобата на деня сякаш загорча. Усети се, че на никой не му се ще да разваля с политика пътуването си към Европа. „Умен народ сме!” помислих си.

Филмът течеше и започнахме да се смеем отново на остроумните реплики, на милата безпардонност на нашенеца, за която няма прегради, няма затруднено положение. Защото…не е обременен с ограниченията на европейското възпитание. На кого се смеехме всъщност? „Млад народ сме”, помислих си.

А с всяка следваща сцена героят вместо да се отдалечава, се приближаваше ( в очите на Европа) до днешния ден. „Какъв народ сме?”, помислих си тревожно. И накъде вървим - напред или назад? И в мен започна да се утвърждава убеждението, че докато в предишното общество можехме да приемем Алеко за талантлив, то в сегашното, той е гениален.  Но смехът пак ме изтръгна от тревожните мисли. Този път - другият смях. Бай Ганьо бе излязъл на сцената на Виенската опера. (Каква съвременна метафора.) Незнаещ, объркан, излишен там, но весел и простодушен, изпълнен с доброта и жизненост, той все пак бе излязъл на сцената! На сцената на Европа. И бе объркал с това дори диригентската палка. „Та може ли някой да ни дирижира? Силен народ сме ние”, си помислих. В нашенската виталност може би имаше и простодушие, и незнание, но имаше и доброта, природна интелигентност, жизнерадост, и най-важното - порив към напредничавото, към красивото.  Въпреки че не продаде мускалчетата си - най-хубавото, най- стойностното, което Европа можеше да купи от него, само защото не знаеше как и къде да ги предложи, милият нашенец владееше положението и доминираше над всички още тогава… Какъв оптимизъм”. „Жилав народ сме ние” си помислих, избягвайки да се впускам в съпоставки с днешния ден.

Салонът прихна отново. Боже, какъв спонтанен смях! Бай Ганьо се мотаеше любознателно по европейската сцена, смееше му се европейският салон, смеехме се и ние… Откъде се смеехме всички - от сцената или от залата? И макар че ми бе мъчно за Алеко, а може би не само за него, си рекох: „Този народ ще пребъде!”

Вестник „Вечерни новини” 16 януари 1992 г.

Къде е силата на телевизията

(разсъждения по повод)

И с радиото е така, но особено телевизията предава пряко убедителността на правия. Не само можеш да усетиш мислите му, но виждайки очите му, можеш да проникнеш и в тях. И най-обикновеният човек има усет за това кой го лъже., когато го гледа.

Правият ИМА аргументи, а не ги измисля. Те му идват без затруднение, защото обективно съществуват. Затова правият обикновено не чете, а говори, убеждава събеседника си с вътрешна сила. Тук не помагат никакъв предварителен сценарий, никакви заучени реплики. Очи в очи на екрана са безсилни да излъжат и опитните журналисти, и обиграните политически дейци. Само правотата подхранва и въображението, и самочувствието, и изразните средства. Всичко това личи.

Като добавим и паметта на зрителя… Той помни кой какъв е бил и какво е казвал преди. (Не дай боже, то да противоречи значително на сегашната му изява.) Ето защо телевизията най-бързо и убедително гради или руши своите мостове. (Колко много примери досега.)

Неискреността очи в очи очи в очи ражда непоносимост. Така е в живота. Така е и в телевизията. На екрана. Но докато в живота има възможност за взаимна реакция, тук тя е едностранна. От телевизионния екран неискреността е насилие. Насилие към хиляди и милиони. А насилието никога не е имало нищо общо с демокрацията. Още по-малко със силата. И децата знаят, че насилието е слабост.

Къде е тогава силата на телевизията? Очи в очи, но с кого? Най-лесно е да затвориш копчето, за да се избавиш от насилието. Но телевизия има, когато останеш пред екрана. И общуваш с него. И му вярваш. Който се опита да замени това, заменя телевизията, защото няма ВЗАИМНОСТ. А всички добри, човешки неща, са взаимни. И какво се получава: овластеният е не този, който говори от екрана, а зрителят. И вярва ли му или не - в това е силата на телевизията.

Вестник „Вечерни новини” 22 януари 1992 г.

Забрави какво е било, че едва ли ще бъде

Това ли трябва да е решението на сегашното ни безсилие? Всеки ден ни поставя неравностойни и низходящи дилеми. Една от тях е кое е по-високо - парите или националната светиня?

Наивен въпрос? Но отговорът му вече не е еднозначен И все повече е в полза на парите. Еднозначен доскоро го правеше обществото, което с всичките приписвани му недостатъци, не позволи на търговците да влезнат в храма.

А сега …ще изгонят Яворов от неговия дом. И колко още средища на духовността и културата ще станат бакалии (вижте под плочата на Любен Каравелов в София.) Съвсем доскоро обществото ни възпитаваше чувство на преклонение не само към временни, но и към стойностни и непреходни неща. И държавата охраняваше това чувство. Зачитането и възпроизвеждането на културата беше държавна политика. Имаше го, но има ли го сега? Имаше приказка: „парица - царица”…Къде е спасението? Спомням си един случай с П. И. Чайковски, описан от Константин Паустовски. За да спаси изсичането на една великолепна гора, гениалният композитор коленичи пред властта - отива да се моли на губернатора да отмени решението на търговеца. Та нали гората е природна и национална ценност. Отхвърлен от него с мотива, че търговецът, купил гората, е собственик и негово право е да я ползва както си ще, композиторът се решава на безумна стъпка - отива да помоли да откупи от търговеца гората. Залага всичко, което има, дори и бъдещите си издания. Усетил, че творецът е в ръцете му, търговецът го изнудва докрай, иска му многократно по-висока цена, иска му невъзможното. И когато композиторът не може да го плати, той го унижава, казвайки за музиката му: „Послушаш я и си отидеш, а следа не остава. Въздушно нещо. Днеска тя може да има цена, а утре - е дим. Полици аз, извинете, не вземам. Само налични пари.” Каква покъртителна среща на нравственото величие и убогостта. В която, за жалост, надделяват парите.

Кой да откупи покоя на Яворов? Или на другите ни застрашени национални светини? Така ли ще се разпореждат с тях собствениците? Книжарниците се претопяват в магазини за дрънкулки. Затварят се музеи. Собственици? Чия собственост е националното ни достоинство, създавано тринадесет века? Кой да охранява храмовете, които се ограбват? Нима безверието ще ни лиши от духовната ни същност? Духовното достояние на един народ не може да бъде нечия собственост, то е натрупване на бъдещност. Продължение на рода…

Съвсем доскоро обществото ни държеше на пиедестал националните светини. Възприемаше естествено, че те са на всички. Възпитаваше чувство на преклонение към тях и на отговорност за историческата приемственост… Имаше го всичко това, но вече го няма. И така ще бъде може би задълго. И въпреки това не ще се съгласим с решението: „Забрави какво е било, че едва ли ще бъде.”

Вестник „Вечерни новини” 16 април 1992 г.

Да забравим (ли) очилата

Очилата се носят само при необходимост. В противен случай са вредни. Всички го знаят и прибягват до тях само по предписание. Вярно е, че не е така с розовите очила. Те би трябвало да се слагат по желание. Но ние ги носихме и тях по предписание. Въпреки че през тях животът не ни се виждаше розов. Ние си знаехме какъв е. И го споделяхме помежду си. Не казвахме нищо на глас или рядко се обаждахме против очилата, понеже можеше да загубим удобствата си. Правехме това, което „трябваше да бъде”. Предписаха ни очила за далекогледство. Трябваше да виждаме далечните далечини като реално достижими. Разстоянието до тях трябваше да ни се струва възможно за преодоляване скоро, и то със скоростта, с която се движехме. На някои препоръчаха очила за късогледство. Те виждаха само много отблизо, не следваха предписаното педантично, „не виждаха перспективата”. Те, критичните, „бяха под прицел” заради „зрителния им дефект”. Минало ли е всичко това?…

Да, ние го отрекохме категорично и се опитахме да го преодолеем. Не ни вярват? Но както виждахме без очила, въпреки че мълчахме, ние работехме. Никой не може убедително да отрече, че ако се огледахме, построихме една нова България. А какво правим сега? Сега, когато вече можем да не носим розовите си очила, а и тези за далекогледство вече ги няма, виждаме, че животът е по-суров и жесток, отколкото сме допускали. Безкрайно ни е трудно, защото трябва да се трудим поновому. А и не всеки има къде. Загубили сме и време, и добри навици. Относителната „сигурност” е претъпила реакциите ни. Ние сме стъписани от новите условия…

И докато се оглеждаме с какво и откъде да започнем, някой друг ловко пак се опитва да ни надене очила. Но нали вече има кой да коригира зрението ни и без тях? Защото всички гледат и могат да си кажат какво виждат? Нали всеки има думата, не решават само едни? Щом натрапените очила са вредни, нека бъдем бдителни. Да не разваляме зрението си за бъдещето.

Вестник „Вечерни новини” 27 май 1992 г.

Да се живее с …вечността

(Швейцарският поет и художник Анри Новера за нас)

Навярно вече сте видели изложбата му в Националната художествена галерия. И сте стъписани от богатството на изразните средства, на търсения, на форми… Разностилие? Еклектизъм? Не! Непримиримост!

Анри Новера - един от швейцарците, онези, за които мислим, че са хладни, е невероятно сърдечен и експанзивен за своите 77 години. Художник и поет, той обединява две изкуства, защото едното му е недостатъчно, за да изрази своята чувствителност. И не само затова. Философ по природа, той непрестанно търси възможности, за да преоткрие истините на света. Да ги потвърди - за себе си, и за нас. Запознах се с него първо чрез стихотворенията му, които трябваше да преведа за  излязлата току-що книга „Фрагменти”. (И нея можете да си купите в НХГ, на изложбата) Бях поразен от виталността му, от преклонението му пред природата .(И той обича неимоверно дърветата, птиците и огъня.) И от острото му социално чувство, култивирано от спонтанния му порив за справедливост. (Когато личният му неосъзнат младежки бунт съвпаднал с Испанската гражданска война, той отишъл да се бие в Испания. Два пъти раняван, се върнал в Париж, огорчен, че Испанската република е смазана. И се опитал да превърне бунта си в творчество, в обкръжението на едни от най-големите творци на века Когато се запознахме лично на откриването на изложбата му във вторник, 26 май, усетих, че се срещам с приятел. Бях го приел с духовното му излъчване и с пристрастията му, но той ме удиви с енергията си, с импровизаторските си възможности, и с дълбочината на философските си прозрения, които успяваше да поднесе на публиката естествено и непринудено. Той не просто забавляваше аудиторията в обкръжението на своите картини, а внушаваше активната си жизнена позиция с примери, внушаваше оптимизма, който така много ни липсва. Той не се насилваше да бъде актуален, а се стремеше да вгради размислите си във времето, да бъде полезен. Порази ме чувството му за отговорност, без което няма движение напред: „Безкрайността може да се намери и във формалното, и в абстрактното, но само в търсене на себе си можеш да откриваш света.” Защо често забравяме своя дял и дълг, когато говорим за обществото? Нали сме част от него? Нали личният отпечатък на всеки създава нравствената азбука на времето ни. Може би тези размисли искаше да ни подскаже с примери енергичният ни събеседник. Впечатли ме един от епизодите, на които е бил свидетел: В прочутото кафене „Двата фаса” в Париж се срещат Арто и Бретон. Известният поет се учудва, че Арто не му подава ръка и му казва: „Приятелю, аз съм Бретон, не ме ли познаваш?” „Имаше такъв поет - му отговаря Арто, - но той умря. Той пишеше революционна, честна поезия и не е онзи, който замина за Америка, да пише развлекателни историйки за берачките на череши…” Колко съвременен подтекст се криеше в тези негови думи, положително казани неслучайно.

Позицията! Може би това най-много ме привлече в Новера. Която не е безпочвен оптимизъм, а житейска жилавост. Бедното ратайче бе станало известен художник и дълбок поет, поривът за знание и творчество бе впрегнал енергията му в най-ранни години и не искаше да я разпряга. Макар и за кратко тук, опознал в многобройните си срещи българите, той сподели: „Дълбоко ме вълнува вашето положение. Смяната на един режим с друг винаги е болезнена. Но когато пространството за дишане става по-голямо, това е добре. Бих могъл да кажа: „Вашите проблеми не ме засягат.” Но не мога да премълча това, което чувствам. Има нещо ново, което съживява всеки гражданин - хората мислят и говорят, те се развиват…” И изведнъж почувствах, че съм му благодарен - че в цялата горчивина на деня той ми  е подарил нещо безценно: „Поезията да се живее - това е всичко! Това е, което можем да откраднем от Вечността”. Каза ми го по различен повод няколко пъти. Ако се срещнете с картините и с поезията му, ще го внуши и на вас.

Вестник „Земя” 16 юни 1992 г.

Без тях сме нищо

Чудесният поет Андрей Германов сега щеше да бъде на 60 години. Припомнихме си го тези дни. Внезапно. В мелницата на делничните ни грижи. И ако посягам към перото, не е за да повторя  за кой ли път какъв дълбок, деликатен и драматичен поет беше той (имал съм възможност  да го пиша неведнъж ). Всеки допир с поезията му ще припомни това на почитателите му. А другите едва ли ги интересува. Но сега, когато всеки преживява своя драма, когато рецепторите ни са свръхчувствителни, когато сме най-болезнени към несправедливостите, искам да припомня неговото чувство за достоинство и справедливост, което му беше вродено и го ръководеше при всичките му постъпки. На изкушените в писателския занаят са известни литературните борби, в които той се подмами да попадне и му струваха твърде скъпо. Но не за това става дума. Такива битки е имало и ще има.

