Проф. д-р Димитрина Каменова

Романът на  Драгни Драгнев „Животът е война” отразява новаторски поетично пътя на свободата в далечното време на Руско-турската война от 1828-1830 година и след това до Кримската, затова трябва да го почетем и прочетем - заради свободата, заради националната ни гордост и заради самите себе си като българи. Авторът ни кара да потърсим приносите, посланията и поуките от цялото му творчество, но най-вече в последния роман, променящ мислите ни за смисъла на раждането и смъртта, моделиращ чувствата ни като българи и променящ ни за един по-добър свят на добруджанската земя под добруджанското небе. В близо 160 страници се е впечатал мощен повествователно-поетически, документално-исторически, военно-житейски интелект на автора, приютил безсмъртен принос, послания и поуки за народната памет, за литературната съкровищница на България, Европа и света.

Принос първи

Романът възкачва върховете на българския и световния роман. Смелото преплитане на няколко сюжетни разклонения с поезия превръща творението на Драгнев в авторски принос за новаторски тип роман. Всичко в романа е поезия - витиевата, оживяваща всеки повествователен жест, всяка реплика, всеки пейзаж и описание - на войната и битките, на града и околностите му, на героите, на бита, на войнския живот - до съвършенство.

Измерител за висок литературен принос е неусетно лесното гмурване на читателя в текста - още в първите редове не само влизаш, а дейно участваш в необичаен сблъсък на смълчания град („сърцето на Хаджиоглу Пазарджик бе спряло” (с.1) и достолепното пристигане на Негово императорско величество Николай Първи - „На един хълм северно от града накацаха палатките на главното командване. Наблизо се изтегнаха обозите…” (с. 7). Читателят е оставен доброволно да заеме позиция в сблъсъка между объркания до безмълвие град и „връхлитащия бял цар” начело на главните сили на Трети корпус, между мюсюлманите - готови да подвият пред височеството гръбнак, и християни - готови да му целунат ръка! Авторът те оставя да избереш роля сред едните, молещи пощада, и другите, искащи закрила от Негово императорско православно величество Николай Първи. Още в самото начало започваш да вярваш на писателя чрез безпогрешния му усет за националната и религиозна идентичност на героите - българи, турци и руси.

Внушението на сблъсъка в експозицията авторът постига с навлизане в необичайното - градът, станал оперативна база на руската армия, е вече свободен, а мълчи, влиза в него императорът, а липсва церемониал. Усещането за драматизъм още от  първата страница страховито завладява с констатацията на два пъти „НЕ, НЕ БЕШЕ НА ХУБАВО!”.

Целият роман е сблъсък и тишина, копнеж и конфликт - всичко е движение. Движение  и промяна. На пръв прочит като че ли нищо особено не се случва - било е робство, и продължава робството, но повествователното майсторство дълбинно извежда промяната:

- от решението за война на руския император за териториален достъп до протоците за търговия - до вземане на решение за духовна и въоръжена подкрепа на българите за национално освобождение;

- от стремеж към лично отмъщение на хайдутите за поругани баща, майка, брат, сестра към турци и български изедници (четата на Бойчо Войвода) до подривни действия на хайдушките чети спрямо османската държава (четата на Пею Буюклията) в края на романа;

- от живота като война в света на мъжете през войната като живот в света на войника до живота като Живот - с Жито, Жена и Желание за покой - навсякъде и във всичко!

В романа като че ли няма кулминация, една единствена поанта, няма един единствен миг, в който читателят да се издигне до един единствен предел и да поиска да спре! Целият роман налага непрекъснато движение на чувства, мисли и действия от читателя - неспирна, уморителна но вдъхновяваща промяна! И си струва да прочетем тази книга!

Така „Животът е война” всъщност е роман за пътя към свободата -  за отложената и дълго отлаганата свобода - чийто криле още не можем да докоснем като народ. Път в неговото велико българско разклонение!             От една страна, път чрез физическо изтребление на врага - взето решение за смърт, постигната разплата чрез хайдушките чети на Бойчо Войвода, Пею Буюклията и Димитър Калъчлията. Чрез доброволческото участие на юнаците, където се ражда възторгът на русите, че в боя българите са ненадминати по храброст в изблика на вековния гнет и гняв - отдадени до самозабрава в изтреблението. В романа се редят сцени на взаимно братско благоговение от руска и българска страна и авторът недвусмислено показва сливането на надеждата и пътя за освобождение с любовта между българи и руси - познанието и усещането за славянска и православна принадлежност е изключително силно и заразително в романа - едно от големите му послания!

