ОТЗИВИ ЗА ТВОРЧЕСТВОТО НА ХРИСТО БАНКОВСКИ

НАЙ-САМОТНИЯТ РОМАНТИК

Петко Братинов

През август 1997 година Христо Банковски щеше да навърши 60 години. Той си отиде много рано от света – на 22 май 1976 година. И досега неговата смърт остава за нас една трагична загадка. Аз лично не мога да си отговоря на въпроса: подхлъзнал ли се е Христо Банковски до перилата на балкона, или е скочил съзнателно от деветия етаж на Международния дом на журналистите във Варна?…
Не мога да отговоря, но все ми се струва, че, обзет от някакво тъмно безумие, Банчо се е хвърлил сам. Без предварително решение. Без предсмъртни строфи и писма. Така – като внезапен предизвикателен жест на неподчинение дори и на природните закони.
Пребивавал съм нелегално на неговия таван в началото на 1962 г., когато бях без работа и без жителство, и сме имали възможност по цели нощи да разговаряме и да пием заедно. Съквартирант му беше Кирил Петров, който скоро завърши университета и се прибра във Видин. И Киро най-добре може да потвърди странността и поетическия фанатизъм на Банковски.
Христо – това градско момче, родено в Габрово, имаше двама възрастни родители, които живееха в една стара къща на изток от река Янтра. Имаше една диплома за висше образование и една тънка първа стихосбирка „Рожден ден”. Нищо друго. Той беше отдаден само на две стихии: на поезията и на планината. Алкохолът и любовта бяха нещо допълнително, нещо околовръстно.
Поезията го спасяваше от битието. Планината го лекуваше от горчивините. Нямаше друг поет в българската литература, който с такава стръв и с такова отчаяние да се е вкопчил в собственото си творчество. Той го беше почти материализирал, превърнал го беше в някакъв таен остров, в някаква твърда земя, на която единствено можеше да стъпи и да оцелее.
Неговото божествено отношение към изящната словесност го откъсваше от реалния живот, замъгляваше инстинкта му за съхранение, лишаваше го от чувството за грижа към себе си и към другите. Спомням си, че веднъж през есента, когато Банчо отново ми беше дал подслон, ние се бяхме успали и се събудихме около десет часа сутринта. Съгласно законите на конспирацията, аз не можех да сляза по стълбите през деня, защото хазайката щеше да ме види и да стане скандал. Банковски се смути. Може би за първи път му се налагаше да отговаря за някого, да му купи цигари и нещо за ядене, да донесе в легена вода за измиване.
Притеснението му бързо се разсея, лицето му се озари от някаква особена светлина. Той непохватно, но трогателно оправи своето легло, вдигна двете одеала от пода, където бях пренощувал аз, отвори прозореца и светкавично излетя навън. Върна се с един топъл хляб, с едно голямо парче сирене, с половин килограм наденица и с три бутилки червено вино. Почти не опитваше от яденето, подканваше ме аз да се храня. И сияеше. Сияеше от удоволствие, че прави нещо за мене. Дори ме убеждаваше да не излизам цяла седмица. И да бъда спокоен. Ще ми бъде верен ятак.
Всичко това го разказвам, защото под външното безгрижие на Банковски се напластяваха мъглите на една постоянна вътрешна болка. По-късно той се ожени. Какво стана с този брак никой не разбра. Годините напредваха. Той остана завинаги в тази таванска квартира. Уволниха го от младежкия вестник. След време постъпи на работа в Радио София. Родителите му починаха един след друг. Приеха го в Съюза на писателите. Това въобще не го зарадва.
Останал абсолютно сам – нямаше нито брат, нито сестра, Христо Банковски продължаваше да твори. Сомнамбулно. Болезнено. Неистово. Стиховете му бушуваха от оригинални метафори, от размисли за вечното и преходното, от критичност към бездарните слуги, облечени в литературна униформа. Той съхрани своето гражданско мъжество, опази се от опасни компромиси, които много от нашите събратя правеха в името на своето материално благополучие.
Приживе Христо Банковски издаде само пет книги със стихотворения и поеми, които му отреждат достойно място в пантеона на талантливите български поети.
Младите поети, които идват и които ще дойдат след време, имат един прекрасен пример за всеотдайност към изкуството, за българска чест и за нажежено присъствие между скалите на опожарените еделвайси.
Този пример се нарича Христо Банковски.