Искам да разкажа един случай, едва ли известен някому, освен на участвалите в него. Годината беше 1979-та. Работехме с Андрей над българския юнашки епос в тридесет и три песни „Крали Марко”. Той - като съставител, външен редактор и автор на увода и бележките, и аз - като последния издателски редактор. (Тъй като ръкописът се беше забавил цели пет години и имаше предистория.) Да работиш с него беше трудно, но беше удоволствие. Трудно - защото той особено държеше на своето и за всяка поправка трябваха убедителни редакторски аргументи. А удоволствие - защото притежаваше богата култура и душа. Та работехме ние книгата, бяхме попривършили огромния труд - да прередактираме отново десетки хиляди стихове. Андрей ми пращаше писма от Боженци с последни поправки (Едното, от 5.1.1979 година, намерено наскоро, ме върна към тези спомени), когато се появи един старец, който ни подлуди. Искаше да съди Андрей Германов. Идваше всеки ден в издателството и тормозеше и мен. Не мога да си спомня точно другите обвинения, но в основата беше това, че старецът е представил в издателството свой ръкопис за Крали Марко много по-рано от Андрей, а той го е спрял и върнал, за да издаде своя. (По онова време Германов е бил зам. главен редактор.) Може би имаше твърдения и за съвпадения, но главното - че Андрей е злоупотребил със служебното си положение, че е постъпил некоректно, го разтърси. Не бях го виждал толкова тревожен и безпомощен. Цялата работа беше в това, че докато старецът имаше документи, че е представил такъв ръкопис, с входящи номера, оказа се, че за ръкописа на Андрей няма дати. Това увеличаваше съмнението, правеше го кошмар. Андрей направо се разболя. Чудехме се какво да правим. Има такива моменти, когато знаеш, че си абсолютно прав, но не можеш да го докажеш. И болката е двойно по-голяма.

И ето, че една сутрин ми хрумна, че щом професор Вакарелски е писал рецензия, трябва да има финансови документи. Но пазеха ли се толкова години? Наложи се за няколко дни да преровя всичко в прашния склад на издателството, докато открия ордера, с който бе платена рецензията. Там имаше дата, която доказваше правотата на Андрей. Когато му дадох документа, той ме погледна като спасен от разстрел. Вече не помня каза ли нещо. Старецът не се появи повече, съдът се размина и недоверието, което се прокрадваше, се стопи.

Защо си спомням всичко това? Не само защото обичах Андрей като поет и човек, не само за да го помена за 60-годишнината му. А защото днешният ни ден поставя на все по-големи изпитания морал и съвест. И ние трябва да им помагаме да оцелеят. Без тях сме нищо.

Вестник „Вечерни новини” 17 юни 1992 г.

Въпрос, гладен за отговор

(или Получават ли се сега такива писма)

Получил съм това писмо преди 13 години. Не съм го споменавал и публикувал толкова време и затова, надявам се, няма да бъда упрекнат в самохвалство. Поводът да го извадя от архивите е болката, че добрата дума и добрият жест се срещат все по-рядко. Че агресивността и жестокостта, заобикалящата ни порноголота ни отнемат душевността, чувствителността към поезията. Че грижата за себе си неусетно, но опасно вече ни лишава от радостта за другия. А това, особено за творческия характер, е самоубийствено. Та нали забелязването на творческото усилие и на творческия резултат са били най-верният стимул и за най-талантливите, оставили ни национален капитал. Впрочем ето го писмото:

„Драги Атанасе, книжката, която ми подари „Между зъбите на дните”, си я взех на село, където се намирам сега в производствена ваканция. Бях залисан в работа, та чак завчера й дойде редът да я разлистя и прочета.

Истинското ми намерение беше „да я прегледам”, но се зачетох и я отпрах докрай. И реших тогава, докато „въодушевлението ми е топло”, топло да ти кажа колко много ми допаднаха, харесаха стихотворенията ти и особено няколко от тях като: „Прозорец”, „Шпага”, „Вик” и особено „ДИВЕЧОВА НИВА”. Само това стихотворение да беше в тоя сборник - стигаше за едно истинско, искрено „аферим”, изтръгнато от една уморена от писане и четене глава.

Почти не се познаваме, далеко сме по възраст, но тези неща, които прочетох, пуснаха един сърдечен мост между тебе и мене и разбрах колко всъщност, колко много имаме общо. Така че - да живее този вълшебен мост, наречен поезия, който свързва човек с човек, Време с Време, без оглед на годините, на бездните.

Стискам ти ръката: НИКОЛАЙ ХАЙТОВ 2 юни 1979 г. с. Яврово

„…да живее този вълшебен мост, който свързва човек с човек Време с Време, без оглед на годините, на бездните…”

Може би точно този възклик всъщност ме накара да публикувам писмото. Защото такъв мост ни е нужен. И се питам: пишат ли се сега такива писма? (Зная, че в бъдеще ще се пишат отново.) Жива ли е в това жестоко време колегиалната радост, силата да признаеш, че и другият е направил нещо? Че му се радваш?

Може би редакцията ще се зарадва, ако получи такива послания - доказателство за извисена нравственост и градеж на оня мост над годините, над бездните…

Вестник „Вечерни новини”  27 юли 1992 г.

Пишат се. Пишат се и сега…

Твърдя го 35 години след онова писмо на Николай Хайтов и 22 години след тази ми публикация. Когато благородството надмогне себелюбието и добронамереността на твореца -  егоизма, такива писма се пишат и сега. Но трябва да си талантлив творец, за да имаш силите да признаеш таланта на другия. Ще дам само един пример. Ще публикувам едно писмо на писателката Кина Къдрева по повод  моята книга „Чудното пътуване в Пребъдното”, която тя бе прочела в електронен вариант на сайта на „Литературен свят” и бе отреагирала спонтанно веднага:

„Наско, не мога да не те поздравя за „пътешествието ти” през магията на българските празници с Календара! Дочетох текста преди минути с голямо удоволствие! Намерил си оная златна нишка на поетичния ход и си минал през лабиринта така леко, зримо, максимално сгъстено, без да се загуби нищо от смисъла, познанието и аромата на вечното в българската традиция. Разказът увлича, омайва и респектира.  Той е толкова вълшебен, колкото и реалистичен. Класически прост и класически внушителен. НЯМАХМЕ ТАКАВА И ТАКА НАПИСАНА  КНИГА, и ти я подари на българския човек - на възрастните с незакърняла душа и на децата с още отворени души, за да се запази завинаги в тях с дъха на омаята и с яркостта на рисунъка и на внушението си.  Само не съм съгласна със заглавието! - Описателно е и ми тежи. Защо не го смениш с  „ЕЛА, БОЖЕ, ДА ВЕЧЕРЯМЕ” или „Божите очи на пещерата”, „Спътникът в магическата нощ”.  Ти ще измислиш с поетичната си фантазия най-подходящото. То е в самия ти текст.

МНОГО Е ХУБАВО и НЕОБХОДИМО ПРОИЗВЕДЕНИЕ! Една ритуална книга, приказна, без да е приказка, и документална, без да е сух документ. Книга с поетична сгъстеност. Разкриваща изключителния свят на българската традиция и духовност с космическия им божествен и поетически заряд.  Виждам книгата като естетско издание с илюстрации на някой от големите пловдивски художници, които усещат поетиката и своеобразието на тоя фолклорен свят без да го фолклоризират, и са в състояние поетически да го разкрият. БРАВО! И на добър път, Звездинов, с това ЗВЕЗДНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ!

25 март 2014

Кина Къдрева

Благовец

Оставаш без дъх. Оставаш без думи…

„Чудното пътуване в Пребъдното” е публикувана в списание Пламък”.

Пепеляшка, затворена зад огнището

Някога за Дните на книгата пишех празнични редове. Беше ми светло на душата. Беше светло и покрай мен. И не само от божурите и от детските усмивки. Сянката на грижата не беше толкова тъмна. А и светлината извираше от българската книга. Облечена в красиви дрешки, смислена и стойностна, детската книжка сееше семето на доброто.

Сега българската детска книжка е Пепеляшка, затворена зад огнището, докато на бала безцеремонно шестват доведените й сестри. Добре дошли на онези, създадени от Андерсен или братя Грим, Хофман или Хауф. На онези, които носят познание за света и човешката същност.

Българското дете знае да борави с компютър, да решава сложни кръстословици, да назове световните звезди в спорта и естрадата. Но едва ли знае кой е написал най-светлите редове в литературата ни, нарисувал най-добрите картини, създал безсмъртна музика. То не може да ги почувства. Телевизия, радио, кино, видео - всичко се стреми да ни хвърли в обятията на масовата култура. Застрашени сме от градираща бездуховност. Българският писател или е безработен, или с малка пенсия, лишен от доходи. Книгите му или не се издават, или не се заплащат, не се продават. Тойняма къде да печати. Телевизия и радио не го търсят А когато публикува нещо, заплащането е двайсет пъти по-малко отпреди. Трудно му е да моли спонсори, а държавата не го подкрепя. Кой си дава сметка, че творецът е национален капитал! Кой отчита, че се нарушават непоправимо традиции в развитието на културата ни. Както съм убеден, че създадените непреходни творби не загиват, така вярвам, чече в човешката мизерия на твореца загиват несъздадени непреходни творби. Това е един от най-тревожните проблеми. Те засягат и изчезването на печатни издания и книжарници, и ограничените възможности на библиотеките, и пресяването на училищните програми, и липсата на планомерност в издаването, и пр. Навсякъде шепотът вече преминава в един стон:  ОЦЕЛЯВАНЕ. Оцеляване, но като какво? Оцеляване само на съществото, или и на духа? Не е ли това въпросът, който ни налагат празниците на книгата?

И все пак - думи за празника. Празникът е радост от живота и надежда, че тази радост ще пребъде. Нека помогнем на надеждата!

Вестник „Дума” 16 май 1994 г.

Свободата е съвест

Дребните хора не се задържат върху ситото на историята. Дори да тържествуват за кратко, те изпадат през него и изчезват. Защото никой не иска да ги запомни. Злоупотребили с доверието на другите, те нямат начин да си го възвърнат.  Разбира се, не става дума за обикновените дребни хора. А за онези, които нямат свои нравствени принципи, свои житейски устои. За онези, които са готови да продадат и предадат всекиго и всичко, за да бъдат добре, да оцелеят на всяка цена. И то по възможност без загуби. Но точно това им „оцеляване”  се оказва съвсем временно и ги осъжда на забрава. Защото егоизмът убива съвестта. А само със съвест можеш да имаш достоинство.

Има някакъв номинален морал - да можеш да гледаш другите в очите. Какво ли не видяхме в последните години. Видяхме как биещи се преди в гърдите за една кауза развяха високо други знамена. Видяхме как мълчалите угодно десетилетия наред се озъбиха неочаквано остро. Видяхме как предприемчивите хитреци „забравиха” предишните си активи и сега мълчаливо, или не съвсем, трупат нови в друга посока.

Нима се объркаха понятията? Нима първичният инстинкт на оцеляването заглуши съзнателно изграденото? Нима забравихме стойностното наследство? Нима всичко това наричаме свобода? „Човекът е сложно нещо”, ще каже философът. Но нали цялата сложност е скрепена от морал. Това е човешкото. Отликата.  Някой обаче ще рече: „И да се променяш е човешко. Другото е консерватизъм.” Да се променяш, но в името на какво?

Преди, когато всеки трябваше да се съобразява с единствената възможност, трудно някой е приличал достатъчно на себе си. Да кажем, че нравствените хора, силните характери, които са имали морални задръжки, не са успявали ( не са искали) да се нагодят и не са „пробивали”. Не са получавали това, което заслужават ( останала им е утехата, „че са верни на себе си”). И мястото им е заемано от пробивните, ловките, безцеремонните. Да кажем, че склонните към „умерен компромис” са живели сравнително добре, премълчавайки нещо от онова, което са всъщност.  Да кажем, че най-добре са живели приспособленците. (И кога ли не е било така?)

Но сега има всички условия да бъде обратното. Поне за известно време - докато вълната отшуми. Сега по-често и по-бързо дребните духом изпадат от ситото. Защото по-лесно се разпознават. И става все по-естествено нравствените, силните, годните да изпъкват навсякъде. Защо обществото ни живее с предишната си търпимост? Защо не е по-взискателно и категорично? Защо в решаващи моменти не си спомни например, че в правото да обещаваш също има морал?  И то висок морал. Че да се обещава невъзможното, неизпълнимото, е цинизъм. Че безотговорно обещават също само дребните, безсъвестните хора.

Ако времето на промяната - тези последни няколко години, беше недостатъчно да се промени обществото в нужната степен, човекът се промени многостранно И може би намери себе си, показа истинското си лице. И именно затова все по-уверено придобива съзнанието, че най-вече нравствеността, съвестта го правят гражданин. Че задраска ли себе си, се отписва от времето. Свободата формира личността, но не я освобождава от отговорност.

Вестник „Дума” 20 февруари 1995 г.

Детето ни сродява с вечността

На въпроса как приемам новата си работа - (директор на Дома на детската книга) бих отговорил: Именно като работа. И не точно така. Защото, когато се работи с книгата и с детето, това е изкуство.

Благодарно е да се твори за детето (при цялата привидна негова неблагодарност). Да се създават условия за творчество за него. Да се озвучават и пропагандират постиженията на това творчество. Което всъщност е част от работата на Дома на детската книга. Тук трябва да разбираме творчеството като по-широко понятие - като съвкупност от приложни дейности с книгата за деца. Детето ни сродява с вечността. Не знам дали някой го е казвал преди мене, но аз заставам изцяло зад това твърдение. Защо? Детето ни продължава не само биологически във времето. То не само пренася нашите качества. То пренася нещо много по-важно - трайни духовни състояния. Не са ли най-присъщи на детето вечните неща: вярата, надеждата, истината… То е рицар без броня, както бяха го нарекли талантливи колеги. То е рицар на надеждата, рицар на истината, на порива. То вярва… И в неговата уязвимост всъщност е най-голямата му сила. Защото това са неподражаеми неща. И именно чрез тях детето ни сродява с вечността.

Съвсем несъзнателно то пренася надеждата във времето. Най-безкомпромисно отстоява истината. Със спонтанността на извора неговият порив за познание гарантира бъдещето. Детето иска да научи всичко само, да изпита всичко само. Какво повече биха могли да искат тези, които работят за децата. Какво по-благородно поле за действие.

Детето ни сродява свечността, а истинската, стойностната книга отговаря дискретно на въпросите му за надеждата, за истината, за приятелството. Отговаря му чрез примерите, които то възприема. И по този начин го възпитава в нравствени и граждански добродетели. Детето притежава всички дадености и възможности. Но то не може да се самозарежда и саморазвива без примерите. А те най-често се съдържат в изкуството. И най-вече в книгата. Истинската книга съхранява духа на детството И с това го пренася във вечността като траен ценностен критерий.

Детето ни обединява на територията на истински значимите неща. Ето защо пред Дома на детската книга има огромно поле за действие. Ако се осъзнае всичко това, ако има кой да работи всеотдайно за него, може да се очакват значителни резултати. Ако успее сполучливо да осъществи двупосочната връзка писател - ученик, професионален творец - младо литературно дарование, ДДК не само ще спомогне за обогатяването на учебния процес и извънкласната работа с книгата, но ще обогати и творците в допира им с безизкусната младост. Защото детето е владетелят на въображението. Ако възрастният успява да го води донякъде за ръка, чрез своя опит, детето пък му помага да полети - внезапно да си възвърне забравените криле и да придаде на опита си силата нанеочакваната, непроверената възможност.