От друга страна, пътят към българската свобода е и по-цивилизованият, но бавен път на диалога, на прошението, на меморандума и това е друго силно послание в романа. Той в историческо движение е представен от автора чрез делото на Паисий, пръв хвърлил идеята за помощ от Русия, подета от Софроний  и доразвита чрез образите на Александър Некович и Феликс Фонтон, чийто баща е дипломат по българските работи при генерал Багратион от миналата Турско-руска война за „нашето отечество”, срещал се със Софроний Врачански в Букурещ (с.47): „Господи! Честит човек!” - ще извика Некович. „Софроний е първият, който внушаваше на българите, че славянска и православна Русия ще освободи България. И не само проповядваше, вярваше, че тъй ще бъде!” А Феликс Фонтон намира вяра и сила да поддържа идеята, макар и далечна, у Некович така: „И ще видите, че един ден ще обърнат двореца да поеме българските дела като свои…” (с.47).

Един трети път към свободата е пътят на бежанците и преселниците. Дилемата на Бойчо Войвода, най-драматично преобразяващ се по роли образ в романа след войната, докато съпровожда бежанците българи за Бесарабия, тоя „жив облак”, е също представена в движение: „стотици талиги, натоварени с покъщнина, коне, крави, волове, магарета, кучета и народ, много народ, цели села…”Бежанците - прошепна Бойчо.- Бягат, горките, бягат…” (с. 79). Той получава разпореждане от руското командване да преведе през Балкана и Добруджа до Дунава бежанците от Твърдица и Козосмоде - „трябваше от Сливен да ги вземе, но те бързаха за Бесарабия и Южна Русия”. И защо бягат - „Само от страх, че турците ще се върнат, само от страх, че села ще изгорят и ще изколят, само от страх… Никой не иска да мре, всеки му се живее. Горчив да бъде, но живот да има…” (с. 84). - мисли си Бойчо. „Живот, живот… Твоята ръка тегли всинца напред - на любов и на смърт…” (пак там).

В края на лятото на 1830 г. Бойчо получава нареждане да разпусне дружината си и да предаде оръжието, без да изпълни хайдушката клетва да изкорми тревненските чорбаджии и изедници, убили баща му. „Сега разбираше ясно колко дълъг е пътя до тая свобода” (с. 86).

Повествованието „се връща” в 1832 г., когато Хаджиоглу Пазарджик е наводнен от преселници, връщащи се от Бесарабия българи по султанското ираде като поданици на султана - „ще им се даде орна земя и ще заживеят, както не е било” (с.94), но това обещание също се оказва илюзорно. Затова авторът въздиша: „Турското робство в българските земи се проточи” (с. 95).

Четвъртото разклонение на пътя към свободата води до два вълнуващи и незабравими образа - пътят на Солак Мустафа, изменникът на Исляма, френският възпитаник, прегърнал хайдушко движение сред турците, помагащ и на турци, и на българи от насилници, тачещ живота повече от грубата смърт. А пътят на Пею Буюклията лъкатуши в движение на узряването. Срещата на петгодишния бежанец с Бойчо Войвода е кулминация в романа - със силното послание, че борбата за свобода иска приемственост! „Колко турци си избил  колко, а” (с.93) - пита Пейо. „Знаеш ли да пееш?”- пита Бойчо. „За Крали Марко и три синджира роби, за Стоян и за Грозданка” и посяга към пищова от силяха на Войводата: „Като пораснеш, ела да ти дам моите пищови” (с. 84).

Съвсем метафорично петото разклонение на пътя към свободата е пътят на слънцето и залеза - прекрасно отмерващи житейското и войнишкото време (вж. по-долу).

Принос втори

„ЖИВОТЪТ Е ВОЙНА” продължава традициите на българския исторически роман. Още от първия ред те завихря събитието с точна дата и място - 28 юни 1828 година до градчето Хаджиоглу Пазарджик, където се сблъскват двете армии в поредната Руско-турска война и градът пада в руски ръце. Буди преклонение детайлното познание на автора и по история, и по военно дело. Описанието на Главната квартира на Николай Първи ей там, на северния хълм, епичните и на места премерени батални картини на стълкновението на двете враждуващи страни е толкова ярко и детайлно, като че ли забравям, че съм пред Добрич, толкова мощно поглъщащо по толстоевски е описанието. И понеже всичко е поезия остава вдъхновението, че читателят  е жив участник в исторически филм.

