ТИ НАПИСА…
* * *
Ти написа: любов и омраза,
пръст и камък, небе и звезда.
Произнесе, изрече, изказа:
жетва, жертва, смърт, свобода.
Тези думи за гърлото хващат,
гордо бляскат, кръвта им пламти.
И за всичко това ти плащат.
А пък трябва да плащаш ти.
* * *
Всички вие, обзети от скръб
и от други чувства дълбоки,
обърнете на мъката гръб,
избършете очите си мокри.
И се вслушайте в тези слова,
в тази груба, но точна мисъл:
не поета умря, а това,
което не е написал.
* * *
Най-накрая разбрах артиста.
Най-накрая разбрах защо
след театъра в кръчма нечиста
пак обръща сто подир сто.
То е просто и сложно – след риска
чужд живот да живее до смърт:
той сърцето си кърваво иска
да завърне в своята гръд.
* * *
Усещането е до болка остро,
въпросът – непротегната ръка:
когато съм в морето, аз съм остров.
С какво населен, ако е така?
Да предположим, с хора и изкуство,
със зверове и птици,с бог и мрак.
Но мога ли да ги нахраня с чувство?
И как за смърт да ги подготвя, как?
СОЗОПОЛ – ГРАД НА СПАСЕНИЕТО
В тревата – котва. Някъде далеч
пътува корабът, да спре не може.
В напуканата синя глеч
замрял е вик на гларус разтревожен.
Моряците, от векове на път,
все търсят нещо свое в мрака.
Закотвен за брега, градът
не може да отплува и ги чака.
* * *
Запита ме приятел край Бургас
в дъждовна утрин, сумрачна, но чиста:
– Щом всичко казано е преди нас,
защо все още изтезаваш листа?
Засмях се и повдигнах рамена
и дълго взирах се натам, където
от векове, сред мрак и светлина,
дъждът се сипе тихо над морето.
* * *
Рисувайте морето както щете:
бушуващо, лениво, в дъжд и сняг,
с кресливи чайки върху раменете,
с начупен от мощта му бряг,
набръчкано от ласката на бриза
или обляно в лунна светлина,
но винаги така, че да излиза
от рамката поне една вълна.
* * *
Печален сняг над лодките вали
и ги улавя в мрежата си ситна.
Морето е безсилно – зли вълни
се влачат като армии след битка.
Следи ги безучастен, хладен бряг,
замръзнала сълза под твърди мигли.
И няма да е скръбен този сняг,
ако не бяха лодките с вериги.
