КЪШЛА
КЪШЛА
И струва си във нея да замръкнеш,
опиянен от билки и трева…
От гъстата смола на мрака
мъкнат
светулките фенера си едва.
Тук дървоядът точи тънък свредел.
Там червеи темелите рушат.
А през прозореца нехайно гледа
на самотата
сляпата душа.
Вън прилепите на страха се блъскат,
замаяни от страст
и светлина.
И впива в съвестта ти нокът лъскав
неосъзната някаква вина.
Тук няма друга истина, а само
едно завръщане след вечерта
в една къшла -
не стародавен замък,
но твоя родословна висота!
1960
ДОКАТО ВАЛИ
Боси пети кървят по скали и вървища -
лятото е уморено розово. Като жарава…
Това, че злакът неизбежно избледнява - нищо,
Най-страшно е, когато чувствата се обезцветяват.
Озарения. Звучна пяна. Реки прозрачни.
Селските утрини извират от самите вирове.
После -
една свирка, тъжно провлачена
някъде край Асеновград. И се скъсва дирята.
А се тули детството на оная тръпчива пара
от ноздрите на железния бивол.
Релси кънтящи
на две сребърни нишки нанизват гара след гара -
светлинно огърлие на твоето мъчно щастие.
След измамни слънца - изкупителни падове, кретане.
В недостъпни места се сейва искрица бяла.
Упорито,
невъзвратимо се отдалечават върховете
с луди реки - дива мелодия без край и начало.
Но докато вали, а жаждата на пръстта отчаяно вика,
нежна капка трепти върху твоите мигли.
Спри се в нея сега. Непременно задръж светлика й.
А където сам не успя -
там водата ще стигне.
1960
ПРЯСПА
И пак е нощ. Но като ден е.
Върви с кобилица жена.
От непосилен студ спасена,
тече зелена светлина.
Предпролет е. Навред ухае
на мащерка.
Край слог и дол
потокът от снега бозае,
а от водата - всеки ствол.
Обикновено. Просто. Земно.
Чешма.
Под чучура - бакър.
В пътеката, изпуснат ремък,
дребнеят стъпки на катър.
И залюлян от песен плавна
сред прояснено бистра вис,
ти чезнеш като нея бавно -
дори от пряспата по-чист.
1961
РАЗДАЛЕЧАВАНЕ
Раздалечаваме се с мама.
Аз - все на север.
Тя - на юг.
Но в бягствата взаимни няма
виновни и невинни тук.
Безукорно и тихо падат
ръждиви есенни листа,
И чувства, озарени с младост,
заглъхват в тайнствени места.
Сантименталност? Стон излишен?
Отдалечавам се. Боли.
С една настойчивост предишна
студена тишина вали.
И става някаква магия -
светът е бял околовръст.
Тих сняг накрая ще покрие
без жал смаления й ръст.
1963
БАЩА МИ
Баща ми вече спи. Безкраен сън. Навеки.
В покрайнините на града. Под яловата пръст,
от звън преситена.
Ръмжеше в белия му дроб едно зверче.
Но млъкна. И му стана леко.
И нещо неочаквано почерни дните ни.
А би могъл… Сега остават само думите,
от него казвани и казвани за него:
и восъкът, следа от пчелен труд,
забравен някъде из шумата.
И ние с майка ми, които се стремим
да го запазим в паметта си бегла.
Защото вече спи. И малко неестествена
изглежда тая свята скръб в очите на мъжа.
Поглеждам мислено отвъд сълзата блеснала
и бих желал живота му от капката да продължа.
Но пада тя. Напира друга. А все така сияят
останалите думи в мен и малко странната фамилия.
Прииждат чувствата. Под клепките приижда сякаш Чая.
А той върви с миньорите - могъщ и силен…
Сега не ми остава време, освен мига да го запомня.
Докрай да го повторя в себе си, докато някой ден…
Но ето - дъщеря ми счупва
като сърце изваяната стомна,
а аз се мъча цялостен да го запазя в мен.
1969
КАКВОТО ТРЯБВА
Шушукаха ласкатели отсреща.
Притворци ме поваляха с лъжа.