Да, ЖИВОТЪТ е ВОЙНА

Труден, дълъг, изтерзан, пренебрегван от чужди, жадуван от свои е този път. ВОЕННАТА ИСТОРИЯ и ВОЕННАТА ГЕОГРАФИЯ на романа така умело са уплетени в събитията, че е много трудно да се разплетат, особено облечени в поезия. И все пак пространството на романа се разлива от Трявна на запад, при българските изедници чорбаджии, на които иска да отмъсти Бойчо войвода и които го предават на заточение с двамата му братя след войната - до Сибир,  другата точка на романовата география на изток. И пак на изток пътят на бягството на Бойчо и единия от братята му през Истанбул отново до България бележи художественото пространство. Историческото време се простира в романа от 28.06 1828 г. до 1853 г. и …до днес.

Влизам във военните действия на 28.06.1828 - освобождаването на Хаджиоглу Пазарджик, на 4-5 юли превземам Козлуджа и Ени пазар, но на Илинден съм пред Шумен: „Не се предаваше крепостта. Не бе яйце - камък, не се пропука…” (с 22). Чувам заповедта на Николай Първи на 22 юли, когато „Руският черноморски флот хвърли котва в залива Евксиноград”, близо до крепостта Варна, която „приличаше на огромно каменно корито”. „Нещо вреше и кипеше в утробата му” (на коритото). Драматизъм се сипе от битката за Варна между русите и войската на сераскер Хюсеин паша. Майсторски авторът сам чисто физически мени позициите си във войната, сякаш е военен кореспондент. Ето как „вижда” военния ред сред османците: „Шумни тълпи низами, дервиши с тъпани и зурли, препасани с ятагани, се покатерваха на бойниците и кулите, викаха, беснееха, подхващаха чалгаджийски свирни, лееха маанета… Оръдията бумтяхя. Земята и небето потреперваха.” (с. 22 -23). Като че ли през бинокъл на 6.08. виждам как „край село Дервиш ован на река Камчия по царския път за Варна минаваше 30-хилядната войска под командването на великия везир Мехмет Селим паша” и как на 13.08. „десният фланг на руската армия неочаквано претърпя тежко поражение. Звярът на сераскер Хюсеин паша в Шумен излезе на лов”. Тръпна на 8.09., когато на бляскавия борд на кораба „Париж” Александър Некович заедно с  Феликс Фонтон предават Меморандума на българския народ на Негово величество, но на  30.09. Варна пада в руски ръце и Николай отплава за Одеса (с. 49). Гняв ме обхваща по Димитровден, когато Дило, най-великият юнак от четата на Бойчо Войвода пада, надупчен от куршумите, обезумял в битката (с.55): „Някаква сила го изправи по-грамаден от планината. Слиса се, когато видя и двамата си свата опръскани в кръв. Бе обезумял… Тресеше се от кипналия в жилите му гняв. Втурна се бясно напред. Пълнеше и изпразваше пушката си. Низамите се напикаваха от страх. Вай-Аллах… Куршумите им минаваха през Дило и не можеха да го спрат, не можеха да съборят гяура…(с. 54-55).

Сякаш съм там на 19 ноември, в Тайния комитет на Николай Първи, който взема решение за окупация на цяла Добруджа чак до Карнобат, Айтос и Бургас с настъпление към Цариград. Дълбока жал отново ме завладява в първите дни на 1829 - в Кълъраш, където „почина Некович и меморандумът на българския народ остана без отговор и последствие” (с. 56), но пък руските моряци превземат Созопол, редом до тях български доброволци, и по законите на войната „в града пламна бунт” (с.57), който плаши до смърт руснаците. На пролет на 1829-та настъпва сред българите всеобщо въодушевление и генерал Дибич, тръгнал да превзема Балкана, разбира, че „сега му е времето” за истинска помощ на българите да извоюват свободата си (с. 57), но и него го плаши българското княжество след войната. „Дибич поведе армията през Стара планина и в погледа му пламна България. Пушките на доброволците трещяха вече…” (с. 59) в цяла източна България. На 16.07.1829-та руските войски превземат Айтос и Карнобат, „после паднаха Ямбол и Сливен и пътят към Одрин беше открит” (с. 59) с едно всеобщо пожертвование. Българите „вдигат бунт, щом ги въоръжите”, затова и русите държат настрана Георги Мамарчев Буюкли (с.60).

Юни 1829 г. „падна Силистра, повторно влезе войска и в Хаджиоглу Пазарджик”, а „на 20 август Одрин падна в руски ръце”. На 4 септември се приема меморандум за запазване на Турция и Николай Първи нарежда да се сключи мир. Сринатата надежда, невярата в царя и погромът са внушително представени в цялата 17-та глава на романа като великолепно лирическо отстъпление за България (с. 69).

