Тихомир Йорданов

Ламар! Звучеше ми странно, или по-точно чуждестранно, като Ламартин. А всъщност е нашенско име, името на Лалю, синът на бай Марин Пончев от с. Калейца.

В този псевдоним усещах нещо разбунтувано, грубовато, като главата му - едра, лъвска глава с буйна коса, едро, грубовато месесто лице с бухнали над очите вежди.

И една пеперудка, вместо дългия волски език на обичайната вратовръзка, кацнала под брадата му върху блесналата бяла риза.

Може това да ми е натрапено от снимка, която съм виждал някъде.

Чел съм стиховете му - и те грубовати, с една изненадваща, дори стряскаща образност, съвсем приземена, например като това:

…Ще грее правдата ви като покрив.

Как така като покрив? Аз сигурно бих го казал по-нормално. И вие бихте го изрекли така: като слънце, като огън, като звезда и т. н.

Но не и Ламар, който твърди, че правдата грее като червените керемиди на пазещия ни покрив.

Колко много истина има в този червен цвят, и в покрива.

Отхвърлящата шаблона метафоричност ме впечатляваше силно. И тази анархистична образност. Такива стихове се запомнят.

Три пъти съм попадал на място заедно с поета Ламар. Няма да кажа „срещах се”, ще е невярно.

Бях съвсем млад, студентче, което съчинява стихове и търчи по редакциите. Така отърчах и до редакцията на новото през 1952 г. списание „Български воин”.

Исках и него да превзема. Почуках на вратата на стаята. Не ми отговориха, но аз влязох, защото отвътре се чуваше тракането на пишеща машина.

Човекът над нея говореше басово, бих казал с едър глас и едновременно удряше с пръсти по клавишите, като гвоздеи забиваше думите в хартията.

Ламар пишеше стихотворение. Той не ме погледна, само махна с ръка към свободния стол. Значи: седни. Завърши стихотворението си и рязко изтегли листа от валяка на пишещата машина.

Тогава влезе поетът Иван Радоев, отскоро постъпил на работа в списанието. В лице Иван Радоев беше пълна противоположност на Ламар. Той беше строен, слаб, с изфинено, прозрачно като от фарфор лице.

- Ела, Иване. Я чуй това стихотворение! - Ламар започна да чете стихотворението, на чието написване присъствах.

- Май не си сполучил, бай Лальо…

- Така ли мислиш?

- Нека да ти кажа…

- Ти ми каза - избоботи Ламар, смачка листа в шепата си и го запрати в кошчето.

Не беше сърдит. Той дръпна нов лист и го навъртя на валяка.

- Какво ще кажеш, ако го напиша така?

И пак с едрия си боботещ глас започна да нарежда същото, но вече с други думи стихотворение, които пак така като гвоздеи заковаваше.

Но изглежда се сети и за мен. Спря да чука на машината и ми поръча:

- Ти, момче, ела друг път да видим какво ще правим с твойта работа.

Не помня дали стихотворението ми излезе в списанието или и то се настани в кошчето с бракувани стихотворения.

Но тази среща бе първият ми урок как да се справям с творческите си несполуки.