В същото това време сме застрашени от бездуховност. В близкото минало нацията бе възпитавана да чете, под една или друга форма да общува с културата. Културата и книгата бяха достъпни за широките слоеве. Сега голямата част от тях се бори  за оцеляването си, а другата (значително по-малка) - да забогатее. Но и в единия, и в другия случай по „обективни” причини мисълта е далече от духовното, от вътрешното извисяване. Ако това е възможно за възрастния, за детето е недопустимо. Социалните проблеми, измъчващи семейството и училището, жестокостта на живота, не бива да го лишават да го отдалечават от книгата.  И ние трябва да намерим начините да му осигурим общуването с нея. Нещо повече - да му помогнем в това общуване.

А и самата детска книга се нуждае от нашата помощ. Писателят - за да я създаде, издателят - да я издаде, разпространителят - да я разпространи, библиотекарят - да я направи много по-четена. Ние ще потърсим в новите условия мястото и ролята си във всичките тези етапи.

Вестник „Дума” 6 септември 1995 г.

Вехтата шапка

Кой принуди този горд народ отново да проси. Твърденията, че само сам си е виновен, са неубедителни. Та той е пренесъл качествата си през вековете. И достоинството и трудолюбието и природната си интелигентност и находчивостта. ( Та къде не са отишли българи и не са се наложили?) Опазил е вярата си в най-люти времена. Може би някому е потрябвало да се стигне дотам? Това е първият въпрос, който трябва да си зададе всеки и да се опита да си отговори. Докато преди броени години просяци се виждаха само пред някоя черква, сега са навсякъде. Майки с деца седят на тротоара зад картонена кутия с дребни стотинки, или са оставили само децата си, сакати подлагат ръка на всеки ъгъл, просяци с торби на дрипавото си рамо ровят из кофите за смет, мечкари разхождат мършавите си мечки в центъра на столицата, маймунки на верижка протягат ръка към минувачите. Човек се чуди в България ли се намира. Висококвалифицираните кадри в България са безработни или зад борда на своите специалности:  инженерите са таксиметрови шофьори, икономисти продават по улиците дреболии, литератори вдигат щайги в зеленчуковия магазин, химиците продават книги… Хората на културата търсят и чакат спонсори, за да оживеят. Тъжни са картонените кутии на просяците. Но още по-тъжна е вехтата шапка на артистите. Някой ще каже, че тяхното изпълнение не е просия. Но вместо да са на сцената, те са на тротоара или в мрачния подлез и пред тях е вехтата шапка с левчетата. Там е и великолепният гайдар, и детето с цигулката, и студентите с хармониката и китарата, и старческите оркестри на нашите бащи. Едва ли някой си мисли, че им е весело да свирят. Пишат хората до вестника за просията. Пишат с огорчение и болка за загубеното достойнство. Но сега кой променя нещо с писане? Нужно е осъзнаване на причините. И действие.

Още по-тъжно е, че цялата ни държава протяга ръка. Вместо да запретнем ръкави, чакаме помощ отвън И то след като многократно чужденци не само ни намекват, но и направо ни казват, че това не е редно. Вярно е, че работехме по-малко отколкото е нужно. Че губехме много от времето за излишни неща. Но хората имаха поминък. Произвеждаха нещо. Може да не е било конкуретноспособно. Да го е приемал само пазарът в соцлагера и бившият Съветски съюз. Но България дишаше. Специалистите ще кажат, вероятно е имало механизми за оптимизиране на производството, да се завиши контролът, да се повиши качеството, за да станат стоките ни „и за другаде”. Но и без да съм специалист виждам,че не разрушаването на производството и губенето на пазари е правилният изход. (А вероятно го виждат и тези, които гласно не го признават.) Не е изход и самоизяждането ни като народ. (Чак от Индия дойдоха, за да ни кажат, че не трябва да се самоизяждаме.) Улисани в грижата за хляба, а вече и за трохите, едва ли помисляме че това подстрекаване е нужно някому, ползва го. Едва ли всеки се запитва: кому? Още по-малко пък мисли да му се противопоставя. А това е изходният, основният въпрос, който ако не осъзнаем като народ, като държава, ще продължим да затъваме. „Унищожаването винаги е по-интересно и забавно от сътворяването. То възбужда страстите, а не съзнанието” писа наскоро виден наш публицист за една вандалщина. И така, по конкретен повод, той изведе формула за нашето време. Сиреч, докато само страстите ръководят действията, унищожението няма да спре. Изходът е във възтържествуване на съзнанието. Но как, дявал да го вземе!

Ето го другият главен въпрос, отговорът на който ще ни избави от просията. Ще можем ли да съберем добродетелите си като народ и да ги наложим над трагичния си характер. Поне пред мен всеки ден поставя тези два въпроса вехтата шапка.

в. „Работническо дело”

За благородството на духа и за още нещо

„Ти не разбра ли, че да си писател вече не е изгодно?” Тези думи, повторени и потретени от различни активно пишещи преди, меко казано ме огорчават. Нима „писател” и „изгодно” са съвместими? Тзи въпрос подбужда към размисъл не само за нашето време, но и за онова преди него, и за още по преди. И рои много други въпроси Да си писател в наши дни, може би временно не е така престижно, както беше до неотдавна. Но именно сега става ясно, че тази „престижност” е била мнима, външна, изкуствено наложена. И затова - без истинската си стойност. Може да са опитвали писателят да бъде „употребяван” за целите на „онази” държава, в която всичко се решаваше централно. Да е бил нужен да утвърждава нещо,  което тя е изисквала Но талантливите пак са намирали начин да се изявяват талантливо, да поднасят художествено убедителни истини, а присъединилите се към „престижното” поприще, вредилите се,именно те са се опитвали да се нагодят към изгодното изискване. И знаейки самите, че са спътници,са се опитвали да играят ролята на „призвани”. Сега това „изгодно” изискване го няма, разбягват се и те.

Веднага искам да направя уговорката, че българският писател не е бил храненик на предишния режим. Не е получавал нито облаги, нито средства, каквито са получавали други. Но той беше доволен, защото беше Някой. Чувстваше се необходим, че твори самочувствието на държавата и народа си. Държавата подхранваше това му чувство и създаваше обществения му престиж. Сега това го няма. Всичко е много по-естествено и нещата отидоха по местата си. Престиж има онзи, който го заслужава, а който не го заслужава, не го и търси. Защото „не е изгодно”. Търговците отидоха при търговците, творците - при своите събратя по душа.

Никой от големите в нашата литература не е писал защото  е „изгодно”. Когото и да вземем за пример, ще видим, че отговаря на определението „съвест на своето време”. Сега, когато българският писател - беден, изоставен, неиздаван, пише само каквото чувства и мисли, и пише само защото има какво да каже, той е той. Сега сеизбистрят несамо взаимоотношенията. Избистрят се и придобиват плът и понятията. Пречистват се. Сега можем по-ясно да размишляваме за призвание и призвани, за нравствена извисеност, за духовност и бездуховност. Защото двойниците им не носят маски или грим. Защото и самото творчество сега е вярно на природата си - да бъде убедено самораздаване в името на бъдещето на висш принцип, значима идея, на народ и отечество. И чак тогава - самоизява и добро съществуване. Неговата истинска енергия може би е скрита именно в противоречието между творческия егоизъм и самораздаването. Но самораздаване и саможертва има във всякоистинско творчество. Затова то не се родее с изгодата. А и защото другото име на призванието е Благородство на духа. Поддържа огъня си, който не гори, а който гори - огънят поддържа него. Всъщност поетът го е казал най-точно и образно: „Не се гаси туй, що не гасне.” И това обяснява всичко.

Вестник „Земя” 9 декември 1997 г.

Вик за свяст

(или какво губим, когато печелим)

Не че допускам, че животът ни може да бъде представен за поезия. Той не е бил и няма да бъде поезия. Защото тя е особено състояние на духа - за малцина по-трайно, а за повечето - само мигове на щастливо преживяване. Тя предлага приповдигнати, положителни чувства, родее се с добрите и благородни постъпки.   Животът е по-балансиран - има го и доброто, красивото, и лошото. Не откривам нищо ново. Но това, за което се представя животът ни в някои вестници е страшно. Тъмните тонове, събрани на едно място, го рисуват тежък, объркан, несигурен, потискащ, ( което впрочем е вярно). Но и садистичен и безизходен, което вече прелива чашата.  Изнасяните факти може и да отговарят на истината. И сигурно е така, щом се посочват имена и селища. Но трябва ли ежедневно да бъде представян така негативно и кому е нужно това? Когато почти всички сме притиснати отвсякъде: от безработицата, от несигурността за днешния и утрешен ден, от нарастващата скъпотия, от станалия вече хроничен стрес, от противоречията, застрашаващи отвътре дори семейството.

Погледнете само едрите заглавия на някои вестници: убийства, самоубийства, кражби, обири, изнасилвания, проституция, рекет, изнудвания и какво ли още не от този род. А ако се осмелите да се зачетете, ще научите потресаващи подробности, които не са чувани и в най-черните за България дни: кой пребил жена си с кол, кой заклал брат си, кой взривил дома на съседа, кой изнасилил старица… Въображението е безсилно да захрани тази черна „белетристика”. Това, поднасяно непрекъснато дни, седмици, месеци, ( а вече и години) е ужасно.

Това ли е България? Това ли е националният ни потенциал? Преживелият толкова векове български дух? Явно, не е! Защо тогава трябва да се представяме така? Кому е нужно? Или само жаждата за лесна печалба може да удави и убие всичко свято, светло, изграждано досега? Та всичко това се чете и от подрастващите, от чужденци… Кой се гордее и кой уважава братоубийци, насилници, изнудвачи? Кой ще им довери парите си, магазините си, бъдещото си развитие? Може тези издания да се купуват, да носят пари, но кое е по-важното? Бива ли равнодушно да търпим джобът на някои да се пълни за сметка на националното ни достоинство, на облика ни като народ? Това, да се разчита на низките страсти, никога не е траяло дълго. Човекът има нужда от човещина и ще я потърси.

Далече съм от мисълта, че за това не трябва да се пише по вестниците. Но да се разчита само на това? А изглежда предпоставеното от тематиката оказва пагубно влияние и върху езика. Непрекъснато се тиражира един вече изкривен български език. А езикът на пресата е симптоматичен. Той естествено е отражение на обществото. Но и именно той би трябвало да го възпитава и променя. Не бива да бъде сигнал за агресивност, за подстекателство на низките страсти, за обслужване на жаргона, за самоотричане.

Разбираемо е, че след като се бяхме наситили на вестникарски клишета и знаехме какво ще прочетем във вестника преди да го отворим, сега търсим навсякъде ярката новина, интригата, сензацията. Но може би всичко това трябва да бъде поднесено дотолкова и така, че да не руши структурата на националната ни психика. (Някои вестници се опитват да го постигат). Може да звучи еретично, но вестникарската порнография, която крещи от сергиите и още няма спирачки, която все пак събужда някакви положителни човешки трептения, като че е по-приемлива от мрачния поток от насилие. Може преди да е имало информационно затъмнение,да се е укривала или подменяла истината за жертвите на радиация и промишлени аварии, за недъгавите, инвалидите, изоставените деца, болните от спин, но това, което залива сега пресата, създава апокалиптично впечатление. Не пледирам за премълчаване, а за съотнасяне към доброто, което все пак съществува. Може ли да се пише за ужаси и пошлости, без да се търсят постъпки на благородство и саможертва. Нали само при един повик за помощ се явиха десетки кръводарители, на едно детско нещастие откликват десетки спонсори

Като епидемия езикът на едни вестници, особено в заглавията, заразява други. Перифразират се дори стихове, живяли в съзнанието ни с възвишен смисъл, за атрактивност на пошли заглавия, като се разчита навярно, че познатото грабва вниманието. Не е нужно научно изследване, за да се види честотността на думите, свързани с престъпления и низки човешки страсти. И ако не посочваме примери, то е  защото всеки ги вижда ежедневно, а поради невъзможност за изчерпателност ще има засегнати и незасегнати издания. Пък и защо да се преповтаря и тиражира насилието, срещу което пишем. Може да звучи наивно, но след като сме наследници на изящната поезия на Лилиев, на благородния пуризъм на Балан, на сърцеведското езиково майсторство на Йовков, на огненото слово на Ботев, би трябвало да се сепнем.

Някои ще кажат: „Но това е вестникарство, не е литература. Темите такива и езикът - такъв. Разбира се. Но трябва да се мисли, че и вестникът изгражда мисленето на нацията, езикът й. Създава нейният престиж. Особено многотиражният. А нали и сам за себе си всеки вестник би трябвало да има свое звучене, свой облик, своя атмосфера. Защо „атрактивният” език на „сензационните” вестници повлия до такава степен на сериозните и ги кара да им подражават.

Привличане интереса на читателя? Продаваемост? Но има насищане, пренасищане, а след него и отвращение. Има и копнеж по чистотата и благородството, по добрите дела. Та задачата на пресата винаги е била да повдига духа и самочувствието на нацията. Да я прави годна за бъдещето. И това явление е част от националната ни съдба. Но не бива да забравяме, че колкото и пъти народът ни да е потъвал в историческите превратности, толкова пъти е намирал сили и стъпало да се оттласне и изплува И истинското вестникарство му е помагало да го направи, да види истинския си образ, да усети реалните си сили. Би трябвало да го направи и днес.

Портмонето

„Ценно портмоне за един лев. Чанта за един лев…” Този тих вик, почти вопъл, ме накара да се обърна сред шумния пазар. На тротоара, пред един от претъпканите с месо магазини, стоеше възрастна жена и протягаше към минувачите малко портмоне и неголяма лачена чанта. Лицето й беше интелигентно и благородно. Излъчваше скрито достоинство, смущение и неудобство, обърканост и страх. А хубавите й тъжни очи бяха гладни.

Взрях се в предметите. И двата струваха доста повече от един лев. Разбрах, че за да ги продава за толкова,  тя вероятно нямаше пари за хляб. А сигурно още не бе стигнала дотам - да събира бутилки, кашони или пък да рови в кофите за боклук. „Заповядайте, господине!”-протегна ръцете си към мене жената, усетила, че проявявам интерес към продаваните от нея предмети.