На 14.09.1829 г. подписан Одринският мирен договор - Русия постига всичко, което иска от началото на войната. България остава в пределите на Турция под властта на султан Махмут Втори (с.75). На българите, участвали непосредствено или косвено във военните действия, самодържецът разрешава да се преселят в Южна Русия. А генерал Дибич нарежда да се изземе оръжието от българите: „болката надебеля” (с.76), надеждата помръква: „нероденият само не опита сили, не помръдна, не полетя с пушка за свободата”.

Принос трети

Сложната система на героите в романа и техният живот

За майсторството на Драгнев в превръщането на неживите герои в живи участници може да се отдели специално внимание.

Самата ВОЙНА е жив участник и герой в романа („В тези часове войната бе замряла” (с.12). За Драгни Драгнев светът на войната е воля на дявола („Война ли беше това или дяволът копаеше гробове?” (с.2); „това стоглаво смъртилище  (с.11). Ясно и категорично авторът е представил ежедневието на войната: „победа, слава и смърт се сляха в един вик, в един възел, в едно очакване, пълно с възбуда и ярост, която растеше” (с.2).

Повествованието лирически „снема” надеждата и страха в живота на войника - генерал или император, обикновен войник или хайдутин - все движени от надеждата: „Надяваха се да спечелят и други големи и малки войни в безкрая на времето, което принадлежи на Негово императорско величество” (Бенкендорф, с.8). Надеждата писателят с йовковски поетичен жест рисува за охтичавия младеж, че в Бесарабия руските доктори ще му помогнат… и още много надежда рисува романът. Надеждата, „дивата птичка в душата на българите” (с. 49), „От надеждата пърхаше този гняв, а от гнева напираше сила” у Бойчо войвода (с. 50).

През очите и ума на Негово сиятелство генерал Иван Иванович Дибич Драгнев рисува и войната, и надеждата за свобода, и самата България: „В тази война Турция беше паяк, а България паяжината… „Надеждата растеше в очите им и паяжината се люлееше и късаше под тях. Турция знаеше откъде идва надеждата и кой я подхранва. Дибич разбираше, че надеждата може да реши войната. Надеждата вдигаше българите на крак, даваше им оръжие и ги изправяше до руския войник. Въодушевено пишеше молби и меморандуми до Негово величество Николай Първи. Изпращаше на смърт и смесваше българската кръв с кръвта на Русия…” (с.42-43).

Генерал  Дибич е персонализираният носител на надеждата на българите, който „Хранеше я, поеше я всеки ден и слагаше ухо на сърчицето й. Ако не днес, утре, ако не сега, догодина ще впрегне и тая крилата силица надеждата. Няма да я остави, имаше я на ум.(с. 50). А ето как Некович я рисува пред Витгенщайн: „Надеждата сгрява по-силно от слънцето, Ваша светлост”, като хляба е сладка, биле за всяка болка е…” (С. 28) ОТ КЪДЕ ИДВА ТАЗИ НАДЕЖДА? „В душата му се изопна великанът Паисий, до него - побелелият Софроний. Свети мъже бяха, България се изправя в тях… върви, понесла планините, равнините, реките и небето на гръб… Паисий и Софроний бяха попили раните й, церяха ги с надежда за Русия…(с. 28)

Страхът по време на война - и той е жив - далеч от Петербург, „на чужда земя опасностите са повече от звездите” (с.10); „Обхвана го страх. Удари го камшикът на това нелепо усещане и още повече го смали, сякаш отсякоха раменете му със сабя” (с.9).

Смелостта, преляла в непреклонен дух, е белязала всеки българин в романа, но най-ярко е изразена чрез мислите на Дило: „Нека да приближи и довтаса цяла Турция, ако ще би, окото му няма да мигне. Той беше българин. Всичко наоколо - тревата, гората, планината - беше България. Отвред гледаше и викаше България. Няма да се уплашат…” ( с. 53). И куражът се слива с присъдата на автора в лютата битка за България: „Няма любов… Има живот и смърт…” (с. 54) Бойчо ще изрече  за юнака над юнаците в четата му: „Тука ще бъде гробът му! На балкана!.. На свобода…”

Политиката във войната е също сред „живите” герои в романа  и „върти сабя насам и насам”. Всеки път отворя ли романа, поемам по този път и всеки път авторът ме хвърля в дълбока жал - жал за България, тази лодчица в океана на Великите сили: „Негово императорско величество изрече нещо от началото на войната и от по-рано: - Ние воюваме с Турция… Нашите цели са ясни и категорични… Ние нямаме намерение да протежираме българите, те се бунтуват срещу султана… Не забравяйте, господа, позицията на Англия, Австрия и Франция… Ние сме застрашени от много страни. Затова да оставим българите засега…” (с. 10); „Доброволчески войски… Това мирише на революция. Това води глутница вълци в кошарата…. Ние не подкрепяме такава революция в Русия, нито извън нея… най-благонадеждните българи да помагат на армията… само онези, които се задължават след войната да се преселят в Русия… Това е по-малко зло…” ( с. 10). И в същото време като коректив на политиката Бойчо създава друг контекст: „Ама нали и аз, Божем, като всеки, се надявам на войната… Може да ни избави, да върне и нареди България… Нали тъй стана със Сърбия, с Гърция…” (с. 65).

