Ангелина Бакалова

Да притежаваш книгата „Стопанката на планината” /при това като личен подарък от авторката/ е не само радост, но и чест.

Честта да си допуснат в един висок, чист и сакрален свят.

Свят, в който Душата преодолява земната гравитация, пречиства се, извисява се, сродява се с планетарните и вселенски разумни същества и изживява радостта от хармоничното сливане с тях.

За Ирена Панкева да си Стопанка на планината е не просто житейска роля. Това е съдба, категорично заявена в прологното стихотворение на книгата - „Орис”.

Съдба, вплетена в кръговрата на сезоните, в спиралата на денонощната хармония / И нощем, и в белия ден / все тази истина свята - / планината е в мен / и аз съм във планината! /

И оттук - от „Молебен за слънце”, до „Ризата на Бога”, през „Песен на дъждовните капки”, до „Кората на хляба” авторката ще се държи здраво за съдбата си, ще отгръща внимателно страниците на планинската книга, ще търси единение с планинската душа.

Понякога ще се изкушава да излезе извън „обвивката, създадена и свише” /„Изкушение”/, ще следва завоите на тринадесетте етажа в един жилищен блок, „нарамила две-три бистри реки” /„Този път”/, ще се озове на улицата, сред тълпата, „изгонена от Никой” /„На улицата”/. Ала няма да измени на орисията си!

Пътувайки през четирите структурни цикъла в „Стопанката на планината”, читателят „извървява” дълъг път. Топосите, макар и не хронологично подредени, следват определена логика.

Те представят емблематични имена, свързани с планината - „в полите на Витоша”, Княжево, Драгалевци, Владая, Златните мостове, Черни връх.

Защото за читателя вече е ясно, че именно Витоша е планината, чиято Стопанка е Ирена Панкева. Но пътешествието не приключва тук.

То продължава надолу към Струма, на юг към Елеон, пресича дори океана, за да стигне до Бали. И в това няма нищо необикновено! Защото душата, за разлика от тялото, умее да преодолява разстояния.

Думите, подредени и поднесени в поетичните послания на тази книга, доказват, че Стопанката добре познава флората и фауната на своето царство.

За нея еднакво скъпи са както ягодите, дренките, боровинките, така и отварите от змийско мляко, бял оман, страшниче.

„Сянката на леската” е уютно място, „планинските птичи пътеки” са обичайния, очертания от нея „ежедневен маршрут”, от „топлата кърма и сучещите бебета” конюшните „приличат на родилен дом”.

А „еленовият зъб”, „лесковата клонка” и „пурпурът от малини” са най-добрите защитници срещу „уроки”, срещу „съскащата злоба” и „смъртната отрова на хорските измени”.

Целият този планински свят е обагрен в златно, охра, оранжево, червено, зелено, синьо, бяло. Ирена Панкева има очи да види „лекокрилата хвърката дружина” на зимата, „наболите треви” на пролетта, „жълтата пола” на лятото, „мокрите пендари” на есента.

Ушите й са отворени за „звънчетата на зайчата сянка”, за „туптящите сърчица на калинките”, за „изливащия се златен дъжд на звездите”. Ноздрите й са чувствителни към „парата на топлата пита”, уханието на „машерковите поляни”, сладкия дъх на „печени кестени”.

А животът в планината е многолик. Стопанката е събрала разнородно „стадо” от зайци, кошути, коне, мечоци, лисици, вълци, смокове, пепелянки, бухали, синигери.

Предполагам, че ги омайва с любовни песни, че им разказва вълшебни приказки, че ги храни със светлина.

От „стадото си” Стопанката не се страхува. Та нали сам дядо й, Горският, я уверил, че „мечокът е древен човешки предтеча” /„Молебен за слънце”/?

Нали е тръгнала да „отвлече” в света на „сур елен” мъжа, който я чака /„Изход”/? Нали е проникнала в мистичния свят, който обитава, и знае да разваля магии /„Разваляне на магия”/?

Пък и какво по-лесно от това, щом царството й е населено с веди, караконджули, таласъми, лами? Подозирам, че докато е бродила по планинските пътеки, Ирена Панкева не просто се е срещнала със споменатите същества, а и се е сближила с тях, опитомила ги е.

