Ирена Панкева

ЖЕНА В ЧЕРЕШАТА

На Ангелина Бакалова

Седи в дървото на живота
жена,
а може би - момиче.
Череши в джоба й с охота
от смях се пукат и потичат.
Кръвта черешова е спомен,
от който с изгрева изплува
Едем - разлистен и огромен,
в душата - Божието чудо!
В душата, на мечти богата,
расте неясната тревога
високо горе под дъгата
да яхне дръзко еднорога.
Лилит ли? Ева ли?
Коя е?
Любов в душата й е скрита.
Любов, не е изгубен Раят,
щом с теб архангелски полита!
А после се събужда.
Тихо
жената слиза към живота.
Отгоре Господ се усмихва.
Адам
я чака под дървото.

CV

Някога беше пролет.
Руса и много млада.
Кратко цъфтя на воля -
лято я изненада.
Нищо, че беше диво,
нищо, че беше златно -
лятото си отива
бързо и безвъзвратно.
Стихва светът унесен,
сменя се пак сезонът:
зряла - презряла есен
вече седи на трона,
а на вратата чука
зимата снежнобяла.

Бях ли, не бях ли тука?
Аз ли съм в огледалото?

ДВОЕН ПОМЕН

Когато гръм удари, как ехото заглъхва…
П. К. Яворов

Рожден ден.
50-ият ми.
Днес е
и двоен светъл помен, за по бира.
Душата на баща ми се възнесе
и течове в небето ремонтира.
Тече вода отгоре и клокочи,
прелива през небесните пробойни,
но татко бе добър водопроводчик
и ще заусти бурята спокойно.
Една душа по гумени ботуши
ще хвърли златна въдица, където
кълват души при гръм и двама души
ще вдигнем тост в реката на небето!

МЕМОАРНО И С ОБИЧ

Просто няколко стиха. Не търсете послание!
Даже може изобщо да не ги прочетете!
В тях живеем щастливо само аз и сестра ми.
Яздим времето.
Вечно галопираме двете,
то забавя до тръс и ни понася обратно
през свещени картини, примерно като тези:
дворът в Църква - ливада. Тича детството златно
сред равнец и живовляк - чиста проба поезия!
С бой човешки - тревата, зряла, но некосена;
пощръклели - щурците и огромните крави.
Караконджо подплашва крехката ни вселена.
Бабини деветини, няма да ви забравим!
Но преди това, помня, че играех на жмичка
някъде в махалата.
В щурата залисия
тайно майският щъркел ми донесъл сестричка -
не успях оттогава никъде да се скрия!
Страшна ревла, обаче умно бебе и знае
как да се утешава:
къса пъстрите книжки,
праща в небитието Андерсен и Марайа,
феите - на тавана при ужасните мишки.
Да, но в тъмното светят гълъби фенерлии,
а пък нас ни прегръщат майка ни и баща ни!
Беше или не беше, ех, живот хаирлия?
Тука времето спира!
Спирката - по желание!

ЧОВЕШКО Е

Усмивката внезапно ме напусна!
Каквото вече беше, бе до вчера
и чувството за хумор - светло чувство,
зад ъгъла зави в часа вечерен!
Дали не помъдрявам?..
Няма начин! -
Душата ме кълве! Душата сова!
Кълве ме под опеката на здрача,
отвътре ме яде като отрова!
След блясъка на вери и химери,
след ялови възторжени паради
в безвремието мракът ме намери -
духовен мрак, от совата по-гладен!
Да бях сама - сама да се ожаля,
но толкова души - кървящи рани,
в безпътицата свещите си палим
и совите си търпеливо храним!
Човешко е от болка да заплачем,
човешко е през сълзи да се смеем,
но гарванът на Ботев още грачи
и колко му е всички да опее!..

***

На Меги и Ваня

Отдавна са пусти хайдушките сборища,
къде е да види сега Балканджи Йово
как спи непробудно духът на Оборище
и племето пада под робство отново!
“Народе????” -
България дъх е стаила
и чезне, и тръпне дали ще те бъде! -
В душманското време отвеждан насила,
в истории чужди днес сам се пропъди!

Широк е светът, но аз тук ще остана:
в родината - тази страдалница жива,
в родината, дето съм с обич люляна
в тъканата люлка на златната нива;
в родината, дето от тежка умора
след оран и жътва, след жертвени битки
заспивам под кървав трендафил на двора,
а хуквам и сънем след житена питка.

Народе!..
След теб ще изпратя потеря
от багри и песни, родени в земята,
която остави - по тях ще намериш
сърдечния път на кръвта за обратно!

ПЕСЕН НА ДЪЖДОВНИТЕ КАПКИ

Какви са тия Диоскури
и еринии сред небето -
виновни няма, просто в Люлин
през тази нощ ще бъде светло.
Побързайте, сестрици бели,
че огнен змей глави размята
и бълва пушек на къдели!
Гора гори, гори гората!
Рид дъбове, рид лунни буки
сега са пъклени огнища,
във пламъци пращят и пукат
и се превръщат в пепелище.
Ронете се без страх, сестрици,
над дяволския ад отворен,
че дивораслите душици
живота си крепят на корен,
а без зелена антерия
остава Люлин на гърба си.
Без нас до клон ще се затрие
и ще осъмне в черно расо.
Без билковото многостишие
на мащерковите поляни
лисичи лай и писък миши
срещу човека ще въстанат.
Все още трепкат живи листи
в грамадата опожарена.
Побързайте, сестрици чисти,
дъждът е песен и спасение!