Купих портмонето. Купих го не защото ми трябваше или защото ми харесваше, а за да получи тя парите. Отминах няколко крачки и се върнах при нея: “Извинете, каква бяхте по професия? - с известно неудобство я попитах.  „Учителка. По български език и литература.” - също с неудобство ми отвърна тя. Благодарих й и отминах.

Но портмонето пареше в джоба ми като въглен. Самият аз не знаех защо. Може би ми домъчня за възрастната жена, поставена в това положение. Но такива има вече на всяка крачка. Бивши лекари събират картони и стара хартия за вторични суровини. Висшисти ровят в кофите за боклук. Добри музиканти свирят из ветровитите подлези Ученичка свиреше на цигулка пред луксозен хотел с вкоченясали пръсти Свиреше чудесно, а в разтворения калъф имаше няколко дребни банкноти. Стойностни хора просят… Помислих си, че в това портмоне учителката е събирала дребната си заплата, кътала я е и я е харчела с радост и надежда. А сега вече няма нужда от него. Сигурно пенсийката стои под възглавницата в книжно или найлоново пликче. Няма нужда или наистина има крещяща нужда от хляб? Какво да го правя това портмоне? Няма да го нося, нито пък ще го носи друг от къщи, а сърцето не ми дава да го изхвърля? Сякаш бе вещ на близък човек. И беше така. Тази жена бе учила и възпитавала децата в добродетели и в усет към красивото. Беше ги въвеждала в света на прекрасното, на някои бе дала криле. И може би самата беше вярвала, че животът е хубав, че ще направи в него своя принос. И беше го направила…

Защо е тази грозна несправедливост - най-малко да имат тези, чиито принос е най-стойностен, най-възвишен, най-траен…Помислих си пък за артистите, които продават вестници, за писателите, които са нощни пазачи, за музикантите, които свирят в подлезите и градинките, за професорите, които вече не правят наука. За безработните - умни и кадърни хора, готови да се трудят.  Защо стана всичко това? Кой дава право да се пилее ценен национален капитал? Какво бъдеще има народът, който го допуска?  Оставих портмонето на перваза на един прозорец. Разтворено. И сложих в него трохи за гладните врабчета.

Вестник „Земя” 12 октомври 1999 г.

Наследството

Оказва се, че дори палачът става палач по наследство. Англичанинът Пиер Понт (не знам точно как се пише, понеже чух това по радиото), един от последните палачи, преди там да се отмени смъртното наказание, обесил над 400 мъже и 17 жени, получава пенсия за този си „труд”, почина не много отдавна. На възраст над 85 години. По този повод бе съобщено, че и баща му и чичо му също били палачи.

Генът или възпитанието са изиграли решаваща роля? Все едно. Важен е изборът и последователността на действието. Резултатите. Колко силно говори наследството, колко трайно е то, го разбрахме неотдавна, когато пред очите ни коренно  промениха поведението си хора, прикривали се десетилетия. И се питаме: Кое е нравственото - да останеш верен на афишираните” убеждения” или да се върнеш към изгодното в момента. Животът даде и друга възможност, обърна въпроса - оказа се, че мнозина се отказаха от наследственото, заради изгодата на момента.

„Човекът е сложно нещо” ще каже философът. Но цялата тази сложност е скрепена с морал. Това е отликата. Без нея многовековното натрупване се обезсмисля. И добиването на новото има стойност, когато не забравя нравствената природа на човека. Другото - имането, удобствата и лукса, скъпо заплатената власт или комфорт не радват трайно душата.

Всеки, както е скроен - властника - властник, доносника - доносник. Това, което ще повторя още веднъж, съм го писал и съм го казвал. Но е нужно да се припомня. Може би за сегашното време на оголени взаимоотношения това важи най-много. Преди, когато всеки трябваше да се съобразява с единствената възможност, е приличал на себе си само в зависимост от силата на своя характер. Силните характери и почтените по наследство, които са имали задръжки, не са успявали да се нагодят и не са „пробивали”, не са получавали това, което искат. Оставала им е утехата, че „са верни на себе си”. Склонните към „умерен компромис” живееха сравнително добре, прикривайки или премълчавайки нещо от онова, което ги вълнува. Но никога много добре. Много добре, (в условния смисъл на тези думи, защото това е само според тях) живееха балансьорите. И мекеретата. Но кога ли този вид не е съществувал изгодно.

Познавам десетки великолепни балансьори. Биха им завидели колегите в цирка. Стоят на въжето и местят летвата за равновесие вляво или вдясно. Но докато тези под купола съм наблюдавал и наблюдавам с интерес, другите - извън него, ме отвращават. Защото въжето не е същото. Второто е въжето на интереса и по него се ходи със затворени очи и сърце.

А мекеретата? Трудно ще си спомним първото значение на думата „мекере”- впрегатен добитък. То  като че ли е изчезнало и е останало само другото, пренесено върху хората, което означава подлец, мазник, подлизурка… А може би е този, който се оставя да го впрягат, или който се оставя да го яхат. Сегашните мекерета вече няма нужда  да се крият или да кривят душата си. В свободата на многообразието родените мекерета се оказаха откровени. И ето че изведнъж се оказахме разноцветни. И в тази пъстрота от характери - всеки, както е скроен.

А толкова кратко се живее на тази земя, че нямаме право да не сме морални. Нямаме време да не принадлежим на себе си. И по този начин - и на другите.

Лице пред огледалото?

Погледни се в огледалото. Какво лице виждаш отсреща? Борбено? Настървено? Излъчващо омраза? Или отегчение, досада, леност? Лице озарено от победа или пак напрегнато от въпрос?

Твоето лице ли е това? Ти ли си? Та ти беше добър, амбициозен, борбен? Но искаше всичко да се промени към добро и за добро. Така ли стана?  Митинги. Бдения. Протести. Декларации. Стачки. Неподчинения. Това ли е пътят? Това ти ли си? Или си подведен?

Излъга ли? И кого излъга? Другите? Другите трудно можеш да излъжеш в такъв момент. Тогава себе си? Остави ли се да изплуват страстите и да замъглят човешките ти качества или устоя? Огледа ли се в другия до тебе? За да видиш по какво си приличате. С какво се привличате.

Важното е да си вярваш, когато се гледаш в очите. Да си чист пред съвестта си. Вярваш ли си, имаш спокойствие за достоинството си. Но ако сам лъжеш себе си, за да измамиш другите, тогава извинявай…

Можеш ли да се усмихнеш и твоята усмивка ли е това? Взри се в своето истинско лице. И ако можеш, се усмихни.

ПРИПИСКИ

Пътеките на познанието

Знае се, че откак се роди, човек се учи. Отначало майчината ласка и бащината силна ръка го повеждат да опознава света. Първите му учебници са улицата с игрите, звездното небе, морето или гората. Те го учат да наблюдава, да разбира, да избира.

И все пак истинският учебник е книгата. Магията на учебника започва с Буквара. И не ни напуска цял живот. Научаването на буквите,, овладяването на тези ключета към мислите и чувствата на други хора, живели преди нас, или с нас, сътворили реални чудеса, наистина има магична привлекателност. И ние я откриваме и осъзнаваме постепенно. Учебникът по история ни отвежда в далечни векове и ни приобщава към опита на човешкото минало, този по астрономия ни кара да мечтаем за бъдещето. Биологията ни разкрива тайните на живота, а географията - къде и как живее човечеството. Може би най-точна представа за живота като цяло ни дава учебникът по литература. И не само буквите са вълшебните ключета към тайнствените открития. А цифрите и математическите знаци? В нашия компютърен век без тях биха били немислими скоростите на напредъка. Ами нотите? Какъв неуловим и вълшебен свят крият те. И пътеката към него започва с учебника по музика.

Ето че всеки учебник си има свой шифър - букви, цифри, ноти или други знаци, с който отключва по една пътека на познанието - на разума, на чувството. И всеки си избира своята пътека, първата стъпка по която е Учебникът. Защото Светът е голям, богат, пъстър, многостранен. Откъде ще знаеш кое и кога ще ти хареса. И ето учебникът ти дава пръв тази възможност: да опиташ и да избираш. Това е основна негова задача. И макар че всеки учебник е дълбоко премислен и построен така, че знанията да се придобиват постепенно и системно, да се затвърдяват и запомнят, ти - ученикът, който навлизаш в него, имаш нужда от Учителя. Защото е важно не само какво се учи, но и Как се учи. И това Как ни остава като опит за цял живот. То ни помага да обичаме или да не обичаме даден предмет. Да го изберем, предпочитаме, или - не. Това Как, превърнало се в опит и навик, е благодарността на ученика и траен спомен на учителя по призвание. Защото системно, знаейки как, той ни е превел през трудностите. Знаейки как, ни е научил да запомним най-важното. Знаейки как, ни е внушил трайните чувства към предмета, правейки го често наш житейски избор, професия, съдба. Дори-  призвание. Ученикът, учебникът и учителят са неделимото единство на въпросите „кой”, „кое”, и „как”. А не е ли изтъкано всичко в света от тези въпроси! Учебниците са толкова много… И идва моментът да осъзнаем, че не сме ученици само в училище, а цял живот се учим навсякъде и от всичко. И тогава разбираме, че добрият учебник и добрият учител са ни накарали да възприемаме като учебници и звездното небе и омайната гора, и морето…и… Защото сме се научили да Наблюдаваме. Едно от най-важните неща, което човек може да научи. Затова можем да изберем своята пътека - на познанието, на разума, на чувството…Която ще следваме цял живот.

Списание „Детска радост” май 1996 г.

Нестройни мисли за поезията

Поезията винаги е събуждала най-възвишените чувства и мисли на човека. Разкривала му е красотата. Водила го е към доброто. Възпитавала е социалната му активност и гражданска отговорност. Вдъхвала му е дух за преодоляване на препятствията вън и вътре в него. Истинската поезия винаги е била откровение за най-човешкото в човека и затова се е възприемала с доверие и обич. Истинската поезия винаги е била граждански пример и затова е била заплаха за ретроградните и тъмните сили, които са се опитвали да зазидат нейният извор. Но този извор все е избликвал отнякъде, защото в него е бил вграден копнежът по светлината. Творческият труд, творчеството, е преди всичко любов - радост и мъка, чувство, невъзможност да не изразиш това, което бушува в тебе. Затова под творчески търсения аз разбирам раждането на поезията, а не търсенето й. Спонтанното отключване на чувства и мисли в удовлетворяването на този глад за познание, глад за истини. С убеждението, че поезията е естествено присъща на живота, аз съм за възхвалата на естественото, здравото, земното, на жизненото, на простото, в неговата съвършена простота. Допускам присъствието в литературата на страшното, на грозното, на изкривеното, дори това да е модерно, само ако не се посяга на хуманизма. Не приемам „правенето” на поезия с литературни хитрини, с изкуствени материи, защото мисля, че такава поезия е самоцелна и не служи на живота. Ако трябва да разкрия своя поетичен свят, той е пастелното преливане на форми и багри с тънкост на възприятията. И ако трябва да го дефинирам, бих казал: Удивление от целесъобразността на живота и неистов стремеж към хармонията - в естетически, в етичен и социален план.  Нека подчертая още веднъж, че за мен поезията е позиция, и то - активна жизнена позиция. На опазване вярата в доброто, в истината, в принципа. Каквото и да става. През каквито и трудности да се минава. Ето защо поезията, така мисля аз, е преди всичко творчески характер. Вече съм го казвал не веднъж: Никакви ценности не можеш да създадеш, нито да опазиш, за нищо продължително не можеш да се бориш, без характер. И да пречи на човека, характерът помага на поезията.  Поезията е болка - това значи сетивност. Поезията е човешки дух - това значи движение напред. В този смисъл поезията има неограничени възможности да буди чувства и размисли, да активизира. Поезията е и съмнение. Белегът на истинския творец е съмнението. Но съмнение, което те кара да търсиш, да работиш. Не това, което те демобилизира и те прави пасивен. Поезията има граници само дотолкова, да не престане да бъде поезия.

В днешния свят, пък и в обществата досега, в борбата с песимиста, с неверника, страхливеца, кариериста, подлеца, конформиста, изкуството, и в частност поезията, има съществена роля. Може би през лиричния светоглед, чрез индирестното внушение, най-силно се предизвиква човешката вътрешна съпротива срещу негативното. И човек открива у себе си неподозирани възможности да бъде по-добър, по-честен и по-силен. А чрез средствата на хумора, и особено сатирата! Убеден съм, че човекът е роден да страда за истината и пак да се бори за нея, да я внушава у другите. Възможности - много. Поетът е чудак (може другите снизходително да му се смеят.) Но той е неповторим чудак, недостижим чудак. Който променя света. И това е неговото житейско предимство. И сега, повече отвсякога, поезията е нужна на многознаещия и многоможещия човек, за да фокусира своя делничен образ - на борец за днешното си битие, наследил историческите достояния на човечеството. И да бъде отговорен за тях.

За приказките

Колкото и невероятно да звучи, приказката, това е животът. Който си мисли, че тя е измислена самоцелно и я подминава пренебрежително, като четиво само за деца, със сигурност греши. Посвоему приказката отразява живота в цялото му многообразие и в нея той е закодиран на различни нива. Детето открива занимателността на сюжета и в добрия случай видимата поука, а възрастният - подтекста, утаената мъдрост на човешкия опит. Затова за онзи, който знае и може повече, тя разкрива нови и нови дълбочини. Това, че приказката е споделения житейски опит, личи и от преобладаважите нейни видове и теми в различните географски ширини и обществени нива. Докато в африканските страни преобладават приказките за животни и тези - за сътворението на света, за суеверията, свързани с тях, в Европа преобладават вълшебните и особено битовите - тези, които отразяват човешки, обществени отношения. Приказката е най-сигурното познание за особеностите на народа, обусловени от местонахождението, традициите и общественото му развитие. В Скандинавия и Германия приказките са едни, в Китай - други, в Австралия и Океания - трети. Българските народни приказки, както всички други, са огледало на нашата душевност, опит, вярвания и надежди. Умни и наивни, хитри и лукави, те са живият живот. И понеже дълго време приказката  се е оформяла устно, предавала се е от поколение на поколение, от уста на уста, винаги е оставало най-същественото, незначителното е отпадало, а се е добавяло друго, което е било важно за момента.. Оттам, от това й шлифоване, идва и нейното съвършенство. И все пак, приказките навсякъде имат нещо много общо.Това е непреодолимата потребност придобитият житейски опит да бъде споделен. Да бъде полезен. Да не се изгуби и на всяка цена да бъде предаден на следващите. (Друг е въпросът доколко те ще посегнат към него). Приказката е нравствена везна. Нравствен коректив в поведението на отделния човек и на народа. Тя е сякаш един завет, едно заклинание да не се излиза от рамките на постигнатото във вековното му развитие. В този смисъл няма нищо чудно в това, че много от приказките в различните народи си приличат, че има самозараждане на сюжетите, там където не са били възможни взаимни влияния. Това само показва колко единен и богат на възможности е човекът навсякъде.