1997

ДОВИЖДАНЕ ДО ЗЛАТНИТЕ МЪЛНИИ

Емил Розин

———–

Обикновено тих и мълчалив, Банчо ненавиждаше празните приказки и позьорството. „Стиховете – заявяваше категорично той, – се пишат, за да се четат от хората, самите те да намират себе си в тях… А не по кръчмите поетът да говори за себе си и да им ги натрапва! Това е…” И той не допускаше такива „събратя” на масата си. Но понякога, когато е нужно и вече не можеше да търпи, започваше неудържимо да рецитира Пушкин и Блок, Есенин и Багрицки, та стигаше чак до Гьоте и Шилер на немски… А имаше и едно друго лице неговата душа: необяснимо беше влюбен в природата – високите снежни върхове на Балкана и Пирин, на Рила и кротките Родопи. Те бяха неговата втора страст. Често сме вървели заедно из планините и там го „откривах” като едно голямо дете, което търсеше, намираше и се сливаше с поезията на слънцето и вятъра, на мълниите и дъжда, на скалните масиви и божествените езера…
Веднъж на преход от Мазалат към Козя стена бяхме спрели на почивка под връх Купен. Банчо сложи неразделните си очила и пое широко въздух: оттук на длан се разливаше и северът и югът. После обърна очи към Дунава, а той проблясваше като тънка сребърна лента.
- Братко Розов /тъй ми викаше в мигове на въодушевление/, оттук всичко се вижда… Но много поети, дето се мъчат да „пишат” за планината, никога не ще го усетят това чудо там, в кафенетата. Протегна ръка към един хвойнов храст, посочи с пръст и тихо прошепна:
- Гледай, гледай, Емиле, колко много калинки! – После помълча и сякаш стих изрече: – Калинките никнат като плодове… И дълго не снемаше очи от тях. Замислих се в себе си и си казах: „Ето как естествено се раждат неговите образи… неговите стихове…”
След половин час бяхме вече на Купен. Там отпразнувахме и рождения му ден. Беше 8 август.
Много по-късно, в началото на 1975 г., Банчо веднъж сподели:
- Баща ми и майка ми са вече стари хора… Все си мисля за тях, а пътищата се пресичат. Ще ги взема при мен в София… Ето, завчера с татко изкачвахме Петкова нива. Едва върви старецът, но не се предаде…
Малко по-късно Банчо написа стихотворението „С баща ми изкачваме Петкова нива”…
А през същата тая 1975 година и двамата бяхме приети за членове на дружеството на СБП в Габрово. Беше месец март. Но той още не беше редовен член на Съюза. Знам много добре: не се и „стараеше”. Не желаеше – меко казано – по лекия начин. Беше роден поет – със съдба и перо. Уважаван, обичан, четен. Затова и няколко месеца преди да угасне, единодушно бе приет в редовете на писателския съюз. Това беше най-сетне една красива радост за него. „Но мама и тате ги няма вече… – казваше той, – няма ги да се порадват на сина си, който се венча за Поезията, а тях загуби…” И сега, когато минавам по улица „Шипка” №20 в Габрово, все си мисля за Банчо и все ми се струва, че ще го видя на уговорена среща – малко поприведен и съсредоточен, с особената си детинска усмивка…

———–

Но… къде да го намеря моя приятел – този бард на планинските върхове и мълнии, романтичният български поет и другар по съдба и перо – Христо Банковски?

