Димитър Никленов

АЛЧНИЯТ СЕЛЯНИН И МАГАРЕТО

Живял някога един човек. Той бил алчен и себелюбив, но освен магаре друго нищо нямал.
Хората от селото се чудели каква душа носи това магаре, та хем да яде малко, хем да носи товар чак до ушите си.
Веднъж селянинът чул, че в съседното село близо до кладенчето имало заровено злато. Очите му светнали. Цяла нощ не заспал и потривал блажено ръце.
На другия ден, още петлите не пропели, натоварил магарето и тръгнал.
Пътят бил дълъг и той огладнял. Извадил от торбата хляб и си хапнал, а на магарето само подвиквал да върви по-бързо.
- Ще го науча аз него! - мислело си магарето и ревяло високо, но тъй като било на магарешки език, селянинът нищо не разбирал.
- Стига си ревало, ами върви! - подканял го непрекъснато.
Стигнали селото. Намерил кладенчето алчният селянин и се заловил да копае. Изкопал дълбока яма, колкото четири човешка ръста. Накрая се изморил и седнал да почине. Никакво злато не открил. Погледнал нагоре и се изплашил.
- Ами сега, как ще изляза от тук? - затюхкал се той. Ослушал се. Чувал само стъпките на магарето.
- Тук пари няма, ами ще загубя живота си! - заридал селянинът, като продължавал да мисли как да излезе от дълбоката яма. Накрая решил да се помоли на магарето.
- Магаре, магаренце мило, чуваш ли ме? Помогни ми! Ще те възнаградя богато! Моля ти се! - отчаяно викал селянинът, но магарето не искало и да чуе.
Алчният и себелюбив селянин си останал в ямата, а магарето, което си хапнало добре зелена тревица, доволно се търколило на припек.

——————————

МАЛКОТО МЕЧЕ

- Мили мои деца! - казала Меца на своите мечета. - Ето, че зимата дойде. По дърветата не останаха листа. И преди да заспим зимен сън, ще ви изпея песента на славния татко Мецан, който сега прави последната си есенна разходка из гората!
- Добре, но само по-бързо! Много ми се спи! - обадило се по-голямото мече и се търколило на меката постеля от жълти листа.
Мама Меца застанала на вратата така, че хем нейните палавници да са й пред очите, хем да спира вятъра. Ревът й се носел из цялата гора. Мечетата слушали, слушали и заспали. Меца също задрямала до децата си. Но по-малкото мече не спяло. Отворило очи, огледало се и право вън.
- Хммм, ще ми казват, че съм най-дребното, сега ще видят как изведнъж ще порасна! Хммм, само веднъж да намеря скривалището с меда! - казало си то и хукнало навън.
В главата му непрекъснато се мяркало голямото гърне с меда, което то щяло да излапа самичко.
Мама Меца го скрила, та когато се събудят от зимния сън, да се подсилват.
- Още малко! - казало си Мечето и сладко се облизало.
Не щеш ли, вместо да стигне до скривалището, се озовало до горското поточе. И за да не губи много време, решило да мине направо по новия лед. Но едва направило две крачки, ледът изхрущял и то цамбурнало в студената вода.
- Помощ! Помощ! Мамо! Ще замръзна-а-а, ще се удавя-а-а! - ревнало Мечето.
Но мама Меца била далече. И навярно малкото мече щяло да замръзне, ако не го беше чуло ловджийското куче.
- Баф-баф! Какво правиш във водата? Риба ли ловиш, или пък чакаш да те заведа при моя стопанин?
- Стига си лаяло! - изревало мечето. - Ами вземи да ме измъкнеш, че скоро ще стана на шушулка!
В това време пристигнал ловецът. Спрял се и се засмял.
- Виж го, мъника, ще замръзне в ледената вода. Защо не спиш на топло, палавнико? - и измъкнал мечето.
- Сега ще ми убиеш ли? - попитало то разтреперано.
- Ха! - засмял се отново ловецът. - Аз не убивам беззащитни животни, а само онези, които вършат злини!
Малкото мече погледнало към ловджийското куче и побягнало към мечата дупка, забравило за гърнето с меда. По кожуха му висели безброй ледени висулки, които звънтели като камбанки.
Ловецът и кучето останали да слушат затихващата мелодия от ледените камбанки. В нея чували да звучи благодарността на малкото мече.