Казвам всичко това за свое „оправдание”, че съм „изгубил” толкова творческо време, че съм изчел стотици книги и хиляди страници с приказки, за да подбера това, което съм издал. А то е четири книги с преразказани български народни приказки и една - от световната приказна съкровищница. Ще кажете защо съм си правил труда, когато някои от тях вече са преразказвани от големите ни майстори: Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Ран Босилек? Има ли смисъл?  Има смисъл. Не защото съм по-добър. А защото това е друг поглед, друг подбор, друга композиция, други акценти. И най-вече - друг език. Известно е, че езикът непрекъснато се развива и обновява и така трябва да бъде и за това, което той отразява. Защото в крайна сметка приказката е една от най-добрите възможности да опознаем себе си. Така че: Да живее приказката!

Трихилядолетната  басня

След като вече бях написал и издал три книги с басни, от по-старите и по-мъдрите от мен научих какво е баснята. Научих почти трихилядолетната й история, а другото, което бях усетил сам, добавих към наученото от тях.  Научих, че баснята се е родила някъде през 8 или 7 век преди новата ера. Запазилите се имена на нейни разказвачи оттогава са Архилох, Симонид, Стезихор… дресирано към най-широкапублика

Но Езоп е първият истински баснописец, който я е оформил като жанр около един век по-късно. Той е вложил в нея и жилото й, заради което е заплатил с живота си.  Още от негово време баснята е изразител на демократизъм и смело гражданско поведение.     Византийските писатели Игнатий Дякон и Синтипа вече през 8 и 9 век изоставили тази й острота и разчитали повече на дидактичното, морализаторското пред сатиричното. Това се запазило и в епоса „Панчатандра”.

През 16 век се паднало на поляците и французите да възвърнат на баснята  сатиричният й характер.  През 17 век, в духа на класицизма, Жан дьо Лафонтен издигнал баснята до поезията, с нейните елементи:  поетична форма, емоционалност, живописност, художествено обобщение философска и гражданска насоченост. Това я направило жизнена и пример за подражание. Едва след това през 1769 г. дошъл  Ив. А. Крилов, който вече съединил поезията със сатирата. Преди него още от времето на Ломоносов редица автори и самият той пишели басни. Но истинският майстор бил Крилов. По негово време баснята станала на мода. От тогава чрез поведението на животни започнали да се осмиват човешки слабости и недостатъци,та това продължило и до днес да бъдена характерният похват за баснята. Вижда се, това било за дълго

Но аз мисля, че като  жизнен и изпитан жанр с възможности, баснята трябва да се развива.Тя е особен, сборен жанр. И изисква особени качества от писателя. С  това, че по свой си начин залага на сюжета, тя съчетава няколко жанра - поезия, драматургия, сатира. Със своята синтетичност тя изисква отлично познаване на езика на обикновения човек, поетическо умение, драматургично виждане и умение за диалог, пестеливо осмисляне и формулиране на художествената идея чрез подходящи герои. Изисква съчетаване на естетическо и етическо внушение, адресирано към най-широка публика. Защо особено ценя баснята? Защото тя е жанр на истината. Тя е достоверност с алегории.  Утвърждава принципи на лично и обществено поведение. Тя е жанр на зрелостта, опита и мъдростта.

На едно тържество по случай годишнината на Крилов, видният наш поет Найден Вълчев, на шега ли, на истина ли рече, че аз съм българският Крилов. Поправих го веднага, че това не е вярно. Че не съм нито Крилов, нито Лафонтен, нито Езоп. Че това е моя си басня. Защото  аз съзнателно доразвивам баснята в друга посока и имам признанието, че доразвивам жанра. Имайки предвид възможностите на баснята, аз потърсих  нови пътища като вкарах като герои в нея  не само, и освен животните (за да спазя традицията на хилядолетията),  абстрактни понятия,  философски категории и  предмети, неизползвани дотогава. Чрез своите „взаимоотношения”, пак критикувайки съвременните недъзи, те се борят за оздравяването на човека и обществото. Запазват и увеличават демократичния характер и социалната функция на баснята. Стремял съм се и се стремя изразните ми средства да са много по-кратки и лаконични, така че басните ми да са сведени до морални формули. Така че нека баснята живее и действа напред в хилядолетията!

За Антологиите

Антологията не е обикновен сборник с еднотипни творби. Тя е органична литературна сплав, подчинена на сложни вътрешни взаимовръзки. Те са обусловени първо от замисъла. И след това - от подбора. Ако съставителят знае и спазва това, без съмнение ще постигне органичност и търсеното художествено внушение.  Антологиите са концептуални книги, за онзи, който може да ги усети. В известен смисъл те са координатна система  и творбите се подреждат и засичат по определени правила. Затова дори добрият литературен вкус съвсем не е достатъчен. Но определено е задължителен. Той прави подбора стойностен, доставя  първичното - литературния материал и прави възможни по-нататък вътрешните взаимовръзки. Затова авторите в антологиите са като думите в изречението - подбират се според това какво трябва да бъде казано. Ето защо в определена антология не могат да влязат всички или всичко. Това добре трябва да бъде разбрано. Често самият автор избира творбата, която мисли, че трябва да бъде представена. Но много рядко това се оказва правилно. Защото авторът си харесва творбата често по извънлитературни съображения. А на съставителят му е нужна друга. Кой в случая е правият?  Съставителят, разбира се. Той вече се е съобразил  с литературната значимост на творбата и с мястото, което е замислил да й отреди. Разбира се, най-напред всичко зависи от принципа, на който антологията е подчинена. Едно е ако е само  тематична, друго - ако е по азбучен ред, трето - ако принципът е възрастов или някакъв друг. Но избраният принцип трябва да се спазва и компромисите не са желателни. Лесно е да се каже и относително лесно е  постижимо с авторите, чието творческо дело е вече завършено. Но с живите - е изключително трудно. Лесно е да се разбере, че самопреценката трудно съвпада с обективната оценка. А често и самата обективност подлежи на съмнение. И ето, че стигнахме до отговорността. Тази на автора, и най-вече тази на съставителя. Авторът трябва да го разбере, а той, съставителят - да бъде принципно безкомпромисен към своя избор. Дори да греши някъде, би трябвало да е убеден, че е прав. Авторството му в антологията е умножено по броя на включените автори и затова и отговорността му - също. До тук подходихме с презумцията, че съставителят познава отлично материала, с който борави. Но това определено  трябва да се подчертае като изначално изискване.  Всякакви празноти или случайности в познанията му ще ощетят крайния резултат.  И въпреки всичко, антологиите са несъвършени. Несъвършен е вкусът, несъвършено е познанието, несъвършено е пристрастието. Затова антологията е риск. Особено благороден риск.  Но той е оправдан, с това, което антологията дава. Защото  тя съюзява хора, стойности и епохи.

*Позволявам си да споделя тези мисли, след като съм съставил 11 антологии.

За литературната критика

Авторитетът на писателя не е само негово дело, а дело и на критиката. Той не може и не бива да бъде неприкосновен, но не бива и да бъде беззащитен.  Едва ли някои лични отношения и амбиции са най-добрите съветници при оценката на литературни стойности. Връзката поезия - критика е жизненоважна. Крехка и уязвима е психиката на твореца. Лесно може да не се роди нещо, което ще е приносно, което ще е стойност. Но кому е нужно това? Нали се стремим с общи усилия да постигнем максималното, да изградим единна, с високи идейно-художествени качества национална литература и култура. Ето защо критиката не бива да си позволява да хули, да руши писателския авторитет, да убива творческото самочувствие. А да изследва, взискателно да търси и да насочва. Та нали от това КАК се критикува зависи и общественото доверие в нея. Повод за тези ми принципни разсъждения е работата на критическия отдел на вестник „Пулс”. Литературният вестник на младите. Мисля, че там има нещо погрешно в подхода към оценката на някои литературни факти.

„Пулс” е едно ярко завоевание на МХТИ. Един вестник с чудесни възможности. Помня благородните усилия на Владимир Башев (създателя на „Пулс”) да пази чистотата на литературните нрави, обичта му към младите, стремежа му да им помага. Много неща и в сегашното му списване ми харесват. И не бих искал подходът на отдел „Критика” в някои случаи да вреди на авторитета на вестника, който ми е скъп, за който съм загрижен и който бих желал да бъде полезен и обичан от младите творци.

Но мисля, че ще бъда разбран правилно. Моята загриженост не се отнася толкова до отделните случаи, а до явлението. Не се отнася толкова до един автор, колкото за принципа, за начина на формиране на общественото мнение.  Не за това, че се критикува, а КАК се критикува. Априлската дискусия аз приемам именно като тържество на анализа, на добронамереното и доказано откривателство.

Вестник „Литературен фронт” 8.5.1986 г.

Автографите

Има голяма разлика между тези, които ти си потърсил за автограф и тези, които сами са те потърсили, за да ти го дадат. Или да го вземат от тебе. Аз имам и от едните и от другите. В библиотеката ми има две лавици книги само с автографи. Между тях има такива, които за мен означават твърде малко - едно оказано уважение или благодарност. (Но затова автограф не се изхвърля.) Но има и такива, които са реликви. На които държа особено много. Или защото твърде ценя ръката, която ги е писала, или отношението на автора им към мене.

Всеки автограф е ценен и с това, че припомня времето, мястото и начина по който е получен. Има и такива, които са взети и забравени. Получени по подражание на другите.

Но истински цененият автограф живее и се остойностява с годините. И става истински скъп, когато авторът му вече го няма. Пазя например, и ще предам в наследство, автографи на Елин Пелин, дадени на баща ми върху петте му тома с избрани творби. Ще ви разкажа защо:

А аз самият особено ценя надписаните ми книги от автори, които хем са писали в тях за мен, хем са ми ги подарили. Считам това за двойно, потвърдено уважение.Такива са Пенчо Чернаев, Григор Чернев, Иван Попиванов, Драгомир Шопов, Боян Ангелов, Георги Хинчев, Велин Георгиев, Елена Алекова, Анжелина Пенчева… Длъжник съм им.

Сред останалите ми като скъп спомен, след отишлите в отвъдното техни автори, са книги от Ганка Найденова.

Умишлено няма да цитирам автографи, защото във всеки от тях има известно преувеличение, известно желание да се каже повече от вярното. Въпреки, че в някои оценката е съвсем точна и обективна.

Но всеки автограф е една история. Както и където да е получен. И говори сам за себе си и за нея. Например в Париж, на една премиера на прочутия роман „Орелиен”, нямах пари да си купя книгата, и взех автограф от Луи Арагон  върху една тънка негова брошурка. Но и това е автограф. Пази очарованието на срещата. За всеки автограф от Иван Давидков, когото обичах и ценях като автор, имам запазен спомен. Така е и с автографите от Евтим Евтимов, които ще поскъпват с годините.

Имам и автографи от хора, които са ме разочаровали. Не мога да се откажа от тях по споменатите вече причини. Но те вече са ми чужди. Будят неприязън. И си стоят там като вкаменелости.

Има го и обратното - автографи на автори, които после са придобили стойността, която имат сега. Чието развитие в началото е било неподозирано. По понятни съображения тук няма да спомена имена.

ВЪЛНУВА МЕ КАК ДА СТАНА ПИСАТЕЛ?

Млади приятелю,

от малък и аз като тебе исках да стана писател. Усещах, че написаното в книгите ме привлича с някаква магическа сила. И постепенно покрай четенето, естествено четях най-много приказки, започнах да се опитвам да пиша. Да съчинявам разни истории. После опитах със стихове. Стихотворенията ме привличаха със своята краткост, музикалност и образност. Обикнах поетите. И избрах да тръгна по техния път . Затова, когато и ти почувстваш тази необходимост, първо се попитай дали и доколко цениш и обичаш онова, което са направили пишещите преди тебе. Ако се прекланяш пред него, само тогава можеш да тръгнеш по този път. Защото той е благодатен, но труден и не бива да се изоставя по средата. Но за това ще говорим после.

Сега нега започнем, както е редно, от самото начало. Усещането, че искаш да правиш нещо не означава, че можеш да го правиш. За всяко успешно начинание се изисква подготовка. Старателна и съзнателна подготовка. Казват, че дарбата, талантът е най-важното. Така е, но не съвсем. Много надарени, талантливи хора са започвали да пишат, началото им е било успешно, но после са поели по друг път и са станали полезни другаде. Така че първо трябва да знаеш какво най-много искаш да станеш и готов ли си да следваш неотклонно избрания път. С всичките препятствия по него. Естествено, не можеш да знаеш това от самото начало. Затова трябва да се вслушаш във вътрешния си глас. Да чуеш онова, което ти идва отвътре. Ако е достатъчно силно, ще те увлече след себе си. Всъщност какво е дарбата? Тя е вродената ти възможност в определена област по-лесно и по-успешно и непременно оригинално да направиш това, което искаш. За нея или за него-таланта са изписани стотици страници. Най-големите световни писатели са разсъждавали върху него. Всеки  се е изказал различно , но всички са съгласни с едно - че без него творчеството е невъзможно. И с още нещо, че талантът подлежи на развитие и трябва целенасочено да се развива.

Писателят борави с думите. Владее ги. Думите са нещо много важно. Без тях няма мисъл. А какво е писането, освен споделени мисли и чувства. Затова- учи думи. Питай, разпитвай какво означава и познатата и непознатата дума. Търси ги навсякъде, вслушвай се в тях. Те имат освен определено значение и свои скрити хубости, своя музика. В различни съчетания и моменти думата може да има различно значение и звучене. Научи се да го различаваш. Както художникът смесва боите в палитрата си, за да намери цветът, който му трябва, така и писателят търси в съзнанието си най-подходящата дума.И така, малко по малко постепенно се ражда Книгата. А Книгата е велико нещо. Тя е, която е опазила националната ни памет, съхранила е изворите на родолюбието ни, създала е традиции на преклонение. И нищо, че аудиовизията, телевизорът и компютърът отчасти намалиха интереса към четенето. Това е временно. Защото потребността от четене освен че е същностна черта на българина, е естествена за човека. Книгата е свободният, личностният избор на самовъзпитанието. Тя е най-демократичното средство за въздействие върху личността, защото съдържа примерите за неволното подражание на образи, характери и герои, възприемани съвсем доброволно. Дори с пристрастие и любов. Четящият малък човек е бъдещият четящ гражданин. Възприетите в детството добродетели са в основата на бъдещите личностни качества. И никъде няма събрано толкова Добро, колкото в Книгата.