1987

ВЪЗТОРГ И ТЪГА

Благой Димитров

Цялата планина свети от свежест подир вчерашния дъжд. Гората диша с пълни гърди – загукала, закукала, зачуруликала. Зората дава своя белег – ще бъде хубав ден. Но Христо Банковски не вярва:
- Днес е 19 май! На тоя ден рядко се случва добро време. Да вървим, че от Ламар е речено: планината се минава до пладне…
Отминахме Буновската мандра, Баба, Пресяка, Мургана. Спряхме на Златишкия проход. Накладохме огън и завъртяхме на шиш свински шол.
- Шол! Що за сричка?
- Чуждица някаква, чичка!
Чичката съм аз. И как да не се засмея! Бях на 25, а Христо на 19, когато ми го каза за пръв път: „Вашето поколение, чичка, е отровено от лозунги…” Сега моята коса се е прошарила, пък и самият той отдавна е претръпнал да чува от махленските деца: „Чичко, колко е часът?”
Видяхме на бърза ръка сметката на шола и се опънахме по гръб върху тревата. Христо моментално заспа. Така заспиват в голямото спокойствие на планината хора с изтощени нерви. Така бях заспивал по тия места и аз. Където спрем, отпусна се и веднага захърквам. Христо не ме буди. Чака да се съвзема. После се шегува, като ме цитира:
- „Китара и меч”, а?
Тоя път аз ще го изчакам. Нека си дремне. Зная му болката, но не мога да му помогна. Дори не съм го заговорвал по въпроса. Пък и защо? В последната си книга „Мъжки години” той се изповяда пред всички. Скоро я препрочитах и си го представих така, както неведнъж съм го виждал да се освобождава от спестяваното електричество. Таванчето, масичката с машинката и бутилка карловски мискет. Късна доба. Меко тракат клавишите. Буквите излитат, натоварени с живи импулси:

„Най ми отива зелената раница…”
„Всеки трябва да вижда пред себе си планина…”
„Моята любов се превръща в красива и опасна болест…”

