Марина Струкова

превод: Георги Ангелов

Кадзуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Когато е на 6 години, семейството му емигрира в Англия. Завършва университета в Кент по специалността “английски език и философия”, магистър на хуманитарните науки.

Неговите предишни романи, например “Остатъкът от деня” или “Безутешните”, според мен, не предизвикват силни емоции. При цялата студена гладкост на стила в духа на английската класика от 19 век, те са просто скучни, може би затова, че се отличават със спокойното и дистанцирано отношение на персонажите към света при всички обстоятелства. Но такъв подход към ситуациите в книгата “Не ме пускай…” просто шокира, и в този контраст между сюжета и стила се състои част от успеха на книгата. Става дума за интерната Хейлшем, където се възпитават клонирани деца за да се вземат после от тях донорски органи. Децата рисуват, играят, увличат се от други детски забавления. Директорката на интерната, макар че от нея не зависи много, се опитва по своему да помогне на питомците си, иска да докаже на света, че те имат душа. Въпреки общопризнатото твърдение, че клонингите не могат да има душа. Директорката организира изложба с рисунки на ученици, заставяйки обществото да се замисли за трагичната им съдба.

Повествованието се води от момиче на име Кет, което, преди също да легне на операционната маса, работи като помощница на опериращите. Тя наблюдава как отначало разглобяват “на части” приятелката й Рут, а после приятеля й Томи. Най-чудовищното е, че на децата са внушили: случващото се е естествено. Четейки, очаквах, че главната героиня поне ще се опита да избяга със своя любим, обречен като нея на гибел. Писател-европеец би разрешил ситуацията иначе – персонажите му биха се разбунтували, без да се смирят със съдбата си на живи резервни части, но героите на Ишигуро, с неговия будистки манталитет, възприемат съдбата си като неизбежна работа за благото на общество. Предназначението им се състои именно в самопожертвованието. Учителката Люси безапелационно казва на децата: “Ако искате да изживеете достоен живот, трябва да запомните следното: никой от вас няма да иде в Америка, никой от вас няма да стане кинозвезда. И никой от вас няма да работи в супермаркет – чух преди дни как някои от вас споделят един с друг такива планове. Как ще премине животът ви, е ясно занапред. Вие ще пораснете, но преди да остареете, даже преди да стигнете средна възраст, ще започнат да вземат органите ви за присаждане. За това донорство сте се появили на света. Отглеждат ви за определена цел и съдбата ви е известна от по-рано. Помнете го”.

За читателя – това е безнадеждност, за персонажа – неизбежен ход на житейските събития, когато една част от обществото внушава на друга, че да бъдеш използван е почетна участ; едни са родени, за изядат неизбежно други и да живеят, наслаждавайки се на здраве и комфорт. Рут – приятелка на главната героиня, по собственото й признание, “чувства, че така и трябва да бъде. В края на краищата, ние сме предназначени за тях, нали?” Термините “изваждане” и “завършено” безстрастно определят ампутацията и съответно смъртта.

“И хората дълго са предпочитали да мислят, че всички тези органи се появяват от никъде – е, в най-добрия случай са отглеждани в някакъв вакуум. Дори и да им е било съвестно за вас, главното, за което са мислели, е било техните деца, съпруги, родители, приятели да не умират от рак, заболявания на двигателните неврони, сърдечни заболявания. Затова са се постарали да ви скрият по-далеч, а хората правели всичко възможно, за да мислят по-малко за вас. А ако все пак са мислели, се опитвали да убедят себе си, че вие не сте като нас. А щом е така, съдбата ви не е толкова важна.”.

Не ни ли напомня това за периодичното обявяване за човекоподобни на хора от друга раса, ориентация или вяра, които може да се унищожават или преследват на това основание. Книгата на Ишигуро е за това свойство на човека да презира или ненавижда всичко, което не се вписва в рамките на усредненото възприятие за света. Хората чувстват отвращение към Кет и нейните приятели, но ги използват, за да оцелеят. Даже в рецензия за книгата срещнах фразата “не хора, а клонинги”, т.е. морално обществото вече е готово за описаната ситуация. Възможно ли е това в реалността? Струва ми се, Ишигуро, предвиждайки възможното развитие на клонирането в тази посока, защитава потенциалните жертви, заставяйки света да се замисли предварително. Макар че за донорска процедура в действителност ще бъде необходим не двойник на човека, а отделно клониран орган, – така твърдят учените.

Ишигуро ни показва европейската цивилизация с нейното потребителско отношение към ближния; вече има не само фетална терапия, но и използване на абортивни материали в козметиката. Съществува нелегален пазар на човешки органи, изземвани от нарочно убити хора, за което често съобщава пресата. Така например в един от руските градове в присаждането на органи са стигнали до пълен цинизъм, те са вземани от хората, докато са още живи. Биологическата смърт на пациентите лекарите определяли “на око”, без експертиза. Нещо повече, преднамерено умъртвявали скитници, попаднали в болницата.

Но да се върнем към романа. Да се развличаме с тази книга не е възможно, но можем да получим интелектуална наслада от овладяването на мирогледното пространство на автора, макар неговият ландшафт да се губи в мъглата на безизходицата. Понятието за дълг – в какво се състои то? Нима понякога в готовността да убиваш или да бъдеш убит? Или и едното, и другото заедно? И доколко е актуално в наше време антично героичното “Прави, каквото трябва, пък да става каквото ще”…

1995, в. Завтра

Кадзуо Ишигуро, Никога не ме оставяй, изд. Колибри, 2008