Словото е човешката същност. Защото първо- словото е мисъл. Знае се, че няма мислене без думи, без език.Затова словото е в основата на всички човешки идеи. На стремежа към съвършенство. Словото е човешката взаимност. Чрез него обменяме не само информация, но и чувства. То споява мислите и чувствата ни в органична сплав, наречена личност, чрез която взаимно си влияем, обогатяваме и усъвършенстваме. То е в основата на обичта към човечеството, към отечеството. Нали словото сътворява образите, които правят трайни емоционалните състояния. Художествените внушения на литературата са немислими без него. Словото ни запознава с героите и характерите, на които подражаваме и от които се учим, за да станем граждани. Словото е човешката памет. Писменото слово е пренесло презхилядолетията и идеи и образи и опит. Дали записано върху глинени плочки, върху кожен пергамент или хартия, то е довело до нас достиженията на най-високите, на най-светлите умове, за да зареждат и вдъхновяват нови поколения за ново творчество. Ето защо е толкова възвишено и отговорно да бъдеш писател.

Но аз май се увлякох. Говорехме за писането, а възхвалявам четенето. Но то е защото двете са неделими. Корените на успешното писане винаги са в качественото четене. Подбирай какво да четеш. Чети най-доброто. Вглеждай се в писателското майсторство и се опитвай да го придобиеш. Само така ще можеш  да си създадеш и литературен вкус.

Ако те интересува какъв е моят, допускам присъствието в литературата, пък и в изкуството въобще, на страшното, грозното, на изкривеното, дори да е модерно,само ако то не застрашава човешкото в човека, хуманизма. Всичките тези страшилища, които те заобикалят днес от повечето творби, главно от екрана,деформират представата за красотата и едва ли не те карат да забравиш за нея. Безкрайните им битки, които внушават и насърчават само агресия, отклоняват възвишените мисли или не ги допускат въобще. Напоследък се злоупотребява и с развлекателното. Не може всичко да бъде шоу. Има си място и за него, но същественото в изкуството е да поражда размисли за човешката същност, за истинските житейски проблеми. А как да разсъждаваш, ако само се забавляваш. Струва си и ти да помислиш върху това.

И ето, когато „строителният материал”, в случая думите, е налице, когато притежаваш и талант, изглежда, че можеш да се впуснеш в приключението писане. Но съвсем не е така. Необходимо е да те осени вдъхновението, то да разпали въображението, да привлечеш като най-добър помощник наблюдението и чак тогава можеш да се надяваш, че сътвореното ще е живо.

Чувал си израза „на крилете на вдъхновението”, нали? То е такова необяснимо, особено приповдигнато състояние, по времето на което успешно изливаш творческата си енергия и творбата се ражда. Необяснимо е, но е задължително да го има, за да предадеш въздействено чувствата и мислите си на другия.

Равнодушието е чуждо на таланта, на творчеството. То е отрицание на вдъхновението. И обратното - вдъхновението е негово отрицание. Затова равнодушният не може да бъде писател. Писателят съпреживява със своите герои и затова живее много животи. А поетът, без да живее в облаците, в по-голямата част от живота си се носи на крилете на вдъхновението. (Поне така би трябвало да бъде )

Твори само когато Вдъхновението е дошло. Или намери начин да го извикаш. Един от начините е да четеш, да слушаш или гледаш творбите на големите майстори. Другият задължителен твой помощник Въображението трябва да те съпътства навсякъде и по всяко време. Още когато наблюдаваш, когато ти хрумва „хрумката”, онова което замисляш да сътвориш, та чак докато го завършиш. Някои казват, че въображение и фантазия е едно и също, но фантазията и фантазирането по-скоро се свързва с нещо отвлечено, докато въображението се гради върху видяното, почувстваното, усвоеното. То свързва конкретни неща по особен начин в художествени образи. А какво е изкуството и литературата, ако не е мислене в образи! И точно тук ми се иска да ти обърна внимание върху Наблюдението. Изключително важно е да наблюдаваш, да развиваш своята наблюдателност. Защото тя трупа материалите за въображението, а оттам - за художествените образи.

Важен резултат от всичко по-горе е художественото обобщение, онова което искаш да внушиш със своето писане. Ако го няма, не си постигнал целта си. Не е нужно то да се натрапва, да е пряко. Колкото е по-дълбоко, толкова е по-силно и въздействащо.

Извини ме, ако ти звуча назидателно. Съвсем не искам да те поучавам, а да споделя с тебе онова, което съм почувствал и премислил.

И още нещо: Естествено е, докато твориш или наскоро след като си написал нещо, да мислиш, че е „най”. Но недей да си вярваш трайно. Съмнявай се. Сравнявай. Съмнението е белегът на истинският творец. Но не съмнението, което те прави пасивен и те демобилизира,а онова, което те кара да търсиш, да работиш.

Ето какво бих ти казал в заключение: Творческият труд, творчеството, в това число и писателството е преди всичко любов-радост и мъка, чувство, немъзможност да не изразиш това, което бушува в тебе. И нали лиризъм означава прочувственост, задушевност, мекота, нежност и лирика често се отъждествява с поезия. Лиричното възприемане на света е сякаш най-човешкото, най-естественото реагиране на действителността. Особено за поета. И когато говорим за „творчески търсения”, аз разбирам раждането на поезията от подсъзнателно натрупаното и узрялото, а не търсенето й. Спонтанното отключване на чувства и мисли в удовлетворяването на този глад за познание, глад за истини. Това е лиричното начало. И бих добавил: от схващането ми, че поезията е естествено присъща на живота, аз съм за възхвалата на естественото, здравото, жизненото, на простото в неговата съвършена простота. Не приемам съчиняването, „правенето” на поезия с литературни хитрини, с изкуствено „новаторство”, защото мисля, че такава поезия е самоцелна и не служи на живота. Вълнува ме пастелното преливане на форми и багри, свежестта на възприятията, от която се гради хармонията. И ако се опитам да го дешифрирам: това е удивлението от целесъобразността на живота и неистовият стремеж към хармонията в него. Поезията е болка - това значи сетивност. Поезията е дух - това значи движение напред. В този смисъл тя има неограничени възможности да буди чувства и размисли, да активизира. Тя има граници само дотолкова, да не престане да бъде поезия. А мисля всеки сам ще си отговори може ли тя да помогне на днешния човек в живота му и да го направи по-добър.

Мисля, че поезията е позиция и то - активна жизнена позиция. На опазване вярата в доброто, в истината, в принципа. Каквото и да става. През каквито и трудности да се минава. И тук, млади приятелю, трябва да поговорим за творческия характер. За ролята на Волята. Никакви ценности не можеш да опазиш, за нищо не можеш продължително да се бориш без характер. И да пречи на човека, той помага на поезията. За творчеството е необходима Воля. Постоянствай и когато ти е най-трудно. Търси най-точната дума, най-верния изказ, докато не се получи това, което наистина искаш да кажеш. И да си го казал само ти.

Това, което ти споделих сега, е това за което се сещам веднага, може би най-важното. Но ако го приемеш като начало за творчески разговор за художественото писане, бихме могли да се срещнем отново.

Ще трябва да приемеш и това, че другите мислят писателя и най-вече поета за чудак. Не че не  е. Той наистина е такъв. Но защото живее видимо като всички останали, а в същото време витае из създаваните от него светове. И това е прекрасно…

Може да се запиташ защо съм избрал в тази ми книга тези ми приказни поеми. Те не са като илюстрация на споделеното за разбирането ми за поезията. По-скоро то би трябвало да следва след тях. Избрах ги защото поемата като жанр със своята сюжетност се родее и с поезията и с прозата. А приказките са живата връзка между устното и писменото слово и така са станали утаената мъдрост,многовековният опит на народа и на света. И няма голям и велик писател, който да не тръгва от народното творчество, който да не се е повлиял от него. Може на пръв поглед да не личи, но корените са винаги невидими. Искам да те подсетя и затова, когато тръгваш…

Млади приятелю, пиши! Опитвай! Пиши!

Да знаеш как ти се радвам! Как ти се радвам!

Твой:  Атанас Звездинов

април 2015

————————————————————————————–

предговор - встъпление за творческото писане

в книгата ми „ЧУВАНИ НЕЧУВАНИ ПРИКАЗКИ РИМУВАНИ”

ПОДЕМИ НА ДУХА

Без край будителят буди

Ако понятието „Народни будители” все още подлежи на тълкуване, ако научната мисъл уточнява колко са будителите и кои са те, народната обич безспорно ги е определила и щедро е разширила техния кръг.

Какво е будителството? Кои всъщност са будителите? Макар и да има различия, има и неоспорими сходства в отговорите на тези въпроси. И те се състоят в това, че будителите не са само онези, които пробуждат националното самосъзнание, но и онези, които го поддържат будно. Които разширяват духовното пространство на народа. Че те не са само предтечите и основоположниците, а и техни следовници. И наши съвременници.

Затова, според мене, е време да наредим и Дико Илиев между тях. Всъщност ние само трябва да произнесем и произнасяме фактът, който този народен композитор и диригент е защитил с безсмъртните си хора и ръченици и с цялата си будителска дейност. Защо точно сега обръщам внимание върху личността и делото на Дико Илиев? Защото честваме Денят на будителите Първи ноември на 1998 година - годината на неговата 100-годишнина, отбелязана вече с всенародна признателност.

Безспорно вече е прието, че сред будителите са значимите български писатели от миналото. Че будителите са книжовници. Но нима едно знаменито хоро, което ще събуди и мъртвите, не е будителско колкото едно безсмъртно стихотворение! Нима създаването на духови оркестри не е еднакво значимо със създаването на литературни огнища! Признато е, че будителите се стремят да образоват, да създават градивна обществена емоция. Затова предимно и най-вече се сещаме за будителите от Възраждането и големите личности, работили за подобни каузи преди тях. Но с целия си живот и творчество Дико Илиев отговаря на тези условия. Особено ако образоването се тълкува като обществена система, обществена взаимовръзка между традиция и съвременност. Случайно ли написаните от Дико Илиев хора се възприемат като изначални, като че ли винаги съществували, създадени от неизвестен творец? Достатъчно е да зазвучи „Дунавското хоро”, или „Искърското”, или „Дайчовото”, „Елениното”, за да усети българинът как кипва кръвта му. Какви ритми, какво разнообразие от музикални багри, каква мелодика, каква изчистеност на фразата. И какъв усет за художествена мяра, която всъщност е изкуството. И в същото време каква близост до възприятието на най-обикновения човек, който и да не разбира от музика, я възприема и харесва. Какво по-демократично творчество от това, без което не минава никое голямо народно веселие! Говорят за неговата изключителна популярност сред народа. А ако бъдем точни, става дума за изключителната популярност на създадените от него хора и ръченици, които живеят свой, самостоятелен живот. За сливането им с народните мелодии, което прави авторът им безименен, но и безсмъртен.

Но кой е Дико Илиев? Роден в китното село Карлуково, Луковитско през 1898 година, преминал музикалното си чиракуване като ученик във войнишки духови музики, той школува изключителната си дарба в практиката на самия живот. Вътрешният порив да композира истински сепроявявана фронта, когато неговото „Искърско хоро” вдъхва увереност и родолюбив порив у българските войници, за да се устремят към победи. А след това, вече в мирно време, музикантът създава творбите си пак с оглед необходимостта да даде добра музика на духовите състави от селата от Врачанско и Михайловградско, които самият той създава на много места и ръководи в продължение на десетки години, на повече от половин век. Важно е, че е композирал около 40 хора, няколко ръченици, пет народни музикални китки, към 15 марша… Но много по-важно е какви са те. Поне за половината бих казал, че са безсмъртни. Иска ми се да отбележа само, че във всяко негово хоро има нещо характерно, запомнящо се, негово си. Музикален мотив, който го отделя от всичко останало. И как да избереш кое е по-хубаво, като всяко те грабва посвоему, като всяко те кара да играеш! Кара всеки да играе. Именно демократизмът на това творчество го прави наистина будителско. Но тъй като не съм музиковед, а писател, нека оставя разбора на специалистите и се отдам само на това, което поражда, което внушава тази музика. Впрочем аз съм го казал в стихотворение. Сега бих добавил само: “Слушайте създаденото от Дико Илиев, за да усетите смисъла на големите неща!”

Няма да забравя спомените, които ми разказа моят приятел скулпторът Цветко Йорданов от Враца, изваял най-хубавият бюст на Дико Илиев и паметникътму в Карлуково. Когато го попитах как е постигнал такава изразителност на творбата си, той се впусна в спомени как е слушал прочутата Вировска музика да свири тези хора, как се е срещал няколко пъти с бай Дико, за да вникне в същността на твореца, как се е удивлявал от изключителната всеотдайност и скромност на този, направил толкова много човек. Който великодушно и щедро се е оттеглил в сянката на направеното, с което наистина завинаги се е вградил в него. А когато заедно с художника участвахме в тържеството по случай 100-годишнината на народния музикант в Карлуково, и слушахме спомените на дъщеря му, видях скулпторът просълзен. Може би така едното изкуство ражда друго. Може би голямото те кара да опиташ да сътвориш също нещо значимо. Може би вътрешният поток на родолюбие има някакво начало, но няма край. Защото приема пулса на отзивчиви сърца - именни и безименни, поколение след поколение, и оставя откровения, които само Времето има право да пресява.

И тук вече ще бъда пристрастен. И ще споделя защо и как написах баладата за Дико Илиев „Балада за хорото”.  Изглежда на всяко нещо му идва времето. Винаги съм искал да напиша стихотворение за Дико Илиев. Първо, защото харесвам музиката му, сякаш извираща от народната душа. И още - защото в детството си, когато всяко лято прекарвах в Карлуково, съм я слушал на мегдана на това красиво село родно място не само на Дико Илиев, но и на моя баща. Който го е познавал. Който обичаше горещо да играе хората му, гордееше се, че изворът им е някъде там, а баба ми беше ненадмината играджийка на диковите ръченици. По-късно неусетно по хората му се увлякох и аз и усетих неотразимата им сила И когато и където да ги чуех, винаги си мислех за красивите Карлуковски чукари, за Искъра, в който се къпехме до насита, за просторните гори и ливади наоколо, за изворчетата, от които сякаш бе извирала музиката на този български гений. Той беше вдишал въздуха на своята нетленна мелодика тук, където бе и моят бащин корен. Това бе за мен вълнуваща тръпка. Дълбоко вярвам, че коренът оказва решително влияние на твореца.  През годините написах и издадох двадесет книги със стихове. И все не можех и не можех да напиша това стихотворение. Не бях готов за него.