Колко уязвими са нежните хора! Едно чувство ги вцепенява. Едно интимно предателство забавя с години срещата им с доверието.
Гледам Христовите подметки, излъскани до блясък от ходене, и си казвам: ще издържиш, куче, ще издържиш! Не си нито първият, нито последният. Ти страдаш от „излишек на младост”. В същото време някой страда за твоя „излишек”. Живот. Вярно, лошо те изиграха теб. Да упорстват, докато населят самотата ти с една надежда, която ще зачене и сетне ще унищожи плода си. Само защото си нямал изискани маниери – това дявол знае какво е.
Заешката дрямка ободри Христо. Забърса с парче вестник диоптрите си, наметнахме раници и поехме на северозапад по стръмния горист рид. Горе, по Капулски връх преди повече от шестнайсет столетия римляните са изчовърквали сребърна руда и самородно злато. Крачи Христо приведен, клатейки тялото си от кръста нагоре, потраква със зъби и бърбори, каквото му дойде наум:
- Един казва – гората обича, друг казва – гората обича! Кой тогава гората изсича? Мълчиш, чичка! И сигурно не знаеш къде се намира историческият площад Тяннанмън?
- Знам.
- Но пък си забравил кой от копитце водица е пил?
- Той пие шотландско уиски сега.
- Добре, а познаващ ли Дулев, Гъзибаров, Колипатков?
На пътеката спряла крава с прерязани рога.
- Отдръпни се, говедо, да минат поетите! – подвикна Христо. – И не ме гледай така, животът не е толкова прост, както си го мислиш ти.
Тревясали окопи зеят на Капулски връх. Стогодишни, незарастващи рани върху плътта на земята ни. На такива места се спира. Христо се обърна на юг, към синия силует на Средна гора и от гърлото му като из бетонобъркачка се изтъркули:
- Ма-ха-лооо!
Това е шедьовърът на неговия глас. Викът на възторга. Той стряска, разсмива и се запомня завинаги. За пръв път аз го чух на Отовишки връх. От тоя връх се виждат едновременно Седемте рилски езера. Тъкмо си бях помислил, че ако внезапно умра на това място, очите ми ще са прикътали красота, нямаща равна на себе си, и Христо мощно проточи, както преди малко, своето „Ма-ха-лооо”, чието ехо се зарея из пространството над езерата и се усука около Харамията.
И още много пъти след това ме е сепвал викът на възторга… На Вежен, на Еленин връх, край Страшното езеро, над Кончето.
Сега ни предстои спускане към седловината Каменна стърга, едно изпотяване към Кордуна, едно изсушаване по северната хоризонтала на Свещиплаз и още малко зор през връх Разбой, където ще си кажат „добра среща” вървищата от Ямна, Златица, Кашана и от връх Паскал.
Казахме и ние „добра среща” на кръстовището, зърнахме в ниското на изток ламаринения покрив на хижа „Паскал” и само дето споменахме Носко /добрия домакин на хижата, прякорясан тъй от Христо/ – и мъглата удави всичко пред нас. Потънахме в позната неизвестност.
- Деветнадесети май, чичка, нали ти казах!
Опипом – до гората. Не улучихме „входа”. Не закъсня и дъждът. Топъл майски дъжд, ама да беше и сух, цена нямаше да има. Навряхме се под една конусовидна колиба от габерови пръти. Тече пущината. Ще бягаме. Мъглата създава впечатление, че гората се е разпростряла безкрайно. Набрахме малко височина и се зарадвахме: побит кон пасе на открито, коловоз заджвака под краката ни. Два самотни бука – двама братя, вкоренили се от чакане да се вдигне мъглата, за да се изкачат на билото. Стари познайници.
Носко тури в печката суха цепеница. Ние турихме тенджера на печката. Ще си сварим чорба „айларипи”. Воля Христова. В София червата му са се слепнали от сухоежбина. Все пропуска да си вземе купон за радиостола, а на таванчето, под образите на Рембо и Есенин би било кощунство да се готви. Там се дивее с приятели. Там се чете и пише. Там се будува, за да не се пропусне някоя падаща звезда.
Стана нашата тънка чорбица. Принесохме тенджерата на масата и черпакът заигра.
Сърба Христо и клати доволно глава. Една чиния, че две… Провинциална учителка, извела класа си на теферич, зяпа рошавия лакомник и не откъсва поглед от него. Прави знаци на децата, те се кискат, а тя брои шепнешком:
- Втора… Трета…. Четвърта…
Той изсърба и петата чиния, обърса с опакото на ръката устните си и се изхили:
- Не случайно Ботев е рекъл: дивак-учител!
Излязохме на терасата. Христо запали цигара. Долу не ги гаси, а тук, в планината – само по едничка на ден изпушва, не повече, това е принципно положение. След цигарата ще си измие краката в легена – това също е принципно положение. И ако се намери отделно кътче за спане – ще си отвори широко прозореца да диша, да диша…
Имаше Христо – няма го. В един месец умряха в Габрово баща му и майка му, престарели учители. Единствено дете, погреба ги той, закова на кръст две летви върху вратата, върна се в София, приеха го в Съюза на писателите, а след известно време, издокаран в новия си черен костюм, отлетя на някакъв симпозиум във Варна, откъдето го докараха в закован ковчег.
Как? Защо? Среднощна злополука от девети етаж или внезапен пристъп на болка и самота? Знам със сигурност само едно: той беше чист като неизплакана сълза.

КРАЯТ НА БАНКОВСКИ – НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ ИЛИ САМОУБИЙСТВО

