Стефка Тотева

***
Потъвам в чашата с кафе -
черно и горчиво е.
Ще спра да те обичам
и ще стане светло,
и ще зараснат раните -
без белег и без спомен.
По пътя си ще продължа,
молитвите ми ще се сбъдват,
защото ме боли неистово,
но болестта лекува се и с нож,
и с истина.
Ще спра да те обичам
и ще грейне слънце,
и ще вървят до мен и ангели,
и хора,
с които ме сродява вярата,
че няма да съм повече сама.

***
Това беше снегът,
който можеше всичко.
Пише пиеси и стихове.
Пътува, обича,
когато поиска.
А аз - неумела -
съм само с двете си длани,
и тънката свещ…
Снегът, който можеше всичко,
вратата затрупа,
като стреха се надвеси над мен,
по сърцето почука.
Прегърнах го и побелях,
докато прошепна
името му…

ПОСВЕТЕНО

Затворена врата.
Мълчание - като стената бяла.
Това си ти.
А аз съм огън и навярно - бедствие,
не знам за теб какво съм….
Попитах в жаждата среднощна -
сродява ли тъгата?
Ти каза „да”,
но път към тебе няма.
Ти просто си затворена врата,
мълчание - като стената бяла.
И се разделям с тебе,
без дори да разбера
дали изобщо съм те срещнала….