И ето, че дълго носеното, чувстваното, желаното, се роди тази година. В самия край на май, след поредното ми гостуване в карлуковското училище „Христо Ботев”, което ставаше на 125 години. Дали размисълът за дългия път на това училище, в което бе учил и баща ми, а аз съм бил на селски вечеринки, дали спомените за детските лета из карлуковското землище, където бродехме из пещерите, обвеяни от предания и легенди, из старите калета, където съм ходил на бостан и воденица и съм опитвал от всеки селски труд, дали чистите детски гласчета, които рецитираха Ботеви стихове…, дали внезапните спомени за срещите ми с бай Дико… Не знам кое ме накара да седна пред белия лист. В душата ми звучаха неговите хора… Всичко се сля в едно цяло…

Написах баладата на един дъх, както се пишат такива неша. Нека другите я оценяват, аз знам какво струва. Като музиката - хората и всяко стихотворение си има своя съдба. Затова ми се ще и моето да го рецитират на патриотични тържества учениците от Карлуково и Луковит, от Оряхово и Монтана, от Ботевград и Бяла Слатина, децата на България. Защото ни е нужно родолюбие и самочувствие. И най-вече защото Дико Илиев, този български гений, заслужава това.

Отива си годината на неговата стогодишнина. И в нея аз считам написването на баладата за изпълнение на свой синовен дълг.

Списание „Родна реч” 1998 г.

Баладата е поместена на втора корица на списанието, а тук я поместваме след материала. Години след това написах и книгата „Хоро венеца му вие”, претърпяла няколко издания. Ако баладата е паметникът, то тази книга е неговият внушителен постамент.

БАЛАДА ЗА ХОРОТО

На народния музикант Дико Илиев

по случай неговата 100 годишнина

Чуе ли Дико Илиев,

българщината изгрява,

хоро венеца му вие,

сърцето клетва му дава.

Музика, дето покъртва!

Светлото чудо, което

кара на живи и мъртви

да заиграе сърцето.

Духова музика свири.

Хорото стъпва крилато,

сякаш в отвъдното дири

духа на своя създател.

Той помежду ни не е ли,

слънцето щом е флигорна,

щом са звездите чинели,

щом е кръвта непокорна!

Чуе ли Дико Илиев,

дори изтляла от жажда

като след чудна магия

земята тръгва да ражда.

Цветето чело изправя,

като трева е доброто.

Тръпка през нас преминава -

предците ни са в хорото.

Люлка хората си имат.

Нека не питат къде е.

Целият свят да превзимат,

Карлуково я люлее.

Искърът, байрак набучил,

гордия Дунав развява.

Внуци, правнуци ще учи:

кръвта на вода не става.

Нещо остава навеки.

Геният само е годен

да подарява на всеки

чувството, че е свободен.

Сто лета, двеста и триста,

докато хоро се вие,

кръвта ни ще се пречиства,

чуе ли… Дико Илиев.

1998

Поздравителни адреси

До г-н  Атанас Звездинов

Уважаеми г-н Звездинов,

Позволете ми да Ви поздравя най-сърдечно от името на Ръководството на Община Луковит по повод представянето на Вашата художествено-документална повест за Дико Илиев.  Няма по-голямо призвание от това, да отдадеш себе си на другите, да твориш и оставяш незаличима следа за поколенията с творчеството си! Да бъдеш общественик и културен деятел! Да виждаш вперените с признание и обич в теб очи на съгражданите си! Вие сте всичко това! Един достоен за подражание на младите хора човек! Личност, отдала всичко от себе си в името на своята муза - литературата и допринесла за културното развитие на нашата страна! Народът ни винаги е имал титани, които са го насочвали и водили през трудния път на развитие. Прекрасно е, че все още в трудното ни ежедневие има такива хора, които не престават да работят за просперитета на обществото.

За всичко това Ви поднасяме своите поздрави, почит и уважение!

2005 г.

Кмет на Община Луковит: Петър Нинчев

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ЗВЕЗДИНОВ,

Приемете моите и на цялата общественост на град Оряхово благодарности за написването на художествено-документалната повест за майстора на българското хоро Дико Илиев - „ХОРО ВЕНЕЦА МУ ВИЕ”.

Ние оряховчани сме горди и щастливи, че именно тук, на брега на река Дунав, живя и твори народният композитор, диригент и музикант, наричан от оряховчани просто бай Дико. Споменът за него съхраняваме в къщата-музей „Дико Илиев”, открита през 1994 г. Всяка година през месец август нашият град е домакин на празниците на духовите оркестри, носещи името на чародеят на българското хоро.

Господин Звездинов, още веднъж Ви благодаря за увековечаването на бай Дико и искрено Ви желая здраве и нови творчески успехи!

03. 11. 2005 г.

С уважение: кмет инж. Хр. Иванов

КОГАТО ТЕГЛИШ ЧЕРТАТА

Аз и зъболекаря

Почти цял живот двамата с него живеем заедно. По-точно почти два живота. Защото единият - преди, беше съвсем различен от другият - сегашният. Но и в двата живеем по диагонала. Той - с невероятно трудолюбие и усърдие, аз - със замах и вдъхновение. Той печелеше с приложния си труд, аз - с неприложимото си летене. Той винаги - и преди и сега имаше кредит при всички - при месаря, при автомонтьора, в банката. Аз живеех безгрижно на вересии. Но докато преди забелязваха и се радваха на моето летене, дори някои се хвалеха, че ме познават, сега вече то не се забелязва почти от никого. Преди то караше хората да вдигат главите си и понякога да ме следват, сега считат, че летя на вятъра. Той не мисли така, защото ме познава. Защото вярва, че съм убеден в своето. Затова и аз го ценя. Той е необходимост. Базата. Аз съм надстройката, до която понякога не се стига.

По диагонала. Съвсем различни, но заедно. Такъв е животът. Важното е всеки да го живее посвоему.  Но на мене ми е хубаво. Винаги ми е било хубаво. И никога не съм съжалявал, че съм бил такъв. Дори сега, когато виждам как той ме гледа с неудобство за моята невъзможност. На мене вече никой не ми плаща, докато при него поскъпна. Но значи ли това, че моето не струва нищо? За някои може би - да. Но аз знам какво опазвам. Защо съм толкова последователен. Защото някой някъде и сега се опитва да лети. Защото някой някога някъде непременно пак ще се опитва да лети. Това е доказано. И аз ще съм го предал, ако съм се отказал от крилата си. Нека слънцето ги разтопи. Но дотогава…

Хоби?

Хобито е нещо, което неудържимо те привлича, и те кара да му посветиш възможното време. Приятно ти е да го упражняваш. Не те уморява, а ти носи радост и отмора. Някой беше казал, че ако професията ти е хоби, ти не просто работиш, а й се радваш и си щастлив цял живот.

Няма да е точно ако кажа, че заниманието с литература ми е хоби. Въпреки, че откак се помня това е най-приятното, на което съм посвещавал времето си. Защото не само ми е професия, но доказано е и призвание. Но по признака, че ми доставя и радост и отмора, би могло да отиде и в оная посока. Явно обаче същинското хоби се мени с времето, с развитието, познанието и узряването на човека.

Например аз, в детинските си години имах различни странни хобита. Отначало, както всички момчета, от всичко възможно си правехме пушки и пистолети и безкрайно играехме с тях. Още повече, че живеех срещу казарма и постоянно общувахме с войниците. По същото време усилено рисувах. Рисувах десетки пъти героите Ботев и Левски, кораба „Радецки”, паметника на Шипка, и много, много пъти картата на България. В училище ни караха да рисуваме кокичета и минзухари, но мен ме влечеше това. Естествено рисувах и лъвове, защото съм лъв. Цели кашони с рисунки останаха някъде при пренасянията от дом в дом. За кратко време събирах и марки. И то беше външно влияние. Но марките неимоверно разшириха хоризонта на познанията ми. Да оставим, че им се радвах и чисто естетически.

Цигулката? Трудно може да се каже, че тя ми е била хоби, защото не беше избрана от мен, а предопределена от майка ми. Но щом не ми стана професия, значи може да се приеме така. Казвам “не ми стана професия”, защото явно това беше амбицията на майка ми. Учех цигулка от пет годишен и то цели десет години. При добри учители и явно бях напреднал. Щом съм свирил на сцените на „Алианс франсез”, читалищата „Емил Шекерджийски” и „Г. С. Раковски”, кино „Освобождение”, а на един летен пионерски лагер, където като деца бяхме заедно с бъдещата голяма цигуларка Стойка Миланова, баща й, видният музикален педагог Трендафил Миланов веднъж й каза: „Ето, така трябва да свириш, като Наско.” Прослушвал ме е и големият Леон Суружон. Опивах се от цигулката, когато свирех пред хора. Но никак не ми се свиреха упражнения и гами, когато другите играеха. Известно е, че тя изисква много труд, а аз се опитвах да мина без него. И така, когато се осмелих да се наложа, я изоставих. Казах: “Достатъчно ми е за обща култура.” Бях някъде в края на седми клас. Пък и вече бях завладян от поезията. Много по-късно си дадох сметка колко много ми е дала цигулката - и като мелодия, и като ритъм, и като широта на възприятията. Но толкова беше.

После започнах да събирам и поправям писалки. Сглобявах и разглобявах и това ми доставяше голямо удоволствие. Затова пък ръцете ми постоянно бяха целите в мастило. Караха ми се, защото свирех на цигулка и не биваше да имам такива мастилени пръсти. Към края на гимназията ме обзе страст към фотоапаратите и фотографията. Четях де каквото намеря за нея и постоянно сменях фотоапаратите си с по-съвършени. Тогава като хоби се появи и туризмът. Класният ми беше запален турист и не само при всеки възможен случай ни водеше из всички планини и селища, но и възпита в нас трайно увлечение към тях. Станахме носители на златната значка „Покорител на планинските първенци”. Още я пазя като скъп спомен. По това време фотографското ми увлечение бе във възход. После изведнъж секна. Запалих се по часовниците и това ми остана трайно хоби и до днес. Да разглобявам и сглобявам часовници ми доставя увлекателно удоволствие. Имам десетки евтини часовници, частите от които комбинирам по невъзможен начин. Харесва ми да чувам как сърцата им бият. Обичам да нося всеки от тях. Това са различни животи. Един е точен, друг - не. Един избързва, друг - изостава. Сверявам ги, но те остават с характера си. И тогава им се подчинявам аз.

И явно трябва да добавя още едно. Защото задържа съзнанието ми доста дълго време.

Когато навърших 60 години, изведнъж ми се прииска да изработя един иконостас. В детските ми години вкъщи имахме един дантелен метален иконостас с иконата на света Богородица с младенеца. На всеки празник, пък и не само тогава, баба ми палеше кандилото й и аз чувствах някакво особено благоговение към тази майка. После се местихме няколко пъти и този иконостас изчезна. Половин век по-късно се сетих за него, когато и моята майка вече я нямаше. Къде ли не търсих подобен иконостас, за да запаля едно кандило пред майчината икона, никъде не намерих подходящ. А не исках да е какъвто и да е. И реших да го изработя самият аз. Купих плътни медни листове,  всевъзможни малки пилички и  свредла и повече от година рисувах проекти. Опитвах се да сгъстя и изчистя елементите и линиите и да ги доближа до детския си спомен. Повече от година. (Пазя всичките си проекти и сега.) Но ето че при един взлом откраднаха материалите и инструментите ми. Приех това като поличба и се отказах да продължавам. Търся обаче този иконостас и сега.

Странното е обаче, че погледнати сега, когато много от пътя  ми е изминат, тези ми увлечения определено са свързани едно с друго, и с професията и с призванието ми.  За явните подсъзнателни връзки ще оставя да се досещате. Но това, което си мисля е, че  все повече се съсредоточавам върху времето, времето, времето…

Моята работа

Моята работа! Моят щастлив труд и трудно щастие за цял живот! Призванието да правя това, което ми е присъщо и обичам. Хиляди честни думи, зад всяка от които стоя и сега. Не съм написал нищо фалшиво, от което да се срамувам. Или да го крия. Не съм постъпил непочтено. Всичко е наяве.

Моята работа всъщност е моят път. Всичко - в едно. С думите никога не си сам. Колко живота съм живял не зная. Но съм ги живял по един и същи начин - всеотдайно. Всеки път, когато се възземаш, не знаеш колко ще летиш. И до къде ще стигнеш. Но това усещане е незаменимо. И едва ли мога да му се отплатя. Но поне мога да се опитам да го запиша.

Без да съм бил на някакво високо управленско ниво, където брулят силните ветрове, а на съвсем обикновено, и през мене преходи този „Преход” с вредните си последици. Защото с всичките пожелателни думи за справедливост и обективност виждаме къде сме сега. Но като всеки отговорен човек, който е трябвало да даде своето, съвсем съзнателно го дадох и аз.

Реших, че просто не е честно да не споделя този свой път със словото, затова и събрах тази книга.

Това е дотук.

Останалото не е за описване.

Важното е, че оцеляхме и двамата - и аз, и Духът.

И все пак, какво не написах досега в тази книга

Какво не написах досега в тази книга? Не го написах, но виждам, че без него тя няма да е пълна и достатъчно честна?

Тъй нареченият „преход към демокрация”, който съкрати драстично възможностите на писателите за работа и доходи, остави без хляб редица стойностни творци и техните семейства. Особено тези, които бяха пред пенсия. И мнозина от тях станаха нощни пазачи.

Това ми се наложи и на мен. Няма да обсъждам какво съм преживял в онези години, без доходи, с двама студенти вкъщи. Принудих се да стана нощен пазач, отначало в една лаборатория на БАН, разположена в тъмна горичка, а после - в един склад за лекарства - също в затънтено място. Колко рисково е било в онези размирни нощи, с развихрили се крадци и наркомани, си знам само аз. Важното е, че оживях и стигнах до някакъв доход. Не казвам пенсия, защото писателят, макар и бeз доходи, работи докато е жив. И тъй като написаното остава, тук съм длъжен да благодаря на хората, които ми помогнаха в тези трудни моменти: инженер Борис Маринов и магистър-фармацевт Николай Колев.