Живите Герои

Авторът по братски съдейства на читателя при „влизане” в образа на  историческите личности - Николай Първи, ген. Бенкендорф, ген. Дибич, и цяла плеяда ненадминати по привлекателност български поборници - Бойчо Войвода, Пейо Буюкли, Дило хайдутин, Димитър Калъчли … . Веднага грабва мисията на Николай Първи на световен лидер (с.3), „блестящ в мундира си, но беше сърдит, с нож в погледа” (с.19).

Драгни Драгнев, изкусен майстор на контраста, гради по достоверен начин живота като война и чрез сблъсъка на своите герои. „Подобен на Исус”, Александър Павлович Некович, пълномощник на българите, идващ от Букурещ „с просба Негово императорско и царско величие да вземе България под своя защита” (с.25), подобно на Сърбия и Гърция да получи автономия, среща фелдмаршал Витгенщайн, който „беше се превърнал в склад на прошения, прокламации, рескрипти, проекти… Сит на думи, на гласове, на слънце и мрак, той гледаше на човека без уважение, без страх, без надежда (с.24). Какво по-красноречиво потвърждение за силното послание на романа, че войната обезличава човека, обезсмисля общуването, стопява куража с тънкото предричане на отложената свобода. Свободата и автономията е оставена на надеждата. Целите са други - Русия да минава през Проливите, а не Турция да падне. Други са целите на българите: „Тази война е на наша земя и много българи стават полезни на руското оръжие… Нашият народ чака защита и спасение единствено от великата руска държава… ние сме православни…. Ние сме славяни!” (с.26). „Вярват, че Русия ще освободи родината ни… Умират за тая свобода…” (с. 28).

Българските мъже

Ето ги в първата среща с читателя младите юнаци, българските богатири, „Великани красиви, железни” (с.12-13): „Зачаткаха копита, грухо се отърколи талига. Към руските войници приближаваха десетина мъже. Тримата на коне бяха гологлави и чорлави, разгърдени. Ризите им размахваха криле…” (с. 12); „гняв светеше в очите им, а сърцата им задръстени от омраза към турчина”; Заразителна е всеотдайността да помагат на Русия във войната, но която не им дава оръжие, а те жадуват, „Готови, решени бяха да се бият и  умрат юнаците” (с.2). Ето го и юнак Дило: „Като че с рамене подпира небето. Носеше голям кожен силях с токи и пулове. Пушката - като тояга в дланта му” (с. 13).  Поел фолклорните традиции на върха на перото си, Драгни Драгнев рисува юнаците, не, ами радва сърцата ни: „тримата бяха съвсем близо, всеки препасал широк колан с патрондаш върху пояса. В коланите натъпкани по няколко пистолета. Крачеха мъжете и тревите пращяха под чизмите. Останалите, селяни по конопени ризи и в черни димии от домашен шаяк, с широки вишневи пояси и бели кенари, вървяха на три-четири крачки” (с.13).

А виж Бойчо Войвода: „Край Кузлуджа преди неделя се появи този българин. Удари рамо на рамото му - не от месо и кости, от камък човек беше. Българинът подвикваше на момците си и стреляше…и в погледа на Сняжко ред поред падаха низами” (с. 12). „Сняжко се учуди как ходи изправен, каква душа носи, каква кръв бучи в тялото му. Имаше вид на горд, силен и благороден човек” (с.13).

А напористият 24-годишен Васил Вълков с още двама бяга с турски дрехи от Шумен при руснаците и искат пушки: „- Война е, да помогнем, ваше високоблагоордие, колкото силица ни е дал Господ… на Русия да помогнем, че и на България, дай Боже…” (с. 18). „Българин съм… искам да се бия с турците…” (с. 19).

Принос четвърти

ОСОБЕНИТЕ ГЕРОИ в романа

Всичко в романа живее и функционира според отредената му роля. Градът Хаджиоглу Пазарджик става плацдарм на сблъсъка на две империи - руската и османската: опожарен и спретнат за един ден сливат народ и Негово величество в изящество (с.3). Времето, изтичащото време е също във война със самото себе си: „дните се превърнаха на воденици, безпощадно мелеха хора и ги ядяха” (с.2) „Нощите бяха неподвижни мъртви кораби, заседнали в плитчините”. „Залезът трепна и за последен път тръсна рошава глава на земята. По палатката паднаха избеляващи алени капчици…. Изсвири вятър и извести, че вече е нощ” (с. 11).