Но яростта, от виното гореща,
възнегодува.
И не издържа.
Замахнах със десница справедлива,
когато пред очите се стъмни,
Едни процеждаха:
- Не е красиво!
А други - наблюдаваха встрани.
Но аз бях прав. И праведен бях даже.
Непоносимо дълго ми горча…
Каквото трябва - днеска ще го кажа.
От утре - цяла вечност ще мълча.
1979
РОДОПСКА ПЕСЕН
И все ще питаш, родопската песен какво е?
Сбогуване? Вик ли? Ридание? Или утеха?
Когато запее човекът - запява усоя.
Когато усоят запее - запява човека.
И ти не усещаш как бездната в тъмното вика.
И звярът е по-милостив. А бурята млъква.
Не, никой не знае къде е началото. Никой.
И краят… Спасителен възел от радост и мъка.
И някаква тиха звездица в зенита догаря.
И нещо съдбовно снишеният хребет чертае.
А ти, разтоварен от разпри, от грижи, от ярост,
потъваш спокойно в гальовния скут на безкрая.
ЖИВА ВОДА
Гаснат унили реки. Но водата остава.
В майската жилка на корена, в камъка зрее.
Спреш се. И виждаш следа из подмолите шава -
Тънката сребърна нишка на чучура пее.
Време, опалено в трескави мисли, оттече
в бели хотели, в релси, на юг устремени.
Може за миг да се върнеш, но никога вечер.
Ако ще идваш - дохождай единствено денем.
И ще усетиш как тънката броня пробиват
острите кълнове, скътани в жълъда буков,
гдето в самото сърце на клисурата дива
живата ярка следа на водата бълбука.
Не е случайно това, че за синята риза
лятото свършва. Но даже в часа ненадеен -
колко е хубаво, ако дочуеш наблизо
тънката сребърна нишка на чучур да пее…
НО ДА ОСТАНЕШ
Опитай се докрай да се опазиш:
нехайно ъгловат над връх и пропаст.
Непощаден от слънчев пек и мраз, но
като възмездие суров и остър.
Да минеш невредим, щом те откърти
внезапна сприя в глухото поречие,
през свлачища и водопаден тътен -
на съпротива яростна обречен.
И да останеш все така високо:
в чело на рид, или планинско рамо,
пронизан от свистящите посоки…
А не безличен и заоблен камък!
ВИК
Нямам време да оплаквам.
Нямам време да виня.
Нямам време да дочакам
изгревите на съня.
Нямам време.
Всички нощи
осъзнах във будни дни.
Те отсъждат:
- Още! Още!…
Те крещят:
- Тръгни! Тръгни!
Накъде? Защо ли питам?
Свърши се - не сме деца!
Стигат ли за този ритъм
сто души и сто сърца?
Знам: въжетата от нерви
може да не издържат.
Нека! Няма да измервам
времето по циферблат.
Няма в порив ненадеен
като къртица да спра.
Имам време да живея.
Нямам време да умра.
***
С дъх на вълчета е пламъкът…
Връщане няма.
Лунно глухарче сребрее над хълма снишен.
И калдъръмите белнати - камък до камък -
сякаш са риби антични с обърнат корем.
Нека протрива варовикът яки цървули,
стенеща ос на талига, ранени пети.
В невероятно презрялата вечер на юли
всичко добива от огъня свои черти.
Селото, хората, къщите, целият остър
каменен низ, от безумни щурци пощурял…
Всичко започва от огъня: ясно и просто.
Мисля си само едно: да не си закъснял!
***
Син синчец. Капки небе из поляните.
И във каменна шепа - бистрота от внезапния дъжд.
Ще горят ветрове. Ще угасват вечерни сияния.
Но за нас - започни - те се случват веднъж.
Ще отмие пороят гнездата на стъпките ситни.
А сега всеки лист крие някакъв тайнствен знак.
Да послушаме тихия говор все така любопитни,
както някога чувахме светъл шум
от планински сняг.
Остър въздух насища варовика с жарко лято.
В изпокъсани мрежи маранята улавя деня.
Да вървим. Аз ще бъда момче. Ти - мечтата, която
ще изричам с най-свидното име: ж е н а!