Проверих и това твърдение, че всяко премеждие пред твореца е само в негова полза.

Другото, за което не написах, е за радостта от раждането на всяка нова книга. Мислех, че се подразбира, но нека все пак да го кажа. Моите собствени книги са над тридесет, а като прибавим и антологиите, книгите ми с преразказани приказки, преводните, и вторите им и трети издания, сигурно стават над шестдесет.  Шестдесет рождества! Това е щастлива съдба. Всяко от тях е донесло своето трайно вълнение и е останало празник завинаги.

Не написах и за двете най-светли рождества, защото мислех, че това се разбира от самосебе си. Но виждам, че съм длъжен. Рождествата на двете ми деца - Ясен и Милена, които израстнаха в трудно време, но станаха стойностни хора. Вярвам в тях.

Не написах и за неизмеримата ми благодарност към жена ми, любимата на поколения учителка по френски Илка Антонова, която беше сигурната ми подкрепа в радости и трудности и извървя целият този път, който описах. Дълбоко съм й благодарен!

За заглавието:

Винаги са казвали, че съм майстор на заглавията. Освен че съм озаглавил, надявам се сполучливо, своите собствени книги, съм кръстник и на много други . И когато бях редактор, а и извън служебната ми дейност. Нека не изреждам сполучливите примери.

Едни  приемаха предложението ми с благодарност, други се съпротивляваха, докато се убедят. Но почти винаги го приемаха.

А ето сега, когато трябваше да реша какво да е заглавието на тази книга, се затрудних. Защото тя е особена книга, няма установен жанр. Нито е само спомени, нито само документи, нито само публикации. Всичко е смесено, но има вътрешни взаимовръзки. Какъвто всъщност е и животът. Отначало я озаглавих МИНАЛО НЕМИНАЛО. Оказа се, че има подобно заглавие. И започна търсенето. И разколебаването. Появиха се: ЖИВОТЪТ НИ - ТОВА НЕТРАЙНО СИТО - спомени до поискване, БДЕНИЕ,  ФОРМУЛАТА НА ЖИВОТА, ЖИВОТОПИС, ТРОХИ ОТ ВРЕМЕТО, МОЯТ ПЪТ -светлини и сенки, стъпки и постъпки…И всичките те бяха обединени от точното - ОСОБЕНА КНИГА. Но има и други особени книги…

Ако искате, вие възприемете всичките тези заглавия като мои. Ще бъде вярно.

И все пак се спрях на ДУХОВНА КРЪВ,  което не само обединява, но и впряга в действие духовното и кръвта. И става особена кръвна група.

ВЪЗ  ДУХ

Исках да измисля заглавие, производно от Дух. Защото винаги съм мислел и все повече се убеждавам, че най-важното нещо в живота е Духът. Духът, който е направил човека от кал Човек. Още оня библейски Дух над водите, който изначално ни подсказва своята животворяща сила. Духът, който ни спасява от болестта, от бедата. Който ни кара да творим. Духът, който надвива страха и вдъхва сили в най-безнадеждните моменти. Духът - памет, духът - бдение, духът - съпротива, духът - спасение. Духът на кръвта. Духовната кръв. Струваше ми се, че няма нищо по-високо от Духа. Искаше ми се заглавието да не звучи високопарно, а същностно. И каквито и заглавия да измислях, в каквито и съчетания да вкарвах Духа, най-накрая попаднах на това, което ми трябваше.

Тук обаче думата ми е за нещо друго. Търсейки, съвсем случайно разделих тези две срички: въз дух. Ами да. Едва сега забелязах, че има нещо над Духа. Нали „въз” е над. И че по същество тази съединена дума има смисъла на нещо всеобщо, неизбежно и животворно. Но аз я взимам така, на срички въз - дух. Необходима ми е така. Като апотеоз на Духа. Като нещо, което го изпълва със съдържание, подчертава го, извисява го и гоправи още по-неизбежно необходим като въздуха. Нека помислим и за този негов смисъл. Изглежда така е в живота. Най-смислени и най-силни, най-верни и най-необходими са най-обикновените неща.

И все пак Духовна кръв - тази, която е дадена на одухотворените хора.

БЛАГОДАРНОСТ

И накрая съм длъжен да благодаря на авторите, които през годините са писали статии и отзиви за моите книги:

Алекова Елена,  Ангелов Боян, Ангелов Цветан, Асенов Максим, Башев Владимир, Боздуганов Никола, Босев Асен, Бояджиева Ваня, Василев Михаил, Вълов Иван, Георгиев Велин, Григорова Людмила, Димчева Анжела, Дудевски Христо, Евтимов Евтим, Жеков Светлозар, Захариев Луко, Зидаров Николай, Касабова Благовеста, Кирова Лилия,  Константинова Божанка, Коларов Стефан, Коруев Тодор, Куюмджиев Кръстьо, Назъров Кирил, Неделчев Михаил, Николчина Нора, Пеевски Любомир, Пенчева Анжелина, Попиванов Иван, Пумпалова Мария, Райчев Георги, Свиленов Атанас, Северняк Серафим, Семерджиева Вилиана, Серафимов Иван, Стефанов Христо, Тахов Георги, Тодорова Марияна, Топалов Кирил, Тотев Петко, Хаджикосев Симеон, Хаджинаков Петър, Харманджиев Тодор, Цанков Атанас, Цонев Пламен, Цонева Татяна, Чернаев Пенчо, Шопов Драгомир, Янев Симеон.

НЯКОИ ОТКЪСИ ОТ ОТЗИВИ И РЕЦЕЗИИ:

Стиховете на Звездинов са свежи и пленителни, те носят очарованието на първата среща със света, изумлението от опознаването и обикването му. Те са едно радостно обещание. Между достоинствата им, които читателят сам ще оцени, аз искам да подчертая силната родолюбива струя. Звездинов има особен усет към миналото, той се връща по своему към някои исторически теми и деликатно, но настойчиво привлича в работата си опита на народните певци…

Владимир БАШЕВ

Из „Живата вода на един поет” 1965

…Със свой свят- спокоен, задушевен, вътрешно уравновесен - се отличават стиховете на Атанас Звездинов. Неговият емоционален апарат е по-сдържан. Баграта е мека и прозрачна. Стихът се гради разумно и чисто в равни тоналности…Звездинов показва верен усет към малката лирична форма, в която убдително звучат темите за приемствеността, за израстването на съвременния човек, за етичните аспекти на това израстване…

Владимир БАШЕВ

Из „Прекрасната зависимост”  НМ 1977

…Звездинов е поет със свой глас, със своя насока на развитие. Той и до днес си остана верен на онази линия на непосредствена и жизнерадистна лирика, с която започна и която очевидно е органически присъща на човешката му природа, но заедно с това в новата му стихосбирка “Музика за празник” го виждаме и израсъл като пластик, виждаме го способен да предаде с по-точни и по-образни думи сложни душевни състояния и преживявания..

Атанас СВИЛЕНОВ  1977

„…Атанас Звездинов е действително даровит млад човек, нежен и едновременно мисловно-емоционален поет. Стих - раздвижено-динамичен, строфика - разчупена, но добре овладяна. И още едно достоинство - немаловажно - заложено в структурата на неговия талант - гражданският му порив иде спонтанно, отвътре, словото му не е поразено от външна декларативност.”

Пламен ЦОНЕВ 1978 г.

По начало Атанас Звездинов е поет с медитативна нагласа, умеещ от една тема да извлече разнообразни и богати на нюанси внушения. И любовта, тази вечно привлекателна за изкуството загадка, го вълнува не с вакхическото си пълнокръвие, не с непреодолимия порив и буря на чувствата. За него - любовта е преди всичко обобщена нравствено психологическа ситуация, миг на човешко сближение и единение, който отпраща мисълта към “вечните въпроси” на тленното и нетленното, за духовното ни продължение в бъдещето, за прекрасната “обреченост на красотата” и трънения венец на твореца…

Христо СТЕФАНОВ  1979

Най-напред би трябвало да заявя, че образната система на Звездинов отхвърля опасността от рутинерство, ранно изчерпване автошаблон и самоуспокоение.

Тревожен търсач на ценности е Звездинов. И дано не се примирява с намирането на златни прашинки в пясъците, а да търси неуморно златната жила в скалните масиви на поетичната планина. Почти във всички работи, които е събрал, намираме образно хрумване, малко поетично видение, композиционна или езикова новост…

Цветан АНГЕЛОВ  1979

Неговата лирика е акварелна и мека, тя е преди всичко лирика на настроението. Звездинов е поет на уталоженото чувство, на размисъла…Един от основните проблеми, които вълнуват автора, е проблемът за творчеството, разбирано като красота, като смисъл и съдържание на живота. Той чувства поезията като призвание, като духовно съзидание.

Людмила ГРИГОРОВА 1979

Поетическото слово на Атанас Звездинов не претендира за  натруфеност от образи и “необикновени” метафори. По-точно -поетът търси  единството “образ- мисъл”, а не самоцелния образ, откъснат от общия контекст на творбата…

Георги ТАХОВ 1980

Именно в търсенето и постигането на хармонично съзвучие между лиричното възприемане и рационалното пресътворяване в “Музика за празник” Атанас Звездинов направи първото си по-цялостно завоевание в поезията. Не изключвам хубавите стихотворения от предишните му книги, но мисля, че истинското реализиране на творческите му дирения започва от “Музика за празник”, за да получи своето убедително потвърждение и развитие в “Между зъбите на дните”…

Светлозар ЖЕКОВ  1980

И НЯКОИ ОТЗИВИ ЗА АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ КАТО БАСНОПИСЕЦ:

И ето че пак стигаме до книгата на Атанас Звездинов. В нея се отдава дан на българската традиция- нищо, че тя не е толкова значима и многолюдна. Но личи и желанието за оттласкване, за ново тълкуване и претълкуване на нейните норми и постулати…

При Атанас Звездинов целият този наследен напън е олекотен. Поуката идва неусетно, между другото, едва ли не на шега…Изобщо стихът е лек, игрив, достъпен. Римите обикновено са съседни, звучи музика непрестанно. Тук явно си казва думата опитът на автора в детската литература, но също и желанието му да надскочи елементарното нравоучение…

Григор Чернев

…Звездинов прави сатиричен разрез на вечните човешки недостатъци и съвременното социално разслоение. Задълбава в пластовете на днешната деградация, в която неусетно се стопяват исконните нравствени и естетически ценности. Но той не се жалва, както биха направили някои лирици, а като истински Дон Кихот размахва копието си - своите басни, за да покаже, че гражданската съвест още е будна…

…Различното в басните на Звездинов, което го отличава от съвременните автори на подобни произведения е драматичният фон на поетичното изложение, което е раздвижено с монолози, диалози, с ретроспекции. Всички те създават пъстротата на поетичните щрихи, богатството от нюанси и детайли, които оцветяват с полутонове и сенки образите и метафорите.

Нина Андонова

Заслугата на Звездинов, както подчертават и критиците в края на книгата, е в това, че той обновява и доразвива жанра, като прави внушенията си с нови герои - философски категории, абстрактни понятия и предмети. Не откритата сатира и безпощадният сарказъм, а осъдителната рафинираност на баснословите е по-сигурната трансформация на лошите нрави и привички в добри и благоразумни постъпки. Днес малцина съвременни български писатели използват баснята като средство за осмисляне на трудния и несправедлив обществен преход, съпътстван от разочарования, бедност и безнадеждност. Атанас Звездинов е намерил точната формула за създаването на интригуваща фабула и въздействаща морална поука, облечена в безупречна поетична тъкан. Това, което обединява включените в книгата басни е актуалността им. Поетът извлича от всяко обрисувано действие съответното въздействие върху нашите нравствени норми.

Боян Ангелов

…Атанас Звездинов ме изненадва с умението си да изведе този позабравен жанр- баснята на по-светло място в нашия делник, да му вдъхне съвременни смисли, да го осъвремени, дори и да го сроди с притчата, със злободневната негова активност, която активност тук се родее с публицистиката…

Велин Георгиев

В последните години поетът се изяви  и като талантлив баснописец. А баснята е труден жанр, главно поради това, че изобразява алегорично човешки постъпки и обществени отношения с поучителен финал… Иносказанията на Звездинов са ясни, целенасочени, подчинени на една значима идея.

Драгомир Шопов

За нашето време баснята била старомодна - ще каже скептика… Да, ама не е вярно - ще се намеси някой нов Езоп или Атанас Звездинов ще покаже новата си стихосбирка „Баснослов” и с нея отново ще ни пресели в света на баснята. Родена преди хиляди години, още е необходима на хората и още е жива. Неговите басни заемат заслужено място в съвременната българска поезия. Аз се радвам на успехите на Атанас Звездинов в това направление да създава първокласни басни… Където и да мине талантливото му перо, сътворява нещо оригинално и самобитно… Всяка басня в тази книга прилича на една малка приказка, която разказва големи истини… Поезията и баснята при него вървят ръка за ръка, едното не пречи на другото. Напротив, това говори за един голям талант, който знае какво иска и какво може.

Евтим Евтимов

Атанас Звездинов  не е от продуктивните автори. Нова негова стихосбирка се появява само тогава, когато има какво да каже на читателя, да го накара да преосмисли значимото в човешкия живот, да му подскаже, че изконните ценности - колкото и да са смятани днес от някои за отживелица - са в основата на цялостното човешко изграждане. И че има една единствена естетика, която е вътре в нас…

Благовеста Касабова

Познавам Атанас Звездинов като майстор на баснята, като поет, като преводач и съставител - посоките, в които житейските ни пътища обикновено са се пресичали. И винаги веднага се е откроявала неговата прецизност - при избора на необходимите, точните думи при структурирането на стиха - задължително изящен, при превода- верността му към оригинала, при съставителството- вътрешната споеност, защитеност на подбора. И се е откроявало изключителното му чувство за мяра, за съизмеримост. Особено в басните, където едно погрешно движение, една излишна дума, една непремерена емоция, един фалшив тон биха разрушили цялото крехко изящество на сътвореното.

Елена Алекова

Какво е интересното в трактовките на скритите послания тук? Чрез един много елегантен разговорен сленг авторът се превъплъщава в антагонистичните роли на персонажите си:  естествено, единият винаги заявява претенция, а другият с находчивост го опровергава, доказвайки, че всичко в природата и обществото е свързано, че житейският кръговрат е най-безмилостната мелница на славата, достойнството и мечтите.

Анжела Димчева