Земята също воюва, понесла двете армии. Край Шумен зад 30-хилядната руска армия „земята се нагърби и почерня от пресни гробове. Мъртви коне с пръст между зъбите, смесена с кръв и превърната на тесто, лежаха разкрачени по пътищата… Високо над света се усмихваше слънцето - ненаранено, живо кълбо, недостижимо и щедро, неотразимо, добро” (с.12); „Земята отвори очи, оголи рамо на слънцето, засия в погледа на небето и отново настръхна: войната продължаваше” (с. 57). Денят събира войната между слънцето и нощта: „Денят напираше да се роди… Раждаше се… Викаше с хиляди гърла… Размахваше алена кърпа, която бавно избеляваше и като птица се губеше в небето” (с. 19). „Слънцето изскочи от морето на Балчик, тръсна мокро лице, превърна се на току-що изваден от пещта хляб, отърколи се през равнината, от Карвуна до делтата на река Дунав, все направо… Преметна се през къшли и села, изправи се по баири и келяви хълмове, прекоси младите нивя… Накрая облиза покривите на града и продължи в небето…” (с. 97).

„Слънцето още не смееше да покаже глава над хоризонта… Боеше се да надзърне и види какво става по тая земя… Още светеше на мъртъвците отвъд…” (с.19); „Аленият гребен на слънцето трепна по челата им” (с.21). „Слънцето си отиваше, слизаше на мъртвите да свети” (с.37).

Панаирът в Хаджиоглу Пазарджик. Ще призная, че не съм срещала по-ясно, пъстро и вълнуващо описание на гордостта на стария град: „По трети петли панаирът оживя, разкопча риза, отвори уста, а по видело бе вече прегракнал…”.

Принос пети

Авторът леко влиза в потайностите на взаимоотношенията между действащите лица. Доверието между адютант и самодържец е внушил с един щрих: „мостът между тях бе половин дума” (с.9); твърдата безпрекословност на височайшата заповед да не се дава оръжие и снаряжение на българите, защото готвят революция, със смърт жертва самите руси - един прекрасен образ в романа на поручик Сняжко (с. 20). Ето как реди близостта им авторът: „Войводата и поручик Сняжко се отделиха от останалите и стъпките им замряха. Приказваха дъх в дъх, всеки на своя език, но се разбираха без никакъв зор. И сякаш не приказваха, а пастреха думи за друг път, за о-далечно и по-добро време. Това време поникваше в мислите им, растеше и зрееше…”(с.16). Романът пази прекрасни сцени на общуване между българи и руси по време на война: „Избухна нов смях, раздруса войниците. Павурите клокочеха от уста на уста. Всички пламнаха от ракията, от масалите, от сладките приказки за жени и живот, за войни и за мъртвите, които бродеха по земята” (с.16).

С особена поетична сила авторът вае любовта в романа. Например към русите: „Брат… Брат… Думите изтекоха от устата на българина приветливо и меко. Прозвъняха в ушите на Сняжко, сториха му се близки, напевни. Той се засмя, очите му светнаха: - Брат… Брат…” (с.13).

Принос шести

Езикът на автора, естествен, наш, препълнен с мъдрост и старина, прелива в език на героите му. Как естествено внушава прословутото българско желание да заговорим на гласа на госта, на освободителя, откъдето идва надеждата. Млад е Васил, но мъдър за годините си:

- Защо искате да служите на Русия? (пита генерал Дибич)

- Помагати, Ваше сиятелство - рече той и черковнославянският пак се оказа като руския. - Един войник повече един турчин по-малко. Вие искате да спечелите войната, аз искам да сиктирдосаме Турция … Кръчмарят един, сметката обща”;

Пак по български обичай, млад, но дава съвети „без заобикалки”(с.44)

- Много сте пръснати и разпилени, Ваше сиятелство! Отваряте по-лесен път на пашата… Тогава Дибич пита:

- Какво искат в тази война българите?

- Свобода, Ваше сиятелство! - отсече Васил. - Земята иска дъжд и слънце да наспори жито. Ние искаме свобода. Ама и оръжие искаме да се бием. Даром - нищо” (с.44- 45).