Петър Цокев

Поезията, която остави Христо Банковски, се отличава с безпощадна искреност и романтична защита на своеобразния човешки дух. Може би затова тя не е остаряла и дори става по-привлекателна. Има обаче още една причина: Банковски свърши едва 38-годишен и смъртта му до ден днешен си остава загадка. А той живя така последователно, така чисто и безкомпромисно, че тя, смъртта, завърши късата траектория на живота му като сияние, което засили още повече блясъка й. Но тъкмо това, колкото и парадоксално да звучи, иска от нас, приятелите на Христо, да потърсим и установим точната истина за неговия трагичен край и след проучването ясно да се знае нещастен случай ли беше смъртта му или самоубийство. Ако тази загадка беше логична и даже удобна за комунистическата власт през 70-те години, когато всеки подобен случай се тълкуваше само пред приятели, а истината оставаше табу за обществеността и печата /”Литературен фронт” никога не посмя да я коментира!/, то нейното днешно съществуване е равнозначно на тъпо бездушие и несправедливост.
Първата версия, че през фаталната нощ на 22 май 1976 година Банковски е паднал от терасата на апартамента си в Международния дом на журналистите, звучи достоверно и днес. Банковски беше късоглед, а през последните години беше захвърлил очилата си, лесно губеше физическо равновесие, в тъмнината се движеше безпомощно и въпреки това често обичаше да се заглежда в звездното небе? понякога нощем запалваше цигара? обичаше виното… Каквото и да се отнеме или прибави към тази версия, тя е приемлива.
Но втората версия – за самоубийството – също е възможна, защото я поддържат доста факти и от живота, и от творчеството на поета.
Банковски е измежду малцината наши автори, които изцяло се покриват със своя лирически герой. А темата за смъртта – най-често за достойната и внезапна смърт, се среща най-малко в десетина стихотворения и поеми на Банковски, особено в „Моята философия”, „Любовно стихотворение”, „Желание”, „Добрите момчета”, „Предчувствие”, „И все пак така ли ще живея?”, „Предизвикателна молитва”, „Поема за хайдутина”… Тук той нарича смъртта „най-страшната, най-свободна Свобода” и единствен барометър на живота? смята, че е най-естествено да падне „от своята лобна скала” или да грохне като древния маратонец, който е извършил мисията си и е донесъл прекрасната вест на своите. В „Реквием за поваления великан” поетът направо изповядва това, което толкова често е повтарял в разговорите си с приятелите – и на чашка, и в напълно трезво състояние: „Прекрасно е така: някой ден, додето си още много силен, да грохнеш светло, страшно, неочаквано и изведнъж.” Нещо повече, в „Любовно стихотворение” той стига и до мечтания „модел” на своя край: „но ако моята катастрофа наближава, нека бъде като катастрофата на Сент Екзюпери.”
Ако всичко това бе написано от някой друг поет, склонен към самовлюбени пози и романтична екзалтация, можехме да се съмняваме. Но не и в написаното от Банковски. Както в поезията си, така и в живота си той беше човек с характер, човек с открити и ясни позиции, но с недосегаем личен живот. Във вечната си квартира на „Чумерна” 16 той не веднъж е казвал, че истинските поети като Пушкин, Лермонтов, Байрон, Ботев, Яворов умират рано и ако имат да постигат нещо, те непременно го постигат преди да навършат 40 години. Може би затова той говореше за смъртта дори с някакво романтично опиянение, с фолклорно-хайдушка баладичност. И нищо чудно да беше я потърсил умишлено, след като с него се бяха случили вече може би най-важните неща в живота – и хубави, и лоши.
Още през 1971 и 1974 година Христо беше издал най-силните си книги – „Български календар” и „Мъжки години”, които казаха неговата дума в нашата поезия още преди да е навършил 40 години. От март 1976 година той беше приет в СБП, т.е. беше вече признат официално. Същата пролет само за два месеца беше загубил родителите си, към които беше привързан наистина синовно. Беше обичан от жена, имаше приятели. Какво повече?
Напоследък версията за самоубийството спечели още един довод, записан в „Дневник” /С., Нар. Култура, 1995/ на Борис Делчев. На страница 296 под дата 29 май 1976 г., т.е. само една седмица след смъртта на Банковски, авторът, известен като изключително добросъвестен и обективен човек и творец, е записал:
„При повторната среща в Съюза на писателите А. Г-ва вече поверително, макар че на масата имаше друго лице, ми заяви следното за Христо Банковски. При разговор, преди да замине за Варна, той й казал: „Дай ми да ти пусна по радиото някое свое стихотворение, защото повече няма да ме видиш”. Тя го помолила да не говори така, а той й отвърнал: „Ще устроя такава шега на критиката и съюзното ръководство, че има да ме помнят.” В заключение тя добави, че не може да има никакво съмнение: налице е самоубийство.”
В крайна сметка точната истина за трагичния край на Банковски остава в архивите на варненските следствени служби, защото там трябва да се пази и съдебномедицинската експертиза, която, за съжаление, никой досега не потърси официално. Тъй като поетът не остави синове и дъщери и бе „стопанин само на стихове – на нищо друго”, днес единствен Съюзът на българските писатели може да поиска отварянето на архива. Това е не само негово морално задължение. То е задължение и пред историята на нашата литература, и пред чистата личност на Христо Банковски.

7 август 1997 г.