Многолик и богат е планинският свят. Ирена Панкева живее в него и чрез него. Но връзката е двупосочна.

Самият планински свят диша чрез нейните думи, преобразява се под нейния любящ поглед, пречиства се и се въздига в прегръдката на нейната всеотдайност.

Всеотдайност и свобода, според мене, са ключови думи в книгата на Ирена Панкева.

Защото нейният свободен избор е да раздава обичта, която носи у себе си. Затова тук се изкушавам да цитирам цялото стихотворение, което подкрепя твърдението ми:

НА СЕБЕ СИ

Кой ли дявол ти внуши
слабостта да се страхуваш?
Господ ти е дал уши -
не да слушаш, а да чуваш.

Стискай зъби, не плачи!
Много лесно се обиждаш!
Господ ти е дал очи -
не да гледаш, а да виждаш!

Вдигаш немощно ръце
и на нищо не приличаш?
Господ ти е дал сърце
за обичане - обичай!

Защото то съдържа житейската философия на Ирена Панкева, разбирането и за пребиваването на човешката Душа тук, на земята.

Това разбиране, облечено в една изящна поетична форма, „пронизва” стихотворението „Внезапен ангелски вопъл”, в което ангелът хранител, след като е понесъл в „тунелите на светлината” душата на момичето, решава да й даде „отсрочка”.

И тя, душата, се пита: „Но аз дали съм още земен жител?”, а малко по-късно вече знае, че „се връща към света за ПЕСЕН”.

Осъзнатата земна мисия ненатрапчиво, но здраво гради „темелите” на книгата. В тази връзка „На улицата” е една от най-силните творби в нея:

Любов, къде без мене,
тълпата е жестока -
със камъни пребива! До смърт ще те разкъса.
Прави, каквото правя - вдигни глава високо
и гордо се усмихвай, макар и унижена!

Удивително и красиво! Гордо и мъдро! Защото Ирена Панкева не просто е прозряла, тя живее чрез любовта и знае, че без НЕЯ „светът е страшен”.

А любовта на Стопанката е чиста, светла, хармонична и най-важното - безусловна! В нея няма дори и намек за очакване. Тя е просто любов.

Към планината и нейния необятен свят /„Не предавай, майко, планината”/, към родината /„Лазаровден”/, към мъдрата философия на народа, събрана в словесното му творчество /„Речи, чекръче”, „Приказници”, „Нощ на отворен прозорец”/, към онези пролетни, летни, есенни и зимни празници, изразяващи единението на българина с природата /„Сватовник”, „Погани дни”, „Спазване на табу”/.

В този „празничен календар” хармонично съжителстват вярванията на народа ни и в поезията на Ирена Панкева.

Така в „Преди тайната вечеря” се появява кукерът, който „превръща земята в нива”, а „грохотът на чанове” е знакът на опазването.

Народна мъдрост и библейска аналогия се кръстосват, за да изградят планинския дом, чийто покрив е небесният простор.

Сред него Стопанката е в „космическа църква”, „даже гладът за любов не е страшен, /ако застигне желаната диря”/, и всъщност, „сред вълците е у дома”.

Казаното дотук е само повдигане на завесата към един невероятно богат, интересен и вълнуващ свят в „Стопанката на планината”. И още - чист!

Днес зимата започва. Посоките са в бяло.
Вървя след светлината към билото на Рая…
…и Витоша е църква, и по-добра дори е!
Гранитният й купол е крепост и опора…

Чист е светът на Стопанката, защото чиста е нейната Душа. Сърцевината на тази душа е изтъкана от любов, светлина и всеотдайност.

И макар да знае, че „светът е двойствен”, че страданието и унинието са обратната страна на радостта и вярата, тя е имала силата и мъжеството да направи своя избор.

Божествената искра е „надвила ламята”, отхвърлила е земните страсти, изваяла е Рая тук, на земята!

——————————

Ирена Панкева. „Стопанката на планината”. брой 54, септември 2013, е-списание „Литературен свят”; Издание „Славянска академия”, 2016 г.