При една от най-драматичните сцени на срещата на обущар Петко на панаира в Хаджиоглу Пазарджик с Пею Буюклията и Димитър Калъчлията в присъствието на турски стражари Петко, потънал в страх, но простичко окуражава: „Не знаете страх вие. Крила ви дал Господ” (с.103).

Посланията в романа

1) Животът не е война

Най-достойното послание на Драгни Драгнев в неговия нов роман е смисълът да се живее. ЖИВОТЪТ в романа има поне три неотменими измерения - словото, житото и раждането.

Житото терзае, успокоява и пълни с енергия писателя, не само в новия роман. „Днес е Илинден! - рече войводата, сигурен че го разбират. Прекръсти се, разчупи един самун на коляно и подаде половината на Сняжко. Вдигна се сладка омайваща пара. Замириса на жито, на живот” (с.14). Българският хляб, най-вкусният: „сякаш цялата земя бе потекла по устата на войниците и я поглъщаха от сладост” (пак там).

2) ЖЕНАТА  - втора, след България в живота на българина, но носителка на Живота

С колебливо търпение очаквах появата й в романа. И знам, че по образите й ще разбирам отношението на мъжа, на войника, на хайдутина, а защо не и на писателя. Руската жена първа влиза в сюжетното развитие  - Мариша вдовицата, чрез разказа на подпийналия българска ракия, оная дето „приказваше и пееше в гърлото” (с.15) на руския войник, разказващ за „поп Гаврила, умрял от уроки”, е един пълнокръвен образ на жена, знаеща какво иска, въртяща мъжа според целите си: „…клетата Мариша. Господ да я порази, ама живот и здраве да й дава, до кости ме изсмука … прекопах градината, значи, къщата й постегнах, мръкна, душа не ми остана, ха сега, вика, Гаврила, да ми попееш и потропаш, както правеше мъжът ми, Бог да го прости!!…” (с. 15).

Българската жена, не отстъпваща от род и вяра, или е само миг, както е вметнат образът на Рада, или пасивно „чака” все закъсняващия мъж - закъснява братът на Бойчо, закъснява и Пею за раждащата Дженда. Българката „пристига” в романа чрез налудния сън на българския пълномощник Некович, „дребничко, кокалесто човече”, все „се свиваше в корема си” (с.18) втора, след България: „Треска мъчеше българина… Навън вече бродеше нощта…. Некович ….Летеше високо в простора на орлите… Цялата земя се гърчеше в пламъци… Над вратите се вееше българско знаме… Три цвята…”. И в съня авторът възсъздава прекрасния ритуал на Еньовден, наситен с пролет, смях, игривост на момите и тяхната надежда за добър жених (с.29).

За втори път българката, изгората на Петър, Бойчовия брат, се появява в образа на българската самодива, молеща да отиде с хайдутина в балкана: „Деца искам, като тебе да пораснат, на тебе да се метнат!”

Третата среща в романа с всеотдайната в любовта си българска жена е чрез образа на Райна, дъщерята на родолюбивия чорбаджия Саръоглу. Авторът рисува финесът, енергията, вълшебството на влюбването, отново мимолетно, между българката и руснака Феликс толкова силно (с.71), колкото е силно желанието за свобода на българина. Покрусата от раздялата между младите е толкова силна, колкото е силен погромът на надеждата за свобода.

Чрез образа на Райна авторът утвърждава недвусмислено жената като носителка на живота в романа: „Аз няма никога да умра - усмихваше се Райна… съдено ми е да живея… може и да ме няма, но децата ми ще живеят от мене, ще продължат нататък…” (с. 75). И тези думи вдъхват кураж у Феликс след раздялата, за да си мисли: „Жива е тая земя… жива е…живи са синовете й, живи са дъщерите й, жива е кръвта й… не  е сън животът на тая земя…”

Непреходните послания на романа „ЖИВОТЪТ Е ВОЙНА”

1) Непреходност на живота: „Добър и лош по земята ходеше животът - от душа в душа, от уста в уста, от очи в очи” (с 104)

2) Войната разделя света. След поредно излъганите надежди Бойчо Войвода ще каже: „Значи, светът е разделен… Да, но с какво право едните са взели силата на останалите?… Дибич е виновен само за това, че и той е човек на ония, които са августейши и братовчеди и владеят света, а когато го делят, честните убиват!” (с.79). „Война… - прошепна Некович. - Защо войната решава народните съдбини…

- За едни войната е смърт, но за други - живот! - рече Фонтон. - Погледнете природата…  И там е война… Тревата се бори с камъка, надвива и расте.. Вълкът убива да не умре от глад… Война… Човекът подражава на природата…

Некович рязко извърна глава. Устните му потръпваха. В слепоочията биеха чудове.

- Вие приемате войната като нещо естествено? - преглътна той. Някой почука…

Некович знаеше колко дълги са пътищата от пожеланията до решението, от мечтата до делото.”

3) Трайното, стойностното и ценностното в живота, това което обединява и сплотява, са традициите и ритуалите, които градят идентичността на семейството, на селото и на града. Авторът представя вълнуваща картина на панаира в Хаджиоглу Пазарджик. На Гергьовден 1847 г. първото клепало „ще речеш събра се на едно място целият свят” (с.95). „една неделя и отгоре траеше панаирът”, и специално погледът на изследвача и познавача на добруджанската душа пада върху разликата между житарите и другите търговци - търгуват наедро, прибират кесиите и обратно към дома…

4) За силата на дарителството на добричките чорбаджии, прекрасно пресъздадено в глава 22-а на романа: „1847 г. за първи път удари клепалото на българската църква „Свети Георги” (с. 93).

5) За силата на достойнството - да се преклониш пред чуждия, но по-силния и по-добрия - послание, изразено чрез образа на Солак Мустафа и отношението му към българските хайдути. Събират се мюдюрите на каазите - съветват се, ходят на лов и там за първи път се появява и приказката за Солак Мустафа бюлюкбаши, който размишлява: „Как по-просто и по-тържествено се молят на господа християните, какъв благослов, какви песнопения изпълват небесата на църквите… Все му се струваше, че християнската вяра учи човека да ходи с изправена глава, да гледа надалеч и нависоко.” (с. 107). В оня момент на прозрение обаче, че ударите на Пейовата дружина не са за отмъщение, а се целят в сърцето на империята, Солак Мустафа тръгва срещу него и става единствен свидетел на любовта и покрусата му от смъртта на Дженда.

Поуките в романа на Драгни Драгнев

Поуките извират от всеки ред на романа. Сякаш ни търсят равносметка какво научихме от уроците на историята. Създават ни дилеми, които би следвало да ни тревожат.

1) Как днес изглеждаме като народ в очите на „велможите”? „Беден народ, прост и въшлясъл, вмирисан на тор, изсмукан от червеи, вампирясал от мръсотия излизаше изпод земята и трупаше в очите на Негово Величество досада и безпокойство” (с.2). Променихме ли се след 140 години? Какво постигнахме? Накъде вървим? По-добри ли станахме или Животът ни е наистина Война, макар и свободни?

2) Чрез романа „ЖИВОТЪТ Е ВОЙНА” г-н Драгни Драгнев дава отговор на въпроса, който днес до досада се разчепква - робство, владичество или присъствие  е османското иго. Ясно и категорично е дефиниран петвековният времеви период чрез думите на Саръоглу при раздялата с Феликс как народът разбира свободата: „Първом управия да има, да бъдем самите свободни… Ние сами да се съдиме, турският съдия да съди турчина, българин - българина… Да има право на секиго, както за турчина, тъй и за българина…” (с. 74).

3) Къде са днес юнаците? Неравен ли е все още пътят, безкрайна ли е надеждата ни, има ли покруса от провала ни? Има ли ги следовниците на Паисий, и на Софроний с прошения, меморандуми и енергия за открита борба за по-добър живот?

Най-важната поука може би трябва да черпим от словото, тъй автентично в романовата тъкан, и от душата на писателя - размирна, гневна, омилостивена, смъмрена, възторгната, но българска душа. Краят на романа, сливайки се с размирната душа на Пейо Буюклията, чрез единението на природа и човек бележи и безсмъртието на самия роман, и душата на писателя като едно безсмъртно послание:

„Дните пробягаха по челото му… Теглеше ги през равнината, в зелените облаци на полята, сред дъха на ливадите… Пейо палеше косите на Дженда с цветя… тичаха… гонеха се… вятърът люлееше косите, косите люлееха просторите … слънцето течеше по тях… пътищата ги търсеха и дърпаха за ръце… събаряха ги до извор и над огън… пиеха светлина, припламваха и замираха… Припламваха и замираха…

Пейо носеше Дженда и влизаше в залеза…

Солак Мустафа излизаше от залеза… Конете удряха изтръпнали копита върху ковчега на земята и бавно я прихлупваха в мрак.”

Душа, запалена от Добруджа. Утвърждаваща живота, защото всичко в романа е Живот: „… а животът кръжеше, лудуваше в тях. Идеше нейде отдалече тоя живот, бе мъничък като бобено зърно, превръщаше се в слънчице…”.

————————————-

*** Авторката  на статията проф.д-р Димитрина Кменова е директор на Департамент за модерни обучителни методи при Висше училище по мениджмънт - гр. Варна